Сделката на Ринеман

Нищо не чу. Луната отново се скри и отново настъпи тъмнина. Трупът в полето не бе забелязан в кратките моменти светлина. Именно този факт разкри пред Дейвид изключително важна информация.

Каквито и да са тези алпийски сили, те не бяха разположени по края на гората. Или пък ако бяха тук, те просто не наблюдаваха полето.

Те просто чакаха. Наблюдаваха явно други посоки.

Или пък просто чакаха.

Изправи се на колене и, приведен, се насочи на запад през гъстите шубраци, извивайки тялото и крайниците си в съответствие с формите на храсталака, като издаваше шумове, подобни на шумовете на гората. Той стигна до мястото, на което тримата мъже се бяха срещнали само преди минути, не чувстваше чуждо присъствие, не виждаше нищо.

Извади кутия неовлажняващ се кибрит от джоба си и измъкна две клечки. Запали първата и в момента, в който тя пламна, той я духна. След това запали втората, остави я да погори известно време и я загаси.

На около четирийсет фута навътре в гората се появи отговаряща светлинка. Точно на север.

Почти едновременно дойде и вторият отговор. Този беше от запад на около петдесет-шейсет фута от него.

Нищо повече.

Все пак беше достатъчно.

Сполдинг започна да лази бързо в североизточна посока. Не беше изминал повече от около петнайсет фута, когато се наведе до ствола на едно покрито с мравки дърво.

Изчака. Докато чакаше извади тънка, къса и гъвкава жица от джоба на якето си. На двата края на жицата имаше поставени дървени дръжки, удобни за човешка ръка.

„Немският войник вдига прекалено много шум за служещ в алпийските сили“, помисли си Дейвид. Той бързаше, за да задоволи неочакваната команда за среща. А това вече говореше нещо съвсем различно на Сполдинг. Явно гестаповецът, когото бе убил, беше взискателен човек. Това означаваше, че останалата част от подразделението ще остане по местата си, докато не получи конкретна заповед. Можеше да се очаква индивидуална самоинициатива само в минимална степен.

Нямаше време да мисли за тях. Германският войник мина покрай дървото.

Дейвид се надигна тихо, като държеше в двете си ръце жицата.

Примката мина точно над каската. Дейвид дръпна толкова силно и внезапно, че жицата преряза кожата на врата невъзвратимо.

Отново не чу нищо освен една въздишка.

Дейвид Сполдинг беше чувал толкова често този звук, че вече не му правеше впечатление. А някога, преди много време, същият звук едва ли не го хипнотизираше.

Настъпи пълна тишина.

И ето, че дочу чупене на клонки и стъпките на идващия по непозната пътека. Бяха бързи, нетърпеливи — също като на мъртвия мъж в краката му.

Сполдинг постави обратно в джоба си окървавената жица и извади скъсената карабина с щик от кобура, прикрепен за колана му. Знаеше, че няма смисъл да бърза, така или иначе третият мъж щеше да чака. Учуден, може би дори изплашен… но по-вероятно нямаше да бъде изплашен, ако действително беше алпиец. Те се славеха като по-сурови дори от Гестапо. Според слуховете, които се носеха, алпийците бяха избирани според склонностите им към садизъм. Роботи, които можеха да живеят в планинските проходи, да подхранват враждебността си във вледеняваща изолация до времето, в което получат заповеди за действие.

„Не подлежи на съмнение“, помисли си Дейвид. Човек изпитва някакво удоволствие при убийството на войник от тези взводове.

Ето я мелачката отново.

Проправи си път с насочен напред нож.

— Wer?… Wer ist dort? — попита шепнешком и развълнувано фигурата в тъмнината.

— Hier, mein Soldat — отговори Дейвид. Щикът на карабината му прободе гърдите на германеца.

Партизаните слязоха от близките хълмове. Бяха петима мъже — четирима баски и един каталонец. Водачът им бе от баските, набит и рязък.

— Направи едно налудничаво пътешествие, Лисабон. Често си казвахме, че си пълно ку- ку. Майко Божия! Та ние изминахме сто мили.

— Немците ще пропътуват много повече, уверявам ви. Какво има на север?

— Алпийци. Може би двайсет. На всеки шест километра, чак до границата. Да ги оставим ли така?

— Не, уточни Сполдинг замислено. — Убийте всички… Всички, с изключение на последните трима. Насилете ги да се върнат обратно. Те ще потвърдят това, което искаме Гестапо да повярва.

— Не разбирам.

— Няма нужда да разбираш. — Дейвид се запъти към угасващия огън и разрита въглените. Трябваше да стигне до Ортегал. Това беше всичко, за което можеше да мисли в този момент.

Изведнъж осъзна, че водачът вървеше след него. Мъжът стоеше от другата страна на загасващия лагерен огън, явно искаше да му каже нещо. Вгледа се съсредоточено в Дейвид и заговори над останките от жарта.

— Решихме, че трябва да ти кажем сега. Научихме как тези проклети свине са направили връзка. Преди осем дни.

— За какво говориш? — попита Сполдинг раздразнено. За северната част всичко това, и дори повече, влизаше в изчисления риск. Щеше да получи писмените доклади. Нямаше желание за никакви разговори. Искаше само да спи, след това да стане и да се промъкне до Ортегал. Но водачът явно се почувства засегнат, а не биваше да е така, затова Дейвид каза меко: — Продължавай, амиго.

— Не ти казахме по-рано, защото помислихме, че ядът ти ще те накара да действаш прибързано.

— Какво имаш предвид? Защо?

— Бил е Бержерон.

— Това не мога да повярвам…

— Така е. Прибрали са го в Сан Себастиян. Не е проговорил лесно, но те все пак са го принудили. Десет дни изтезания… жици в гениталиите — освен всички други средства, включително и подкожни инжекции с лекарства. Казаха ни, че, умирайки, ги е заплюл.

Дейвид погледна мъжа. Осъзна, че приема информацията без да влага чувства. Абсолютно без всякакви чувства Именно това го предупреждаваше… бъди нащрек. Той беше обучил този мъж, Бержерон, беше живял в планините с него, бяха говорили в продължение на дълги часове за неща, които само продължителната изолация може да подбуди между мъже. Бержерон се беше бил рамо до рамо с него, бе се жертвал заради него. Бержерон бе най-добрият му приятел в северната част на страната.

Само преди две години подобни новини биха предизвикали у него яростен гняв. Тогава би удрял земята и би искал да бъде извършено отмъщение от другата страна на границата за този човек.

Преди година би се отдалечил от човека, донесъл му такива новини, и би поискал няколко минути да остане сам със себе си. Би отделил няколко минути на тишината… сам… за да помисли за човека, който бе дал живота си. Би отделил поне малко време за спомените, свързани с него.

А ето, че сега не чувстваше нищо.

Абсолютно нищо.

А това беше ужасно чувство — да не изпитваш нищо.

— Не прави подобна грешка друг път — каза той на водача. — Следващия път ми кажи. Аз никога не действам прибързано.

9