седмица, а в Анцио или Соломоновите острови — следващата. Имаше логика в методите на Пейс. Географската мрежа от нелегални агенти можеше да бъде разкрита с едно-единствено прекъсване във веригата за сигурност.
Все пак бе дяволски разочароващо. Изглежда, че Пейс се забавлява от ролята си. „Той не разбира от хумор“, помисли Суонсън.
— Субектът, когото разглеждаме, е доказан боец. Той работи независимо, както всеки в нашите задгранични резидентури. Езици — приемливо владеене. Поведение и прикритие — изключително съобразителен. В спектъра на цивилния живот — от приемите в посолствата до кръчмите… той е много подвижен и убедителен.
— Вие изброявате само положителни черти, полковник.
— Ако е така, съжалявам. Той е много ценен там, където е. Но не сте чули останалото. Може да промените мнението си.
— Продължавайте!
— Негативната страна — той не е военен. Не казвам, че е цивилен… факт е, че има чин капитан, но не мисля, че някога го е използвал. Това, което искам да кажа, е, че никога не е работил под команди. Създаде разузнавателна мрежа и самият
— И какво е негативното тук?
— Не се знае как ще реагира, когато трябва да прояви дисциплина. При изпълнение на заповеди.
— Не ще има и голямо поле за действие. Всичко е напълно уточнено…
— Много добре… Второ отрицателно качество — той не е летец.
— Това
Мъжът в Буенос Айрес трябваше да разбере какво, по дяволите, става.
— Той е специалист в близка област, сър. Такава, за която нашите хора казват, че е подготвен за евентуален спешен инструктаж.
— Каква е тя?
— Той е строителен инженер. Със значителен опит в проектирането на машини, електрически системи и метални конструкции. Професионално е поемал пълна отговорност за цялостен строеж от основите до окончателното завършване. Експерт е по чертежите.
Суонсън спря, после кимна уклончиво.
— Добре. Продължавайте.
— Най-трудната част от вашата молба беше да намеря някой… някой с тези технически квалификации… който има практически опит в „изпращането на оня свят“. Вие допускате дори това.
— Знам. — Суонсън почувства, че е време да покаже малко човечност Пейс изглеждаше изтощен, търсенето не беше лесно. — Дадох ви трудна задача. Има ли вашият невоенен, „подвижен“ инженер някакво истинско „изпращане на оня свят“?
— Ние се стараем да не записваме, защото…
— Разбирате какво искам да знам.
— Да. Той е изпратен там, където това не може да се избегне. Съжалявам, че трябва да го кажа. С изключение на тези в Бирма и Индия той е имал повече случаи да използва крайни решения от всеки друг в полето на нашата работа. Доколкото знаем, той никога не се колебае да ги изпълни.
Суонсън започна да говори, после се поколеба. Повдигна вежди въпросително.
— Не може да не се замислите за такива хора, нали?
— Те са обучавани. Както и всички останали, те вършат работа… с определена цел. Той не е убиец по природа. Много малко от нашите най-добри хора са такива.
— Никога не съм разбирал вашата работа, Ед. Не е ли странно.
— Никак дори. Аз никога не бих могъл да върша вашата работа в Министерството на войната. Тези таблици и графики, и цивилни, които говорят така, че нищо не се разбира, ме объркват… Как ви се струва субектът?
— Нямате ли други предложения?
— Няколко. Но всички имат едно и също отрицателно качество. Тези, които знаят езици
— Предположенията ви са били верни… Кажете ми познавате ли го?
— Много добре. Аз го вербувах, наблюдавах всяка фаза от подготовката му. Видях го в действие. Той е професионалист.
— Такъв ми трябва.
— Тогава той е вашият човек, може би. Но преди да кажа това, бих искал да ви задам въпрос. Трябва да ви попитам наистина, защото и на мен ще ми бъде зададен същият въпрос.
— Надявам се, че ще мога да ви отговоря.
— Той е в границите на допустимото. Нищо особено.
— Питайте!
Пейс пристъпи до края на бюрото срещу Суонсън Подпря се на него и скръсти ръце. Това бе поредният военен сигнал, с който искаше да каже:
— Казах ви, че субектът е много ценен там, където е сега. Но това не е достатъчно силно. Той е неоценим, крайно необходим. Като го преместваме от мястото му, ние рискуваме много прецизна операция. Можем да се справим, но рисковете са значителни. Искам да знам дали задачата заслужава неговото преместване.
— Нека го кажа по този начин, полковник — каза Суонсън с мек, но силен глас. — Задачата няма равна на себе си, възможно е само проектът „Манхатън“. Смятам, че сте чули за „Манхатън“.
— Чух. — Пейс се отмести от бюрото.
— И Министерството на войната… чрез вашия офис… ще потвърди ли този приоритет?
— Да, ще бъде потвърдено.
— Тогава ето ви го, генерале. — Пейс подаде на Суонсън делото с папката — Той е един от най- добрите, които имаме. Той е нашият човек в Лисабон… Сполдинг. Капитан Дейвид Сполдинг.
11
Дейвид летеше с мотоциклета си на юг по черния път, успореден на река Минхо. Това беше възможно най-бързият маршрут до границата, минаващ точно под Ривадавиа. След като веднъж мине границата, щеше да се устреми на запад до летище извън Валенсиа. Полетът до Лисабон щеше да отнеме още два часа, ако времето се задържеше хубаво и ако, разбира се, имаше самолет на разположение. Във Валенсия не го очакваха през следващите два дни, така че всичките им самолети можеха да са заети.
Безпокойството му приличаше на напрежението на въртящите се гуми под него. Всичко бе толкова необикновено, че просто не можеше да го
Какво се бе
Изведнъж почувства, че жизненоважна част от живота му бе в опасност. След което се зачуди на реакцията си. Не изпитваше любов към света, в който временно бе влязъл. Не изпитваше никакво удоволствие от безбройните машинации и контрамашинации. В действителност ненавиждаше голяма част от ежедневните си дейности, беше му писнало от непрекъснатия страх, нескончаемите високорискови фактори, които трябваше да бъдат анализирани при всяко отделно решение.
Все пак успя да различи това, което го притеснява — въпреки всичко беше се сраснал с работата си. Той беше пристигнал в Лисабон като че преди цяла вечност, започна нов начин на живот и го овладя. Това
