Сделката на Ринеман

Дейвид каза на Джони.

— Всичко е наред. Сложете оръжието на масата.

— Наред е за тези, които го казват? — каза Джони, облегнат на стената, без да мръдне, за да го изпълни.

— Аз казвам — отговори Сполдинг, — нищо няма да се случи.

— Тези копелета са нацисти. Искате да ни оставите с вързани ръце ли?

— Те са германци. Не са нацисти.

— Конски лайна. — Джони се дръпна от стената и застана прав. — Не харесвам начина, по който говорят.

— Послушай ме — Дейвид се приближи до него. — Много хора рискуваха живота си, за да доведат това нещо до успешен край. По различни причини. На вас може да не ви хареса, както и на мен, но не можем да изгубим всичко, и то чак сега. Моля ви, направете както ви казвам.

Джони гледаше ядосано към Сполдинг.

— Надявам се на Господа, че знаете какво правите… — Той и партньорът му оставиха пистолетите.

— Благодаря ви, господа — каза Щолц, като влезе в антрето. Заговори тихо на немски на двамата мъже от охраната. Човекът с радиото бързо излезе през дневната в кухнята, другият взе двете оръжия, сложи едното на колана си, а второто — в джоба на сакото си. След това се върна в антрето, без да проговори.

Сполдинг отиде до масата, придружен от Щолц. Лайънс бе сложил проектите обратно в кафявите пликове, виждаха се три от тях.

— Мразя да мисля за парите, които нашият общ приятел ще получи за тях — каза Дейвид.

— Нямаше да плащате, ако те не заслужаваха това.

— Предполагам, че нямаше… Няма причина да не ги сложим на едно място. Заедно с бележките. — Сполдинг погледна към Лайънс, който стоеше неподвижен на края на масата — Всичко наред ли е, докторе? — Лайънс кимна с притворени наполовина очи, бледността му изпъкваше силно.

— Както желаете — каза Щолц Като взе пликовете и записките, той ги сложи в първия контейнер, заключи го, затвори другите два и ги постави над първия, като че ли извършваше религиозен обред пред олтар.

Сполдинг направи няколко крачки към двамата мъже до прозореца.

— Имахте тежък ден. Доктор Лайънс също. Легнете си и освободете гостите си от охрана. Мисля, че времето им отдавна изтече.

Хол се ухили Джони не направи това.

— Лека нощ докторе. Истинско удоволствие бе да срещна един толкова забележителен учен. — Щолц говореше с дипломатически тон и се поклони леко с дипломатически маниер.

Охраната с радиото излезе от кухнята и киша на германския аташе. Напуснаха стаята заедно. Сполдинг се усмихна на Лайънс, ученият се обърна, без да отговори, и влезе в спалнята си, вдясно от кухненската врата.

Навън, на тротоара, Щолц отвори вратата на колата за Дейвид.

— Много странен човек е вашият доктор Лайънс — каза той, докато Сполдинг влизаше в „Пакард“- а.

— Може би е такъв, но той е един от най-добрите в неговата област… Помолете вашия шофьор да спре до някой уличен телефон. Ще проверя в посолството за кодовете. Ще имате потвърждението.

— Чудесна идея… Тогава може би ще ми правите компания за вечеря?

Дейвид погледна към аташето, който седеше до него толкова самоуверено, почти присмехулно. Нервността на Щолц бе изчезнала.

— He, Herr Botschaftssekretar. Имам друг ангажимент — рече Сполдинг.

— С прекрасната мисис Камрън, без съмнение. Отстъпвам Сполдинг не отговори. Вместо това той погледна навън през прозореца запазвайки мълчание. Тераза Верде бе спокойна. Уличните лампи хвърляха мека светлина по тихите тъмни тротоари подрязаните дървета пред живописните средиземноморски къщи очертаваха силуетите си върху оцветените в пастелни тонове тухли и камък. В прозорците, над сандъчетата за цветя, жълтите лампи на холовете и спатиите светеха подкупващо. Мъж в бизнес костюм, с вестник под мишница, се изкачи до вратата, изваждайки ключ от джоба си девойка и младеж се смееха тихо, облегнати на ниската ограда от ковано желязо. Малко момиче със светлокафяв кокер шпаньол на ремък подскачаше по тротоара, кучето се въртеше щастливо около нея.

Тераза Верде бе чудесно място за живеене.

И Дейвид помиели за друг квартал, който видя в този ден. С възрастни мъже, които миришеха на гнило и урина; с беззъба проститутка, която стоеше наведена над замърляна рамка на прозорец. С котешки черва и мръсни прозорци. И с два огромни склада, които не предлагаха работа, и траулер на котва, които наскоро бе предопределен за „Тортюгас“.

„Пакард“-ът зави зад ъгъла по друга улица. Тук имаше малко повече светлини, по-малко подрязани дървета, но улицата много приличаше на Тераза Верде. Това напомни на Дейвид за онези странични улици в Лисабон, които приближаваха богатите caminos, осеяни със скъпи магазини, удобни за богати обитатели само на няколко ярда от тях.

Тук също имаше магазини с дискретно осветени витрини и стилно подредени стоки. Друг квартал, „Пакард“-ът намали на пресечката и продължи. Повече магазини, по-малко дървета, повече кучета, често разхождани от прислужници. Група младежи бяха заобиколили една италианска спортна кола.

И тогава Дейвид видя палтото. Отначало видя само палтото, светлосиво палто във вход.

Сиво палто. В закътан вход.

Мъжът бе висок и слаб. Висок и слаб мъж в светлосиво палто. Във входа!

„Господи“, помисли Дейвид. „Мъжът от «Петдесет и втора» улица!“

Мъжът бе обърнат настрани, гледаше надолу в слабо осветената витрина на магазина Сполдинг не можеше да ги види, но си представяше тъмните хлътнали очи, сякаш чуваше разваления му английски, някъде от Балканите, с чувството на безнадеждност в очите му.

Няма да има никакви преговори с Франц Алтмюлер… Обърни внимание на урока от Феърфакс!

Трябваше да се измъкне от „Пакард“-а. Бързо!

Трябваше да се върне обратно на Тераза Верде. Без Щолц. Трябваше!

— В следващата пресечка има кафене — каза Сполдинг, показвайки към оранжев навес със светлини под него, разпрострян над тротоара. — Спри тук! Ще се обадя в посолството.

— Изглеждате неспокоен, полковник. Това може да почака. Е, но аз ви вярвам.

Сполдинг се обърна към германеца.

— Искате да ви го кажа? Окей. Ще го направя… не ми харесвате, Щолц Аз не харесвам и Ринеман, не обичам мъже, които викат, изревават заповеди и ме проследяват… Аз купувам от вас, но не съм длъжен да се съюзявам с вас. Не е задължително да вечерям с вас или да се возя с вашия автомобил, след като нашата работа за деня е свършена. Ясен ли съм?

— Ясен сте. Все пак някак си нецивилизовано. И неблагодарно, ако нямате нищо против, че ви го казвам. Ние спасихме живота ви рано тази вечер.

— Това е ваше мнение. Не и мое. Само ме свалете, аз ще телефонирам и ще дойда с вашето потвърждение… Както вие казахте, няма причина да ви лъжа. Вие си вървете по вашия път, а аз ще взема такси.

Щолц заповяда на шофьора да спре пред оранжевия навес.

— Правете, както желаете. А ако вашите планове включват доктор Лайънс, ще ви посъветвам да знаете, че имаме хора, разположени в района. Заповедите им са строги. Тези проекти ще останат там, където са.

— Аз не плащам за три четвърти от стоката, без значение какво мислят вкъщи. Нямам никакво намерение да вляза в тази фаланга от роботи.

„Пакард“-ът спря пред навеса. Сполдинг отвори бързо вратата, блъскайки я ядосано след себе си. Той влезе в осветения вход и попита за телефон.

— Посланикът се опитваше да се свърже с вас преди половин час — каза нощният оператор. — Каза, че