Сделката на Ринеман

човешка отрепка като него бе необходима в настоящия момент. Или може би сам си беше виновен за тази ситуация? Използваш го, след което нареждаш да бъде екзекутирал. Всичко това приближаваше световете, в които живееха.

— Добре, г-н Кендъл. Ще говоря бавно… Човекът, който съм избрал за Буенос Айрес, е един от добрите агенти, които имаме в разузнаването. Но не искам да поемам и най-малък риск той да разбере за трансфера на диаманта. Ако излезе, че Ринеман работи сам, това ще бъде съмнително. Включването на нелегалното движение вече поставя нещата извън подозренията.

Суонсън беше направил домашната си работа. Всички говореха за нелегалните движения във Франция и на Балканите, но германското нелегално движение бе работило по-упорито и по- ефективно, с повече жертви от всички останали. Вече бившият мъж от Лисабон щеше да знае това. Именно на това разчиташе, за да легитимира задачата в Буенос Айрес.

— Чакай малко… Исусе Христе! Чакай малко. — Начумереният израз, изписан по лицето на Кендъл, изведнъж се промени. Сякаш изведнъж бе открил нещо, което го развеселяваше в думите на Суонсън. — Това може да е добро средство.

— Какво искаш да кажеш с израза средство?

— Точно това. Казваш, че ще го използваш заради този агент. Нелегалното движение е извън подозрения и всичко останало… Окей, да отидем по-нататък. Вие току-що посочихте гаранциите, които ще трябва да дадем.

— Каква гаранция?

— Това, че пратката от мините „Коенинг“ ще може да напусне Буенос Айрес. Това ще е и козът ни… Нека ви задам няколко въпроса. И, моля ви, дайте ми точни отговори.

„Плъх“, помисли си Суонсън, докато гледаше към развълнувания, небрежен мъж.

— Продължавай нататък.

— Това нелегално движение. Те са извели доста хора от Германия, извели са много известни хора. Искам да кажа… всеки знае това.

— Те са… това е… било много ефективно.

— Имат ли някакви връзки в германската флота?

— Предполагам. Централното съюзническо разузнаване ще има по-точна информация…

— Но вие не желаете да искате информация от тях?

— Изключено.

— Но все пак е възможно?

— Какво?

— Немската флота, по дяволите! Подводният флот!

Кендъл се бе облегнал напред с втренчени в Суонсън очи.

— Предполагам. Не съм… не съм от разузнаването. Германското нелегално движение има голяма мрежа. Предполагам, че имат контакти във военноморското командване.

— В такъв случай това е възможно.

— Да, точно така — всичко е възможно. — Суонсън понижи глас. — Възможно е.

Кендъл се облегна на стола и смачка цигарата си. Той се усмихна с непривлекателната си усмивка и махна с пръст на Суонсън.

— В такъв случай ето ви историята. Ще бъдете чист, а и няма да будите съмнения… Докато купуваме тези планове става така, че се появява немска подводница, която обикаля наоколо, готова да се появи на повърхността и да докара един, даже двама много важни бегълци. С помощта на нелегалното движение. Каква по-добра причина една подводница да изплува във вражески води? Пазени от патрули… Само, че никой не слиза. Вместо това се качва нов товар на борда.

Суонсън се опита да осъзнае разсъжденията на Кендъл.

— Ще има доста усложнения…

Грешка! Това ще е нещо изолираш. Едното няма нищо общо с другото! Това ще са само приказки, така или иначе.

Бригаден генерал Алан Суонсън можеше да разбере кога е срещнал мъж с повече възможности от неговите.

— Възможно е. Радиозатъмнение. Централни съюзнически… Заповеди…

Кендъл се изправи от стола и започна да говори тихо:

— Подробностите. Ще ги уточня… А вие ще ми платите. Господи, и то как ще платите!

13

27 декември 1943 г., Азорските острови

Остров Терсейра, от Азорските острови, на 837 мили западно от Лисабон, бе позната спирка за трансатлантическите пилоти, летящи по южните маршрути до Съединените щати. Когато се снижаваха ги обхващаше топло чувство, че ще има малък трафик и ще бъдат обслужени от способни земни екипажи, което им позволяваше бързо да излетят отново. Летище „Лейджис“ бе добро за служба; хората, изпращани там, разбираха това и изпълняваха работата си добре.

Именно по тази причина майорът, командир на самолет Б–17 с единствен пасажер капитан Дейвид Сполдинг, не можеше да разбере закъснението. То започна при спускането от височина четиринайсет хиляди фута. От кулата на Лейджис прекъснаха инструкциите за приземяване и заповядаха на пилота да започне задържане във въздуха. Майорът се противопостави. От негова гледна точка нямаше нужда от това. Летището беше чисто. Диспечерът от кулата на Лейджис се съгласи с майора, но каза, че само повтаря телефонните инструкции на Американския щаб в Понта Делгада от съседния остров Сао Мигел. Аз — Ам — ХК даде заповедите, очевидно чакаха някой да посрещне самолета, но този някой не беше пристигнал. Кулата щеше да държи в течение майора и се поинтересува дали носи някакъв секретен товар. Чисто любопитство!

Разбира се, че не. Нямаше товар. Возеше само военния аташе от посолството в Лисабон, на име Сполдинг. Един от тези проклети дипломатически момчета, които тичат по приеми. Пътуването бе обичайно завръщане в Норфолк и защо тогава, по дяволите, да не могат да кацнат.

Кулата ще държи майора в течение.

Самолетът Б–17 кацна точно в 13 часа, задържането му продължи двайсет и седем минути.

Дейвид стана от подвижния стол, прикрепен към плота със скоби, и се опъна. Пилотът, един агресивен майор, който изглеждаше на Сполдинг около тринайсетгодишен, се измъкна от затворената кабина и му каза, че джипът е навън или скоро ще бъде, за да отведе капитана извън базата.

— Бих искал да поддържам нормално разписание — каза младият пилот, обръщайки се към по- възрастния, но с по-нисък ранг офицер, без чувство за хумор. — Разбирам, че вие, дипломатите, имате много приятели в тези социални кръгове, но ние имаме да летим големи разстояния. Запомнете това, моля.

— Ще се опитам да запазя поло мача до три кръга — отговори Дейвид уморено.

— Аха, направете го. — Майорът се обърна и тръгна назад към кабината, където един сержант от военновъздушните сили откри товарния отвор, който се използваше за изход на самолета Сполдинг го последва, като си мислеше кой ли би го посрещал навън.

— Името ми е Балантайн, капитане — каза цивилният мъж на средна възраст, който бе зад кормилото на джипа, подавайки ръка на Сполдинг. — Аз съм азорски американец. Скачайте вътре, ще бъдем там само за няколко минути. Ще пътуваме до сградата на военната полиция, която е на няколко стопиш метра зад оградата.

Дейвид забеляза, че постовете на вратата не се потрудиха да спрат Балантайн, само му махнаха с ръка да мине. Цивилният зави вдясно по пътя, успоредно на летището, и увеличи скоростта. За време, по-кратко