Сделката на Ринеман

Ето че изведнъж бе сигурен. И изведнъж много ядосан.

Мъжете в далечината на вълнолома носеха същите полувоенни униформи, с които бе облечена охраната на Ринеман при вратата на имението му.

Това бяха мъже на Ринеман.

Телефонът иззвъня точно в пет и половина. Не се обаждаше Щолц и понеже не беше той, Дейвид отказа да приеме инструкциите, които получи. Затвори телефона, но не минаха и две минути и той звънна отново.

— Ти си прекалено голям инат — каза Ерих Ринеман. — По-скоро ние трябва да бъдем предпазливи, а не ти.

— Това е просто едно ненужно изказване. Нямам намерение да следвам инструкции от човек, който не познавам. Не очаквам прекалена стриктност, но това е просто прекалено свободно поведение.

Ринеман млъкна, а след това проговори рязко:

— Какво стана снощи?

— Обясних на Щолц точно какво ми се случи. Нищо друго не знам.

— Не ти вярвам. — Гласът на Ринеман бе напрегнат, рязък, гневът му се чувстваше.

— Съжалявам — каза Дейвид. — Но това не ме засяга.

— Нито един от двамата не би напуснал Кордоба! Невъзможно!

— Напуснаха. Можеш да вярваш на това, което казвам… Виж, казах вече и на Щолц, че не желая да се набърквам във ваши проблеми…

— Откъде знаеш, че не си забъркан вече?

Това бе един логичен въпрос и Сполдинг осъзнаваше това.

— Защото съм тук в апартамента и говоря с теб. Според Щолц другите двама са мъртви, а именно това състояние възнамерявам да избегна. Просто купувам разни документи от теб. Хайде да отделяме внимание само на това.

— Още ще си поговорим по този въпрос — заяви Ринеман.

— Не точно сега — каза Сполдинг, — имаме работа, която трябва да свършим.

Немският евреин направи пауза още веднъж.

— Направи както ти каза мъжът. Иди до Каса Росада на Плаза де Майо. Откъм южната врата. Ако вземеш такси, слез при Джулио и тръгни пеш.

— Предполагам, че твоите хора ще ме проследят още щом изляза оттук.

— Съвсем дискретно. Трябва да разберат дали те следи някой.

— В такъв случай ще тръгна пеша още оттук. Това ще бъде най-лесното нещо.

— Много интелигентно. При Росада ще те чака кола. Същата кола, която те докара дотук снощи.

— Ще бъдеш ли там? — попита Дейвид.

— Разбира се, че не. Но ще се срещнем след кратко време.

— Ще нося ли проектите направо в Телмо?

— Ако всичко е наред, можеш да направиш това.

— Ще изляза след пет минути. Твоите хора ще бъдат ли готови?

— Те вече са — отговори Ринеман и затвори телефона.

Дейвид прикачи „Берета“-та на гърдите си и облече сакото. Отиде в банята, взе една кърпа от рафта и избърса праха по обувките си, натрупан от аерогарата и Ла Бока. Среса косата си и постави талк върху драскотините по лицето си.

Нямаше начин да не забележи тъмните кръгове под очите си. Нуждаеше се от сън, но нямаше време за това. За себе си, за собственото си оцеляване знаеше, че трябва да отдели време.

Зачуди се кога ли точно ще стане това?

Върна се обратно към телефона. Имаше да провежда два разговора преди да тръгне.

Първо, трябваше да се обади на Джиин. Трябваше да я помоли да стои в посолството, тъй като можеше да му се наложи да й се обади. При всички случаи щеше да говори с нея като се върне. Съобщи й, че ще бъде с Юджиин Лайънс в Тераса Верде. И още, че я обича.

Вторият разговор бе с Хендерсън Гранвил.

— Казах ви, че няма да забърквам посолството или вас самия в работата ми тук, сър. Ако ситуацията се е променила, то това е единствено заради мъж от вашите подчинени, който е наредил да бъде приключено едно наблюдение съвсем неправилно. Съжалявам, но това пряко засяга дейността ми тук.

— Какво искате да кажете с това „неправилно“? Това е много сериозен извод. Ако не е и подсъдно престъпление.

— Да, сър. И именно поради това е важно да не се вдига шум, да държим всичко под контрол. Това е по-скоро въпрос за разузнавателните служби.

— Кой е този човек? — попита Гранвил с леден глас.

— Едно аташе на име Елис, Уилям Елис. Моля ви, сър, да не предприемате никакви действия. — Сполдинг говореше бързо, натъртено. — Може да е жертва, но може и да не е. И в двата случая не трябва да го караме да става бдителен.

— Добре. Разбирам ви… Защо ми казахте тогава… ако не желаете да се предприема нещо?

— Да не се вземат никакви мерки срещу Елис, сър. Но имам нужда от изясняване на това наблюдение. — Дейвид описа складовете в Очо Кале и траулера, акостирал между двете сгради.

Гранвил го прекъсна внимателно:

— Спомням си доклада. Военно наблюдение. Имаше направление за товар… нека помисля.

— Тортюгас — добави услужливо Сполдинг.

— Да, точно така. Имаше крайбрежни нарушения. Грешка, разбира се. Нито един риболовен кораб не би помислил да пробва подобно пътуване. Точното направление бе Торюгос, едно малко пристанище в северен Уругвай, струва ми се.

Дейвид се замисли за момент. Джиин не бе споменала за подмяна или за близки имена.

— Това може да е така, сър, но ще бъде полезно да знаем какъв е товарът.

— Това бе записано. Мисля, че беше фермерска техника.

— Ние не смятаме така — каза Сполдинг.

— Е, ние нямаме право да проверяваме товара…

— Господин посланик! — прекъсна го Дейвид. — Има ли някой от хунтата, на когото можем да се доверим, да се доверим напълно?

Отговорът на Гранвил бе колеблив, предпазлив. Сполдинг веднага разбра това:

— Един… двама, може би.

— Няма да ви питам за имената им, сър. Но бих ви помолил да потърсите помощта им. Разбира се с всички мерки за сигурност. Тези складове се пазят… от хората на Ринеман.

— Ринеман? — неприязънта, която изпитваше посланикът, се усети и по телефона. „Това е качество“, помисли си Дейвид.

— Имаме причини да считаме, че се мъчи да заобиколи някое споразумение или се стреми да прави и контрабанда, успоредно с това. Контрабанда, сър. Трябва да разберем какъв е товарът, сър.

Това бе всичко, което Дейвид се сети да каже. Едно обобщение без действително основание. Но ако съществуваха хора, готови да убиват и да умират за „Тортюгас“, това би било достатъчно основание. Щом Феърфакс можеше да запише това име на заповедта за прехвърлянето му, при това без да му каже нищо по този въпрос, то това е основание повече от достатъчно.

— Ще направя всичко възможно, Сполдинг. Не мога да обещая нищо, разбира се.

— Да, сър. Разбирам. И ви благодаря.

Авенида де Майо бе задръстена от трафик, а положението на Плаза беше още по-лошо. В дъното на площада розовият камък на Каса Росада отразяваше оранжевите лъчи на залязващото слънце. „В това има нещо символично за столица, управлявана от войници“, помисли си Дейвид.

Прекоси Плаза, спря до фонтана и си спомни за вчерашния ден и за Лесли Дженър-Хаукууд. Къде ли е тя сега? В Буенос Айрес, но къде? А по-важният въпрос бе — защо се намираше тук?