Сделката на Ринеман

запуснати — груби и мръсни в краищата. Бригадирът започваше да осъзнава, но не искаше да се задълбочава — имаше нещо болно у Уолтър Кендъл, външният му вид беше просто израз на това.

— Не, не за това си тук — отговори рязко генералът — Искам да дам основните правила, за да няма оправдания, че някой от нас не е доразбрал нещо… И, най-вече, за да не би ти да не разбираш.

— Основните правила са при игрите. Каква игра ще играем, генерале?

— Може би… „Чисти Униформи“ — това ще е сполучливо име на игра. Или „Намеса в Буенос Айрес“ — това може да ти прозвучи по-добре.

Кендъл, който оглеждаше цигарата си, внезапно премести очи към генерала.

— Значи Оливър и Крафт не можаха да изтърпят? Те трябваше да доставят на учителя си пълна информация. Не смятах, че я искаш.

— Нито Крафт, нито Хауард Оливър са се свързвали с този кабинет или с мен отпреди една седмица. Откакто ти замина за Женева.

Кендъл направи пауза и продължи:

— Значи униформата ти е дяволски мръсна сега… „Шератън“! Мислех, че е доста необичаен избор за Крафт, той е по-скоро привърженик на хотел „Уолдорф“… Значи си поставил подслушватели в стаята. Вкарал си ги в капал. — Гласът на Кендъл беше дрезгав, не беше ядосан или повишен. — Само си спомни как стигнах до целта. Как стигнах до Женева. Това също ли го записа?

— Ние направихме услуга на Управлението за военно производство — нещо като търговски преговори с фирма в Женева Често се случва. Въпреки това често следим нещата, ако решим, че има някакви предубеждения…

— Глупости!

Суонсън въздъхна тежко.

— Тази реакция е безсмислена. Не искам да се разправям с теб. Това, което исках да ти кажа, ти казах. Имам една… редактирана лента, която може да те прати право на бесилото или на електрически стол. Оливър… — за него се отнася същото… Крафт може и да се измъкне само с доживотен затвор. Ти се присмиваше на съмненията му, не му позволи да говори… Всичко е по местата си, нали разбра?

Кендъл се облегна напред и загаси цигарата си в пепелника на бюрото на Суонсън. Страхът изведнъж го принуди да погледне генерала; започна да търси причината.

— Но вие се интересувате повече от Буенос Айрес, отколкото от електрическия стол — това е самата истина, нали?

— Принуден съм. Колкото и да ми е неприятно. Колкото и да ми е отвратително…

— Без будалкане — прекъсна го рязко Кендъл. Той не беше аматьор в подобни дискусии. Знаеше точно кога да изтъкне себе си и онова, с което беше помогнал. — Както вече каза, всичко е ясно. Мисля, че си вътре в свинарника заедно с всички нас… Така че не се прави на Христос. Ореолът ти смърди.

— Добре, но не забравяй, че имам достатъчно други кочини, в които да избягам. Едно огромно Министерство на войната, което може да ме изведе в Бирма или Сицилия за четирийсет и осем часа. Ти нямаш такъв покровител. Ти си просто там… в кочината. Всички да те оглеждат. А на всичко отгоре имам и една лента, която може да те направи много, много специален човек. Точно с това разбиране искам да си наясно и се надявам, че ти е ясно.

Кендъл смачка края на втора цигара и я запали от обратната страна. Димът се носеше около ноздрите му, той щеше да каже нещо, но спря и се втренчи в генерала. Погледът му бе смесица от страх и враждебност.

Суонсън откри, че умишлено отбягва погледа на Кендъл. Ако обърнеше внимание мъжът в момента трябваше да признае и договора. Изведнъж осъзна онова, което щеше да направи договора поносим. Точно това беше отговорът, неговият отговор — поне това беше повърхностният отговор. Учуди се, че не му беше хрумнал по-рано.

Уолтър Кендъл трябваше да се елиминира.

Също както Ерих Ринеман, който трябваше да бъде очистен.

След като приключеше в Буенос Айрес, Кендъл трябваше задължително да бъде убит.

Всички следи, водещи към правителството на Съединените щати, щяха да бъдат потулени.

Чудеше се дали хората в Берлин бяха толкова предвидливи, че да вземат толкова невероятни решения. Съмняваше се.

Повдигна поглед и видя мръсния, болен счетоводител и отвърна на погледа му със същата настойчивост Генерал Алан Суонсън вече не се страхуваше. Нито пък чувстваше някаква вина.

Той беше войник.

— Ще продължим ли, г-н Кендъл?

Проектите на счетоводителя за Буенос Айрес бяха добре обмислени. Суонсън откри, че е учуден от чувството за маневра и превантивни мерки от страна на Уолтър Кендъл. Този човек разсъждаваше като канален плъх — инстинктивно, като пробваше източниците на миризми и светлина. Неговата сила се състоеше в подозренията в постоянно променящите се оценки на противниците му. Той действително беше едно хищно животно, умеещо да избягва всички опасности.

Основните интереси на германците можеха да се сведат до три качеството на диамантите и фрагментите, количеството на пратката и, накрая, методите за безопасен транспорт до Германия. Ако всички тези обстоятелства не можеха да бъдат гарантирани, нямаше да има доставка на плановете на жироскопите — системата за водене.

Кендъл предполагаше, че пратките от диаманти ще бъдат проверявани от група експерти от три до пет човека, а не само от един или двама. Група! Необходимият срок от време можеше да бъде удължен в зависимост от съвършенството на инструментите, които щяха да бъдат използвани. Тази информация бе получил от представителите на „Коенинг“ в Ню Йорк. През същото това време щяха да направят общи усилия, за да се споразумеят един аерофизик да оцени плановете на жироскопа доставени от Пеенемюнде. Ако нацистите бяха толкова предпазливи, колкото допускаше Кендъл, плановете щяха да пристигат на партиди, в зависимост от разписанието, което бяха изчислили, за проверка на диамантите. Ученият щеше да има достъп до плановете в пълна изолация, за да се гарантира, че няма да има време и възможност за снимки или дубликати до момента, в който приключи работата групата за проверка на диамантите.

След като и двете страни по сделката получеха онова, което търсеха, Кендъл очакваше да настъпи най- големият риск по гарантиране на сигурен транспорт на пратките до съответните бази. Логично бе това „оръжие“ да бъде идентично и за двете страни — заплаха от изобличаване; предателство на кауза и отечество.

Наказанието за това щеше да бъде смърт.

Същото „оръжие“, с което го държеше генералът Държеше Уолтър Кендъл.

Какво ново имаше във всичко това?

Смята ли Уолтър Кендъл, че е възможно да се вземат плановете и впоследствие да се саботира или да се провали диамантената пратка?

Не! В никакъв случай, докато тази сделка оставаше в ръцете на цивилни хора. Опасността от изобличение бе прекалено голяма. Имаше прекалено много доказателства за осъществяваните контакти. Нито критичните ситуации можеха да бъдат отречени, а и имената на участващите бяха известни. Петното на сътрудничеството застрашаваше да съсипе хора и корпорации. Много лесно можеха да бъдат пуснати „автентични“ слухове.

Ако военните се намесеха, цивилните щяха веднага да се откажат. Те щяха да изоставят доставките.

Суонсън трябваше да е наясно с всичко това то беше негово творение.

Суонсън беше наясно с нещата.

Къде ще се проверяват диамантите? Къде е най-подходящото място за това?

Отговорът на Кендъл бе кратък — всяко място, което изглеждаше добро за едната страна, щеше да бъде отхвърлено от другата. Той смяташе, че германците са наясно с този проблем и по тази причина бяха