Сделката на Ринеман

от това за запалване на цигара, джипът влезе в алеята към едноетажна испанска хасиенда и продължи покрай къщата до навес, който изглеждаше съвсем не наместо.

— Пристигнахме, хайде капитане — каза Балантайн, излизайки, и посочи замрежена врата в заградения навес. — Моят колега Пол Холандър, ни очаква.

Холандър бе също цивилен, на средна възраст. Беше почти плешив и носеше очила с метални рамки, което го правеше да изглежда по-възрастен. Сравняван с Балантайн, имаше вид на интелигентен човек. Двамата приличаха на малко и голямо „Аз“. Холандър се усмихна естествено.

— Това е особено удоволствие, Сполдинг. Аз, както и много други, се възхищавам от работата на мъжа от Лисабон.

Главно „аз“ — помисли Дейвид.

— Благодаря Бих искал да зная защо не съм повече този мъж.

— Съжалявам! Нито аз, нито Балантайн можем да ви отговорим.

— Може би те мислят, че се нуждаете от почивка — предположи Балантайн — Господи, та вие бяхте там. Колко време? Три години без прекъсване.

— По-скоро четири — отговори Дейвид. — И имаше доста „прекъсвания“. Коста Брава превъзхожда стократно Палм Бийч Беше ми казано, че вие… разбрах, че вие… ще знаете заповедите за мен… Не искам да изглеждам нетърпелив, но има един противен хлапак пилот с чин майор. Той е нетърпелив.

— Кажи му да върви по дяволите — засмя се Холандър. — Ние имаме заповедите за вас и дори малък сюрприз. Вие сте подполковник вече. Кажете на майора да си изглади униформата.

— Изглежда съм „прескочил“ един чин.

— Не, всъщност. Вие станахте майор миналата година. Явно не са ви били нужни никакви титли в Лисабон.

— Или връзки с военните — допълни Балантайн.

— Нито едното, нито другото — каза Дейвид — Поне не бях разкрит. Имах предупреждение да съм нащрек дори в тоалетните.

— Едва ли — Холандър седна на един от столовете до бюрото и покани Дейвид да стори същото. Това беше негов начин да покаже, че разговорът няма да бъде толкова кратък, колкото мислеше Дейвид — Ако беше време за паради и разсекретяване, сигурен съм, че щяхте да имате честта да сте в първите редици.

— Благодаря — каза Дейвид, като сядаше. — Това ме успокоява. За какво се отнася всичко това?

— Отново ние нямаме отговор, само инструкции. Трябва да ви задам няколко въпроса. Дори само на един от тях да липсва отговор, ще ми попречи да ви предам заповедите. Първо да свършим с това. Сигурен съм, че бихте искали да знаете поне къде ще отидете. — Холандър отново се усмихна съвсем непринудено.

— Бих искал. Да започваме.

— След като бяхте освободен от задълженията си в Лисабон, имали ли сте контакти… умишлени или не… с който и да е извън посолството? Примерно да си вземете най-невинно довиждане? Или да платите сметка в ресторант или магазин, или случайно да срещнете някой познат на летището или по пътя към него?

— Не! И багажът ми бе изпратен в дипломатически кашони, нямаше куфари или пътнически чанти.

— Прецизен си — каза Балантайн, който все още стоеше прав.

— Имах причини. Естествено имах ангажименти за седмицата, след като се върнах от северния район…

— Откъде? — попита Холандър.

— Баската провинция и Навара, места за свръзка под границата. Винаги планирам следващи ангажименти. Това поддържа непрекъснатостта на връзките. Не много, но достатъчно, за да ме виждат. Част от прикритието. Имах два ангажимента тази седмица — обяд и коктейл.

— Разкажете ни за тях. — Балантайн седна до Дейвид.

— Инструктирах Маршал — шивровача, който изпълнява моите заповеди, — да се обади малко преди определеното време на пристигането ми и да каже, че ще закъснея. Това бе всичко.

— А не, че няма да бъдете там. — Холандър изглеждаше очарован.

— Не, само закъснял. Това подхожда на прикритието.

— Приемам думите би — засмя се Холандър. — Отговорихте перфектно и дори с повече подробности. Как ви се струва Ню Йорк?

— Както винаги, приятен за кратък период.

— Не знам за колко време, но това е назначението ви. И без униформа, подполковник.

— Живял съм в Ню Йорк. Познавам много хора там.

— Новото ви прикритие е много просто. Освободени сте с достойнство след служба в Италия. По медицински причини, след леко раняване. — Холандър извади от вътрешния джоб на сакото си плик и го подаде на Дейвид — Всичко е тук. Ужасно просто, документа… всичко.

— Окей — каза Дейвид, като пое плика. — Аз ще съм ранена патица в Ню Йорк. Дотук, много добре. Не можахте да го направите по-истинско, нали?

— Документите са обикновени. Не казвам автентични. Съжалявам.

— И аз също. Какво ще стане по-нататък?

— Някой е много загрижен за вас. Имате чудесна работа, а също и добро заплащане. В „Меридиан Еъркрафт“.

— „Меридиан“?

— Отдела за проектиране.

— Мислех, че „Меридиан“ беше в Средния запад. В Илинойс или Мичиган.

— Имат офис и в Ню Йорк. Или сега го създават.

— Проекти за самолет, както разбирам.

— Аз също мисля така.

— Контраразузнаване ли е?

— Не знаем — отговори Балантайн — Не знаем никакви факти, освен имената на двама мъже, на които ще докладвате.

— Те в плика ли са?

— Не — каза Холандър. — Устно ще ви бъдат казани и трябва да ги запомните. Нищо написано, докато не пристигнете на мястото.

— О, Господи, всичко това звучи като Ед Пейс! Той обича този вид глупости.

— Съжалявам отново! Това е по-високо от Пейс.

— Какво?… Не мислех, че нещо е по-високо от него, с изключение може би на Светото причастие… Тогава как ще докладвам? И на кого?

— Куриер с голям опит ще отиде направо на адрес във Вашингтон Няма нищо записано в отдела, но ще препращате с предимство и всичко ще минава през сухопътната дивизия във Феърфакс.

Сполдинг издаде меко, едва доловимо изсвирване.

— Кои са двете имена?

— Първото е Лайънс. Юджиин Лайънс. Той е аерофизик. Трябва да ви кажа, че е малко странен, но е гений, дявол да го вземе.

— С други думи, отхвърли мъжа, приеми гения.

— Нещо такова. Мисля, че сте свикнали на това — каза Балантайн.

— Да — отвърна Дейвид. — А другият?

— Мъж на име Кендъл. — Холандър кръстоса крака. — Нищо повече за него — само име. Уолтър Кендъл. Нямам представа с какво се занимава.

Дейвид прехвърли колана през кръста си на подвижния стол. Двигателите на Б–17 се въртяха с високи обороти, предизвиквайки вибрации по огромния корпус. Той гледаше наоколо по начин, който не беше