Йохан Дитрих размърда огромното си разплуто тяло в кожения стол, поставен пред бюрото на Алтмюлер. Беше вече десет и половина, а той все още не бе вечерял, просто не бе имал време за това. Полетът от Женева с „Месершмит“-а се бе оказал неудобен, ужасяващ и като се вземеше всичко това предвид, той се чувстваше изключително изтощен. Факт, който беше успял да загатне на няколко пъти на Unterstaatssekretaer1.
— Оценяваме всички неудобства, които сте изпитали, хер Дитрих. И, разбира се, огромната услуга, която правите на страната — проговори загрижено Алтмюлер. — Това ще ни отнеме само още няколко минути, а след това ще наредя да ви закарат, където поискате.
— До някой свестен ресторант, ако, разбира се, има такъв отворен в този нощен час — отговори сприхаво Дитрих.
— Извиняваме се, че ви накарахме да изоставите всичко друго. Може би ви лишихме от една приятна вечер, с добра вечеря, шнапс, хубава компания. Господ знае — заслужили сте си го… Има една кръчмичка на няколко мили от града. Достъпът до нея е ограничен. Посещава се предимно от млади лейтенанти пилоти или от завършващи школата. Кухнята й е действително превъзходна.
Не беше необходимо Йохан Дитрих да отговаря на усмивката на Алтмюлер. Той приемаше определени неща като съвсем в реда на нещата. Грижеха се за него вече много години. Той беше много важен човек, а, разбира се, в такива случаи други мъже се мъчеха да му угаждат. Точно както хер Алтмюлер се стараеше да му се хареса в момента.
— Това може да бъде доста развличащо… Ужасен ден! Или, по-точно, няколко ужасни дни.
— Разбира се, ако имате нещо друго в предвид…
— Не, ще приема препоръката ви… Нека продължим.
— Добре. Да поговорим по част от въпросите така, че да няма място за никакви грешки… Американецът не реагира остро за Буенос Айрес, нали?
— Той се хвана за това. Отвратителен тип. Не гледа в очите, но говори това, което мисли. Просто отвратителен. Дрехите, ноктите… Нечистоплътен тип!
— Да, разбира се. Не е ли възможно да сте разбрали нещо погрешно?
— Английският ми е перфектен. Разбирам дори нюансите. Беше много доволен. Разбрах, че има двойнствена полза. Разбира се надалече, на хиляди мили, и при това в град, контролиран предимно от американски интереси.
— Да, ние очаквахме подобна реакция. Имаше ли правомощия да я потвърди?
— Разбира се, че да. Този въпрос въобще не подлежеше на обсъждане. Въпреки чудатото му държание явно е на висок пост и е много решителен. Личи си, че е доста хитър, но в същото време е нетърпелив да направи размяната.
— Обсъждахте ли… дори повърхностно… мотивите, на която и да е от страните?
— Този въпрос не можеше да бъде избегнат! Този тип Кендъл беше твърде прям. Според него всичко е просто финансов въпрос — прост и лесен. Нямало никакви други съображения. А аз действително му вярвам. Той говори само с езика на цифрите, свежда всичко до тях. Съмнявам се дали има въобще други възможности. Аз съм човек, който усеща нещата.
— Разчитахме на това. А Ринеман? И той беше приемлив, нали?
— Без значение. Посочих предвидения риск, който сме поели за уталожване на подозренията — че Ринеман е в насилствено изгнание. Единственото нещо, което направи впечатление на Кендъл, бяха богатствата на Ринеман.
— А времето…? — трябва да бъдем съвсем точни. Нека още веднъж поговорим за предвидените дати. Ще настъпи пълно бедствие, ако направя някаква грешка. Доколкото разбирам американецът е изчислил стойността на диамантите и фрагментите…
— Да, точно така — прекъсна го Дитрих, все едно че просвещаваше малко дете. — Въпреки всичко той няма понятие от нашите нужди. Споразумях се за максимума, разбира се. Нямаше особена разлика в датите. Те трябва да отклонят пратките от първоначалните им точки. Рискът е прекалено голям за реквизиране на съществуващите запаси.
— Не съм съвсем сигурен, че разбирам това. Може да е някаква клопка.
— Самите те са заложници на собствените си мерки за сигурност. От около месец насам за всеки склад с индустриални диаманти са взети изключителни мерки за сигурност, необходими са една дузина подписи за всеки килограм. За да изнесат от складовете количествата, които са ни необходими, неминуемо ще се разбере.
— Това са неудобствата на една демократична операция. На подчинените се дават пълномощия, а след това е много трудно да бъдат заобиколени. Невероятно, нали?
— Както се изрази Кендъл, ще има прекалено много въпроси, а и прекалено много хора ще се намесят. Деликатна област е. В органите на сигурността им е пълно с твърдоглави и инати.
— Трябва да приемем условието — заяви Алтмюлер примирено. — Очакваното отклонение във времето за тези пратки варира между четири и шест седмици. Не може ли да се извърши по-рано?
— Разбира се, ако можем да преработим рудата сами.
— Това е невъзможно. Може да приключим с тонове кал без да сме открили нищо. Ние трябва да получим крайния продукт.
— Точно така. Това го изясних.
— Струва ми се, че това забавяне е безпричинно. Трябва да внимавам за евентуална непоследователност, хер Дитрих. А и казахте, че този Кендъл е хитър.
— Но и нетърпелив. Казах също, че е нетърпелив. Той направи една аналогия, която доказва това. Каза, че техният проблем не е по-малък от проблема на човек, който е успял да влезе в националните трезори на Кентъки и иска да изнесе кюлчета злато от там… Приключихме ли?
— Почти. Тайният канал в Женева ще получи името на мъжа в Буенос Айрес, нали? Мъжа, с който сме в контакт.
— Да. След три или четири дни. Кендъл реши, че може да е учен на име Спинели. Експерт по жироскопите.
— Мисля, че титлата му може да бъде поставена под съмнение. Той е италианец, нали?
— Само поданик, все пак.
— Ясно. Това можеше да се очаква. Разбира се, чертежите ще бъдат обект на изследване. Това, което можем да направим, са проверки и двойни проверки до момента на размяната. С една дума — нещо като ритуален танц.
—
— Няма спор по този въпрос. Предполагам, че сте се съобразявали с доверието на Фюрера във вас, което ви беше предадено от канцеларията му. Не сте говорили с никого за пътуването си до Женева, нали?
— С никого. Ненапразно ми вярва Фюрерът. Той знае това. Лоялността и подчинението на фамилията Дитрих са непоколебими, също както у баща ми и неговия брат, чичо ми.
— Той често споменава това. Свършихме,
— Добре! Всичко беше прекалено изнервящо!… Ще приема препоръката ви за ресторанта. Ако можете да запазите маса, ще повикам колата си.
— Както желаете, но няма да ми коства нищо да накарам личния си шофьор да ви закара до там. Както вече споменах, достъпът е доста ограничен. Шофьорът ми е млад човек и може да се оправи. — Алтмюлер се вгледа в Дитрих. Очите им се срещнаха за секунда. — Фюрерът ще се разгневи, ако разбере, че съм ви притеснил по някакъв начин.
— О, добре. Предполагам, че така
— Благодаря ви, хер Дитрих — каза той, протягайки ръка. — Като му дойде времето ще направим публично достояние вашия принос. Вие сте герой на Райха,
