Сделката на Ринеман

привилегирован, че ви познавам. Адютантът ще ви заведе до колата. Шофьорът чака.

— Такова облекчение! Всичко хубаво, хер Алтмюлер. — Йохан Дитрих се запъти към вратата, клатушкайки се, докато Алтмюлер се протегна и натисна едно копче на бюрото си.

На сутринта Дитрих щеше да бъде мъртъв, обстоятелствата щяха да бъдат толкова срамни, че никой нямаше да има желание да навлиза в подробности, освен шушукания.

Неудобният Дитрих щеше да бъде ликвидиран.

Всички връзки с Женева, които биха могли да свържат Райха с цялата далавера, щяха да изчезнат. Буенос Айрес беше вече в ръцете на Ерих Ринеман и неговите бивши братя в немската индустрия.

С изключение на него самия — Франц Алтмюлер.

Истинският манипулатор.

15 ДЕКЕМВРИ 1943 г., ВАШИНГТОН

Суонсън ненавиждаше методите, които бе принуден да използва. Той предусещаше, че това е началото на една нескончаема верига от лъжи. А той не беше измамник. Може би повече умееше да забелязва измамниците, но това по-скоро се дължеше на непрекъснатия сблъсък с тях, а не на вродено качество.

Методите действително бяха отвратителни — наблюдение на хора, които не знаеха, че са наблюдавани и подслушвани, които говореха без задръжки, но които със сигурност нямаше да го допуснат, ако знаеха, че към тях са насочени очи и уши, подслушватели. Всичко това принадлежеше на онзи друг свят — света на Едмънд Пейс.

Беше достатъчно лесно, за да се манипулира. Армейското разузнаване имаше стаи за разпити из целия Вашингтон. На най-невероятни места. Пейс му бе дал списък на всички квартири, а той си беше избрал едно място в хотел „Шератън“, четвърти етаж, апартамент 4–М, състоящ се от две стаи и трета, която не се забелязваше. Тази незабележима стая се намираше зад стена с отвори, покрити с огледални стъкла, обърнати към останалите две стаи от апартамента. Тези отвори за наблюдение бяха прикрити от импресионистки картини, закачени в спалнята и хола. В прикритата стая бяха изведени кабелите на подслушватели с накрайници за включване, поставени на рафтовете под отворите. Говорители усилваха, с минимални смущения, разговорите, водени в съседните стаи. Единствените визуални пречки бяха бледите пастелни цветове на рисунките.

А това всъщност не беше никаква пречка.

Също не му бе трудно да накара тримата мъже да отседнат в тази стая в „Шератън“. Суонсън се беше обадил на Пакард и бе информирал Джонатан Крафт за пристигането на Уолтър Кендъл в ранния следобед с полет от Женева. Властният генерал бе казал на изплашения цивилен, че има вероятност военните да поискат да поддържат телефонна връзка. Затова той препоръча да наеме стая в оживен търговски хотел в центъра на града. Препоръча „Шератън“.

Крафт беше загрижен — спасяваше живота си. Ако Министерството на войната препоръчваше „Шератън“, значи щеше да бъде „Шератън“. Той нае стаята без да казва на Хауард Оливър от „Меридиан Еъркрафт“.

Рецепцията се погрижи за всичко останало.

След пристигането на Уолтър Кендъл, преди около час, Суонсън се изненада от раздърпания му външен вид. Това беше вродена нечистоплътност, а не резултат от дългия път. Немарливост, която засягаше и жестовете, и играещите му на всички страни очи. Беше нелепо мъже като Оливър и Крафт, особено Крафт, да имат отношения с Уолтър Кендъл. Което, предположи той, само по себе си говореше за стойността на Кендъл. Той притежаваше една нюйоркска ревизорска фирма. Беше финансов анализатор и различни компании го наемаха, за да нагажда проектите и статистиките им.

Счетоводителят не се ръкува с никой от двамата мъже. Той направо отиде до фотьойл срещу канапето, седна и отвори куфарчето си. Беше започнал доклада си делово.

— Кучият му син беше хомо, кълна се в Господ!

За един час Кендъл беше успял да опише и най-малките детайли, всичко, което се беше случило в Женева: количествата диаманти и трошляк, за които се беше споразумял, спецификации за качеството, за Буенос Айрес, Джан Спинели, проектите за жироскопи — тяхната сертификация и доставка, а също и за свръзката — Ерих Ринеман, един евреин в изгнание. Кендъл беше властен и не беше чужд на тъмните сделки. Явно се чувстваше в свои води.

— Как можем да сме сигурни, че ще работят честно? — попита Крафт.

— Честно ли? — Кендъл подсмръкна, изпъшка и направи гримаса на представителя на „Пакард“. — Дяволски забавно. Честно!

— Може да не предоставят проектите, за които сме се уговорили — продължи да обяснява Крафт. — Те могат да ни дадат нещо друго — нещо, което да няма никаква стойност!

— Има право — обади се Оливър с присвити устни.

— А ние можем да натоварим контейнери с натрошено стъкло. Мислиш ли, че това не им е минало през ум?… Но те ще спазят изискванията така, както ще направим и ние. По едни и същи идиотски причини. И двете страни са притиснати до стената. Имаме общ враг и той не е нито една от договарящите се страни.

Оливър, който седеше срещу него, се втренчи в счетоводителя и каза:

— Там — генералите на Хитлер, а тук — Министерството на войната.

— Точно така. И двете страни сме доставчици. Правим го за Бога, за Родината и за няколко долара. Затова сме в отвратително положение. Ние не даваме съвети на проклетите генерали как да печелят войни, а пък те не ни дават съвети как да поддържаме производството. Ако оплескат стратегията или изгубят някоя битка, ние не викаме, но ако ние сме затруднени или ако не доставим това, което искат те, тогава става лошо. Проклятие, това просто не е честно. Онзи хомо, Дитрих, виждаше нещата като мен. Ние трябва сами да се защитаваме.

Крафт стана от дивана, беше нервен и личеше, че се двоуми. Започна да говори тихо, колебливо.

— Това не може да се нарече защита, в нормалния смисъл на думата. Все пак се занимаваме с врага.

— Кой враг? — Кендъл започна да прехвърля листове, без да поглежда към Крафт. — Прав си отново. Това е по-добре от „нормално“. Без значение кой ще победи, накрая, след като приключи всичко, и двете страни ще имат нещо, на което да се опрат. За това също се споразумяхме.

За известно време настъпи гробна тишина. Оливър се наведе напред от стола си с приковани върху Кендъл очи.

— Това несъмнено е дивидент, Уолтър. Може би има доста здрав разум във всичко това.

— Много — отговори счетоводителят, като си позволи да погледне за кратко време Оливър. — Ние разрушаваме градовете им, бомбардираме фабриките им, изтриваме ги от картата. Да не говорим за железопътни линии, магистрали — всичко отива по дяволите. Ще става все по-лошо. Ще могат да се направят много пари за възстановяване. Пари за реконструкция.

— Представи си, че Германия спечели? — попита Крафт от прозореца.

— Невъзможно — отговори Кендъл. — Единственият въпрос е колко щети ще бъдат нанесени и на двете страни, а ние имаме железарията. Колкото повече щети, толкова повече ще струват ремонтите. Това включва и Англия. Ако сте умни, момчета, ще бъдете готови за промяна и ще задигнете част от следвоенните стотинки.

— Диамантите… — Крафт се обърна от прозореца и попита — за какво им са?

— Какво значение има това? — Кендъл отдели един лист от останалите и записа нещо на него. — Изчерпали са своите, натясно са. Също като вас с водещата система… Между другото, Хауард, говорил ли си предварително с мините?

Оливър се замисли. Той примигна и вдигна нагоре очи.

— Да. С „Коенинг“. В нюйоркските им офиси.

— Как го каза?

— Че е строго секретно, с потвърждение от Министерството на войната. Разрешението ще дойде от канцеларията на Суонсън, но дори той не е наясно с нещата.

— И те повярваха? — попита счетоводителят, продължавайки да пише.