— Казах, че парите са насреща, че ще могат да изкарат някой друг милион. Запознахме се в Клуба на банкерите.
— И те повярваха — това беше по-скоро изявление.
— Уолтър… — продължи Оливър, — спомена Спинели и по-рано. Не ми харесва. Това е лош избор.
Кендъл спря да пише и погледна нагоре към мъжа от „Меридиан“.
— Не смятам да му казвам каквото и да било. Само това, че ние купуваме. Той трябваше да изчисти всичко, преди да платим, така както и да каже дали проектите са автентични.
— Няма да ни свърши работа. Не би позволил да го изритат сега от този проект. Не и сега — ще възникнат прекалено много въпроси. Намери някой друг.
— Ясно — Кендъл остави молива. Почеса носа си, явно имаше този навик докато мисли. — Почакайте малко…
— Добър ли е? — запита Оливър.
— Има проблеми, но може да е по-добър от Спинели — отговори Кендъл, докато записваше нещо на отделен лист. — Ще се погрижа за това… Но имайте предвид, че ще ви струва пари.
Оливър вдигна рамене.
— Включи го в разходите, кучи сине. А какво следва?
— Контакт в Буенос Айрес. Някой, който може да изготви детайлите по трансфера с Ринеман.
— Кой? — попита Крафт притеснено, докато стискаше и двете си ръце отпред.
Счетоводителят направи гримаса, показвайки безцветните си зъби.
— Да не би да си доброволец? Изглеждаш като свещеник.
— Не, за Бога! Просто…
— Колко ще струва, Кендъл? — прекъсна Оливър.
— Повече, отколкото ще искаш да платиш, но ми се струва, че нямаш друг изход. Ще предам на Чичо Сам това, което мога. Ще ви спестя също това, което мога.
— Точно така! Постъпи така.
— Има много военни в Буенос Айрес. Суонсън ще трябва да окаже някакво влияние.
— Няма да го направи — каза Оливър бързо. — Беше съвсем ясен. Не иска да чува или да вижда името ти отново.
— Не ми пука дали иска или не. Но този Ринеман ще иска определени гаранции. Това мога да ти кажа още сега.
— Суонсън ще се разсърди — гласът на Крафт беше силен и напрегнат. — А не искаме да го безпокоим.
— Ядосан — по дяволите! Той иска да запази красивата си униформа хубава и чистичка… Ще ти кажа нещо — не го дразни прекалено много. Дай ми малко време. Имам доста неща, за които трябва да помисля. Може би все пак ще се сетя как да запазя униформата му чиста. Ако направя това, ще му изпратя сметката за химическото чистене.
„Действително толкова искрени пожелания, г-н Кендъл“, помисли си Суонсън, докато приближаваше асансьорите.
Вече не беше възможно. Униформата трябваше да се омърси. Появата на мъж на име Ерих Ринеман бе направила това неизбежно.
Ринеман беше една от заблудите на Хитлер. Берлин го знаеше. Лондон и Вашингтон — също. Ерих Ринеман бе човек изцяло пристрастен към властта: финансова, политическа, военна. За него властта трябваше да произтича от едно-единствено място, а самият той никога не би се съгласил да бъде някъде другаде, освен в центъра на този източник.
Фактът, че е евреин, беше напълно случаен. Едно неудобство, което щеше да приключи с края на войната.
След края на войната Ерих Ринеман щеше да бъде повикан обратно. Онова, което ще е останало от немската индустрия, щеше да се нуждае от него; световните финансови лидери щяха да го изискат.
Ринеман щеше да стъпи отново на световния пазар с по-голяма власт от преди.
Без комбинациите от Буенос Айрес.
А
Неговата информация, участието му в самата размяна щяха да му предоставят едно невероятно оръжие, което можеше да се използва спрямо всички правителства.
И особено спрямо Вашингтон.
Ерих Ринеман трябва да бъде ликвидиран.
След самата операция.
И дори само по тази причина Вашингтон трябва да има още един човек там, наместо — в Буенос Айрес.
10
Беше необичайно офицер от висшите рангове във Феърфакс да напусне територията по някаква причина, но на полковник Едмънд Пейс му беше заповядано.
Пейс застана пред бюрото на генерал Суонсън и започна да осъзнава нещата. Инструкциите на Суонсън бяха кратки, но обхващаха голям обем информация. Щеше да се наложи да бъдат извадени разузнавателни досиета от двойно заключени каси, а голяма част от тях ще трябва да се проучат веднага.
От самото начало Суонсън знаеше, че Пейс не го одобрява. Командирът от Феърфакс не можа да скрие изненадата си. Въпросният агент трябваше да знае перфектно немски и испански. Трябваше да има и практически знания — не беше нужно да бъде експерт, но със сигурност знанията му трябваше да бъдат повече от теоретични… самолетно инженерство, включващо материалознание и навигационни системи. Трябваше да бъде човек с възможности за поддържане на прикритие, може би на равнище посолство. Това значи личност, притежаваща необходимите маниери, за да се движи с лекота в кръговете на богатите и на дипломатическата арена.
При това положение Пейс възрази. Това, че знаеше за проучванията в Йоханесбург и за тайния канал в Женева, бе една от причините за възраженията му. Прекъсна Суонсън, но той му каза да запази бележките си за след изложението му. Единственото несъвместимо с техническите квалификации качество на мъжа от Буенос Айрес бе, че трябваше да е опитен в „бързото ликвидиране“.
Той трябваше да убива. Не в огъня на битката с противника, изпаднал в ярост от гледките и звуците на боя, а да убива безшумно, лице в лице с мишената, Сам.
Това последно качество успокои Пейс. Изражението му показваше, че в каквото и да са замесени неговите началници, то не отговаряше напълно на неговите подозрения. Министерството на войната не би искало такъв човек, ако смяташе да прави повърхностни съглашения.
Най-висшият офицер от Феърфакс не направи никакъв коментар. От само себе си се разбираше, че самият той трябва да направи проверка по досието. Той попита за код и име, към което би могъл да се обърне при нужда.
Суонсън се наведе напред и впи очи в картата на бюрото. Картата, която бе там вече повече от три часа.
— Наречете го „Тортюгас“ — каза той.
Алтмюлер се вгледа в неразчупения печат на широкия кафяв плик. Огледа го на светлината на
