Сделката на Ринеман

мой, щастие е, че сте между нас.

— Жив е по-точната дума — добави Балантайн.

— Аз ли бях мишената? — потила Сполдинг. — Беше ли свързано с мен?

— Феърфакс не мисли така — отговори оплешивяващият Холандър. — Те мислят, че е случайно съвпадение.

Сполдинг гледаше азорско-американския агент, докато говореше. Видя му се, че Холандър се поколеба, като че ли искаше да прикрие нещо.

— Близко съвпадение, нали? Аз бях единственият пасажер.

— Ако врагът може да унищожи голям самолет заедно с пилота, в моите представи това вече е напредък. Охраната в Лисабон е отвратителна, негодна!

— Не и там, където бях аз. По принцип, не.

— Добре. Може би тук в Терсейра тогава… Аз само ви казвам какво мисли Феърфакс.

Почука се на вратата на превързочната и Балантайн отвори. На нея застана строен лейтенант и проговори внимателно, обръщайки се към Дейвид видимо знаещ, че едва е избягнал смъртта.

— Време е, сър. Ще трябва да излетим след двайсет минути. Мога ли да ви помогна с нещо?

— Нямам нищо, лейтенант. Каквото имах е в онази грамада от изгорели отломки на юг.

— Да, разбира се. Съжалявам.

— Не съжалявайте. По-добре вещите, отколкото аз… Веднага идвам.

Дейвид се обърна и стисна ръцете на Балантайн и Холандър.

Когато казваше „довиждане“ на Холандър, той видя нещо в очите на агента.

Холандър криете нещо.

Британският морски офицер отвори замрежената врата на навеса и влезе вътре. Пол Холандър стана от стола.

— Вие ли донесохте това? — попита той.

— Да — офицерът постави куфарчето си на единичната метална масичка и отвори ключалките му. Извади плик и го подаде на американеца. — Фотолабораторията свърши чудесна работа. Добре осветени заден и преден изглед. Почти толкова добър, колкото и истинският предмет.

Холандър разтвори плика и извади снимка. Това беше увеличение на малък медальон.

Звезда с шест върха.

Звездата на Давид.

В центъра на лицевата страна беше гравирано на иврит. На обратната страна имаше барелеф на нож и светкавица, разделяща ножа.

— На еврейски е написано името на пророка Хаггай — това е символ на организация на еврейски фанатици, действаща извън Палестина. Те наричат себе си Хаганах. Според тях работата им е отмъщението… отмъщението от преди две хиляди години. Ще имаме доста тревоги с тях в следващите години, защото за съжаление, те го изразяват ясно.

— Но вие казахте, че е било заварено на дъното на главната подпора на задната кабина.

— По такъв начин, че да не се поврежда, с изключение на пряка експлозия. Вашият самолет бе взривен от Хаганах.

Холандър седна като гледаше снимката. Погледна нагоре към британския офицер.

— Защо, Господи, защо?

— Не мога да ви отговоря на това.

— Нито пък Феърфакс. Те дори не искат да знаят за това. Искат да го потулим.

14

27 декември 1943 г., Вашингтон, Д. С.

Когато по вътрешния телефон прозвуча мекият, успокояващ глас на лейтенанта от женския корпус към Сухопътните войски, която беше негова секретарка, Суонсън разбра, че това не е рутинна връзка.

— Феърфакс е на линията, сър. Полковник Пейс каза да ви прекъсна.

Откакто предаде делото на Дейвид Сполдинг, командирът на Феърфакс изпитваше неохота да телефонира сам. Не говореше за своята неохота, просто изпращаше съобщения на подчинените си. Всички те се отнасяха до напредъка в извеждането на Сполдинг от Португалия. Неговото мнение бе ясно, той щеше да съобщи, но не лично, защото не искаше да се знае за участието му.

Едмънд Пейс още не беше доволен от съмнителното „най-висш приоритет“ — обяснение, отнасящо се до неговия човек в Лисабон. Ще изпълнява заповеди, когато бъде изведен.

— Генерале, има извънредна радиовръзка от летище Лейджис в Терсейра — каза Пейс натъртено.

— Какво, по дяволите, значи това? Къде?

— Азорите. В самолет „Б–17“ със Сполдинг на борда бе извършен саботаж. Взривен бе при излитане.

— Господи!

— Може ли да дойдете тук, сър?

— Мъртъв ли е Сполдинг?

— Предварителните сведения са отрицателни, но не поемам гаранции за нищо. Не всичко е изяснено. Исках да чакам по-нататъшни потвърждения, но не мога повече. Има неочаквано развитие. Моля, елате, генерале.

— Тръгвам веднага. Търсете информация за Сполдинг!

Суонсън събра документите от бюрото… информацията от Кендъл…, която трябваше да бъде прибрана, затворена в тънка метална кутия и заключена в шкаф с дела с помощта на две комбинации и ключ.

Ако някога е имало причина за тотална сигурност, тя се символизира от тези документи. Той завъртя двете комбинации, заключи и после помисли за секунда, че би могъл да промени нещо, като вземе документите със себе си… Но това е рисковано. Те са по-защитени в шкафа, който е закрит до долу и е много по-добре там, отколкото в джоба на човек, който върви по улицата или се вози в автомобил. Шкафът за делата не може да катастрофира, не е изложен на уязвимостта на уморения петдесет и три годишен генерал.

Той поздрави войника на пост пред входа и слезе бързо по стълбите надолу до тротоара. Шофьорът го очакваше нащрек, извикан от неговата секретарка, чиято експедитивност надхвърляше непрекъснатите й опити да бъде нещо повече от секретарка за него. Знаеше, че един ден, когато натискът стане прекалено голям, той ще я повика вътре, ще заключи вратата и ще я скъса от любов върху кафявия кожен диван.

Защо ли мисли за своята секретарка? Не дава пет пари за лейтенанта от женския корпус към Сухопътните войски, която седи защитена зад вратата на неговия кабинет.

Седна в колата, облегна се и свали шапката си. Разбра защо мислеше за секретарката си — това му даваше моментно успокоение. То забавяше мислите около усложненията, които могат да избухнат или да не избухнат на пистата в Азорите.

О, Господи! Мисълта да започне отново с това, което вече бе успял да сглоби, беше непоносима. Да започне отначало, да реконструира, да търси подходящия човек — бе невъзможно. Трудно беше дори да премисли детайлите — такива, каквито са сега.

Детайлите, доставени от една отрепка.

Кендъл.

Една загадъчна личност. Една непривлекателна главоблъсканица, която дори Г–2 не би могъл да разгадае. Суонсън направи рутинна проверка, базирана на факта, че счетоводителят бе посветен в контрактите на „Меридиан Еъркрафт“. Момчетата от разузнаването и мълчаливите маниаци на Хувър не донесоха нищо на практика — освен имена и данни. Бяха инструктирани да не интервюират персонала на „Меридиан“ и никой, свързан с АТКО или „Пакард“, което направи задачата почти невъзможна.

Кендъл беше на четирийсет и шест, с остра астма. Не бе женен, имаше малко или почти никакви