Сделката на Ринеман

Може би отговорът на този въпрос би могъл да се открие в името „Тортюгас“ и в онзи траулер в Очо Кале?

Той заобиколи фонтана два пъти, след което се върна обратно един път, като изпитваше себе си и Ерих Ринеман. Къде бяха мъжете, които го наблюдаваха? Или може би бяха жени? Дали се намираха в коли, таксита или малки камиони? Дали и те обикаляха, както той правеше това?

Ето че забеляза една опашка след себе си. Не бе толкова трудно. Мъжът бе седнал на края на парапета, ограждащ фонтана, част от сакото му бе потопено във водата на фонтана. Бе седнал прекалено бързо, в опита си да не привлича внимание върху себе си. Дейвид тръгна да пресича улицата по пешеходната пътека, същата, която бе използвал, за да проследи Лесли Хаукууд; на първото островче за пешеходци изчака, за да се смени светлината на светофарите. Но вместо да прекоси улицата, той се върна обратно към фонтаните. С бърза стъпка премина разстоянието и седна на края на фонтана с лице към пешеходната пътека.

Мъжът с мокро сако се появи със следващия поток пешеходци и започна да се оглежда загрижен наоколо. Най-накрая видя Сполдинг.

Дейвид му махна с ръка.

Мъжът се обърна назад и тичешком пресече улицата.

Сполдинг се затича след него, като едва успя да хване светофара. „Мъжът не се обръщаше назад, сякаш бе гонен от дявола, и имаше желание да направи свръзка“, помисли Дейвид, „или може би искаше някой друг да го поеме“. Мъжът сви наляво при Каса Росада и Сполдинг го последва, като се стремеше да се движи извън полезрение.

Мъжът приближи един ъгъл и за учудване на Дейвид намали, след което спря и влезе в телефонна будка.

„Любопитно-аматьорски подход“, помисли си Сполдинг. А това даваше някаква представа за персонала на Ерих Ринеман — те не бяха толкова добри, колкото се считаха.

Последва дълго натискане на клаксон, който изглеждаше по-силен от нормално използваните сред трафика на Майо. Този звук предизвика след себе си други клаксони и само след секунди какофония от пронизващи шумове изпълни улицата Дейвид погледна натам. Оказа се, че няма нищо. Един раздразнен моторист не бе успял да удържи нервите си. Изведнъж всичко се върна към „нормалния“ хаос, щом автомобилите тръгнаха от кръстовището.

И ето, последва вик. Вик на жена. След него се чу още един, а веднага след него друг.

Тълпа се натрупа около телефонната будка.

Дейвид започна да си проправя път напред, като дърпаше ръце, рамене и буташе насъбралите се. Най- сетне се добра до ръба на будката и погледна в нея.

Мъжът в мокрото сако бе проснат неудобно на пода на малката остъклена будка със свити крака, ръцете му бяха протегнати нагоре, като едната ръка все още стискаше телефонната слушалка, така че жицата бе опъната. Главата му бе извита назад. По тила му се стичаше кръв. Сполдинг погледна нагоре по стените на кабината. Откъм улицата имаше три отчетливи дупки, заобиколени от пропукано стъкло.

Той чу пронизващия звук на полицейските коли и започна да си проправя път назад през тълпата. Достигна желязната ограда, която ограждаше Каса Росада, зави надясно и бързо заобиколи сградата, намираща се на южната страна.

Запъти се към южната врата.

„Пакард“-ът бе паркиран пред входа, чакаше с включен двигател. Мъж с подобен на неговия ръст се приближи до него в момента, в които Дейвид тръгна към автомобила.

— Полковник Сполдинг?

— Да?

— Може ли да побързате, моля? — мъжът отвори задната врата и Дейвид се качи бързо.

— Доста дълга разходка си направи. Седни. Возенето ще бъде отморяващо — каза за поздрав Хайнрих Щолц.

— Не и в този случай — заяви Дейвид, като посочи плота под предното табло. — Можеш ли да се свържеш с Ринеман? Веднага?

— Поддържаме непрекъсната връзка. Защо?

— Свържи ме. Вашият човек току-що бе убит.

— Нашият човек ли?

— Онзи, който ме следеше. Бе застрелян в телефонна кабина.

— Това не бе наш човек, полковник. И самите ние го убихме — каза Щолц спокойно.

— Какво?

— Човекът ни е познат. Той е наемен убиец от Рио де Жанейро. Вие му бяхте на прицел.

Обяснението на Щолц бе сбито. Бяха открили убиеца секунди след излизането на Дейвид от апартамента. Той бил корсиканец, депортиран от Марсилия преди войната. Бил наемен убиец за Юнио Корсо, които убили прекалено много префекти по заповед на contrabandistes от Южна Франция.

— Не можехме да рискуваме живота на американеца, който притежава шифъра. Големият трафик е добър заглушител, ще се съгласите, нали?

— Не смятам, че се мъчеше да ме убие — уточни Сполдинг. — Смятам, че сте взели това решение прекалено бързо.

— В такъв случай значи е чакал да се срещнем. Извини ме, но не мога да позволя такова нещо. Съгласен си, нали?

— Не. Щях да се справя с него — каза Дейвид, като се облегна назад и прокара ръка по челото си, уморен и раздразнен. — Щях да се справя с него. Сега губим всички.

Щолц погледна Дейвид. Проговори предпазливо:

— Същите? Ти също се чудиш, нали?

— Ти не се ли чудиш?… Все още ли считаш, че Гестапо не е в Буенос Айрес?

— Това е невъзможно! — Щолц процеди думите през зъби.

— Същото каза и общият ни приятел за вашите хора снощи… По дяволите, не знам нищо по този въпрос, но разбирам, че са мъртви. Така че обясни ми кое е невъзможно?

— Гестапо не може да бъде замесено. Това го знаем от най-високо ниво.

— Ринеман е евреин, нали? — Дейвид наблюдаваше Щолц внимателно, докато му задаваше този неочакван въпрос.

Германецът се обърна и погледна Сполдинг. Имаше някакво смущение в изражението му.

— Той не изповядва никаква религия, майка му е била еврейка… Честно казано, това не е от значение. Расистките теории на Розенберг и Хитлер не се споделят безрезервно от всички, прекалено голямо ударение се слага върху всичко това… Това е… беше… предимно икономически въпрос. Разпределение на банковия контрол, децентрализация на финансовите йерархии… Една неприятна тема.

Дейвид точно щеше да отговори на дипломатичното заобикаляне на въпроса, когато се възпря… Защо му беше нужно на Щолц да се опитва да дава обяснения? Защо му трябваше да дава подобни слаби обяснения, за които самият той знаеше, че са лишени от логика?

Можеше да се предположи, че лоялността на Хайнрих Щолц бе насочена към Ринеман, а не към Третия райх.

Сполдинг погледна встрани и не каза нищо. Чувстваше се объркан, но сега не беше подходящото време, за да показва именно тази обърканост Щолц продължи:

— Това е любопитен въпрос. Защо го повдигна?

— Просто слух… Чух го в посолството. — „А това е самата истина“, помисли Дейвид. — Доколкото разбрах, еврейската общност в Буенос Айрес е враждебно настроена към Ринеман.

— Чисти спекулации. Евреите тук са като евреите навсякъде по света. Държат се настрана, избягват да имат нещо общо с външни хора. Може би гетото е по-непредсказуемо. Те нямат разправии с Ринеман, те просто не поддържат контакт помежду си.

— Задраскване на една спекулация — каза Сполдинг.

— Има и още една — каза Щолц. — Собствените ви сънародници.

Дейвид се обърна бавно към германеца.