Сделката на Ринеман

олицетворяваше някак си всички онези сгради, които бе мечтал да построи, всички планове, които искаше да превърне в хоросан и стомана. Работата му бе прецизна и завършена, резултатите се виждаха всеки ден. А често, дори няколко пъти дневно, също както ставаше с хилядите строителни спецификации, информацията пристигаше при него, той я сглобяваше и така стигаше до реалността.

Точно на тази реалност разчитаха останалите.

И ето сега някой искаше да го отстрани от Лисабон! Да го изгони от Португалия и Испания! Дали е толкова просто? Дали докладите му бяха ядосали генералите? Или може би някоя разработена стратегия е била анулирана, защото той бе изпратил истината за предполагаема успешна операция? Може би Лондон и Вашингтон бяха раздразнени до такава степен, че да премахнат критичния „трън“? Възможно! Често му бе казвано, че хората от една стая под земята на Тауър Роуд в Лондон избутвали, докато чели оценките му. Знаеше със сигурност, че Управлението за стратегическо разузнаване във Вашингтон счита, че той навлиза в негова територия. Даже Г–2 чувстваха това, неговата собствена агенция критикуваше ангажираността му с групите за бягство.

Съществуваше една-единствена оценка, която надделяваше над всички останали — той беше добър. Беше създал най-добрата агентурна мрежа в Европа.

Ето оттук идваше цялото объркване. Чувстваше се малко притеснен по причина, която се опитваше да не си признае — имаше нужда от похвала.

И ето че сега не съществуваха значими сгради, нито невероятни планове, които да са доказателство за още по-изключителни бъдещи постройки. Може би никога нямаше и да има. След като свършеше всичко, щеше да бъде инженер на средна възраст. Инженер на средна възраст, който не бе практикувал професията си от дълги години — дори в огромната армия на Съединените щати, която притежаваше най-големия строителен екип в света.

Помъчи се да не мисли повече за това.

Пресече границата при Мендозо, където граничарите го познаваха като богат, безотговорен емигрант, бягащ от рисковете на войната. Те приеха благодарността му и му махнаха да мине.

Полетът от Валенсиа до малкото летище извън Лисабон беше затруднен от силен дъжд. Наложи се да кацат два пъти аварийно… в Агуеда и Помбал, преди да преодолеят последния участък. Посрещна го кола от посолството, шофирана от криптографа, който се казваше Маршал — единственият човек от цялото посолство, който беше запознат с истинската му дейност.

— Гадно време, нали? — каза шифровчикът, докато сядаше зад волана, а Дейвид хвърли вещите си на задната седалка — Не ти завиждам, че си бил в такава „щайга“. Не и в този дъжд.

— Тези пилоти карат толкова ниско, че аз се притеснявах повече да не улучим някое дърво.

— Аз просто бих се притеснявал от всичко. — Маршал запали колата и потегли към счупената врата за пасище, която служеше за входна врата към летището. Веднъж излязъл на пътя, той запали дългите фарове. Още не беше станало шест, но небето бе притъмняло, а това изискваше фарове. — Смятах, че ще ме поласкаеш и ще попиташ защо човек на толкова висок пост ти служи за шофьор. Тук съм от четири часа. Хайде де, попитай ме! Адски дълго чакане беше.

Сполдинг се изхили.

— Господи, Марш, току-що ми хрумна, че искаш да спечелиш благосклонността ми. Само и само да те взема със себе си следващия път на север. Сетих се — да не са ме направили Бригадир или нещо подобно?

— Нещо са те направили, Дейвид. — Маршал вече говореше сериозно. — Аз лично получих посланието от Вашингтон. От толкова високо място, че имаше указания за шифровчиците — само за прочит от старшия криптограф.

— Поласкан съм — каза тихо Дейвид, облекчен, че може да говори с някого за абсурдните вести по прехвърлянето му.

— За какво, по дяволите, става дума?

— Не знам за какво те искат, но мога смело да стигна до едно заключение — искат те да си там със срок вчера. Погрижили са се за всички възможни отсечки, които могат да предизвикат закъснение. Заповедите бяха да съставим лист с всичките ти контакти, като приложим към всеки пълно досие, което да съдържа мотиви, дати, повторни срещи, валута, пътища, кодове… всичко. Не бяха пропуснали нищо. Следваща заповед — да алармираме цялата мрежа, че ти си извън стратегията.

— Извън… — Дейвид не успя да се доизкаже от почуда. „Извън стратегията“ беше фраза, която се използваше толкова често за предатели, колкото и за прехвърляне от една служба в друга. Нюансът й звучеше: крайно, пълно откъсване. — Но това е лудост! Та това е моята агентурна мрежа!

— Вече не. Изпратиха един мъж от Лондон тази сутрин. Мисля, че е кубинец — също богат. Учил архитектура преди войната в Берлин. Заврял се е в една канцелария и проучва папките ти. Той ще те смени… Исках да знаеш.

Дейвид погледна към предното стъкло, цялото обляно от силния лисабонски дъжд. Те се движеха по пътя, който бодеше към областта Алфама — с нейните криволичещи и стръмни улици под катедралните кули на „Св. Георги“ и готическото „Се“. Американското посолство се намираше в Байкса, покрай Терейро, до Пасо. Пътуваше се още двайсет минути след това.

„Значи всичко действително свърши“, помисли си Сполдинг. Те го отзоваваха. „Мъжът в Лисабон“ ставаше един кубински архитект. Чувството, че е отхвърлен, го завладя отново. Отнемаха му толкова много и при толкова необикновени обстоятелства. Извън стратегия…

— Кой е подписал заповедите?

— Това е част от лудостта. Използването на високи кодове предполага върховна власт. Никой друг няма достъп до тях. Но и никой не ги е подписал. Нито едно друго име, освен твоето, не беше записано в шифрограмата.

— Какво трябва да правя?

— Качваш се на самолета утре. До довечера ще ни съобщят часа на полета. Самолетът каца само на едно място. На летище „Лайес“ в Терсейра, Азорите. Там ще ти предадат допълнителни заповеди.

12

26 декември 1943 г., Вашингтон

Суонсън се протегна към малкия лост за вътрешния телефон, поставен на бюрото му, и каза:

— Изпратете г-н Кендъл.

Изправи се на мястото си и зачака вратата да се отвори. Той нямаше да обиколи бюрото, за да посрещне мъжа. Нямаше дори да протегне ръка в знак на гостоприемство. Спомни си, че Уолтър Кендъл беше избегнал ръкуването с Оливър и Крафт в „Шератън“. Ръкуването нямаше да бъде забелязано, но избягването му — непременно.

Кендъл влезе и затвори вратата Суонсън забеляза, че външният му вид почти не бе се променил от онази следобедна среща, която беше наблюдавал от скритата стая преди единайсет дни. Кендъл беше облечен в същия костюм и явно същата зацапана риза Само Господ знаеше на какво прилича бельото му — неприятна тема за размисъл. Долавяше се едва забележима усмивка на горната му устна. Тя не издаваше гняв или презрение. Човекът просто дишаше по този начин с уста и ноздри едновременно. Също като някое животно.

— Влезте, г-н Кендъл. Седнете.

Кендъл седна без коментар. Очите му срещнаха за момент очите на Суонсън, но само за кратко.

— Записан сте в тефтера ми за срещи като повикан, за да уточните специфично просрочване на договор с „Меридиан“ — каза генералът и седна на стола си. — Не за да оправдавате, а просто да пресмятате. Като… външна ревизорска фирма можете да направите това.

— Но не за това съм тук, нали? — Кендъл се протегна и извади от джоба си смачкан пакет цигари. Той смачка края на цигарата, преди да я запали Суонсън забеляза, че ноктите на счетоводителя бяха