Сделката на Ринеман

е важно. Трябва да ви дам телефонен номер. Операторът провлечено съобщи цифрите.

— Благодаря — каза Дейвид.

— А сега ме свържете с мистър Балард от „комуникациите“, моля.

— Пивница „О, Лири“ — чу се незаинтересованият глас на Боби Балард по жицата.

— Смешен човек си. Аз ще се смея следващия вторник.

— Дежурният каза, че си ти. Знаеш ли, че Гранвил се мъчи да те намери.

— Чух. Къде е Джиин?

— В стаята си, затворена вътре, точно както ти заповяда.

— Обадиха ли се от Вашингтон.

— Всичко е готово. Дойде преди два часа, кодовете са изяснени. Какво става с „издигащия“ комплект.

— Инструкциите, три четвърти от тях, са в кутията. Но има толкова много участващи в играта.

— Тераза Верде?

— Наоколо.

— Трябва ли да изпратя няколко морски пехотинци като „обслужващи“ площадката?

— Мисля, че така ще се чувствам по-добре — каза Сполдинг. — Кажи им да се разхождат. Нищо повече. Ще ги забележа и ако ми стане нужда, ще викам.

— Ще им е нужен половин час, за да дойдат от базата.

— Благодаря. Но без перчене, моля те, Боба.

— Ще бъдат толкова тихи, че никой няма да знае, освен ние, мохиканите. Пази се!

Сполдинг постави телефона, изкушаван да го вдигне наново, да сложи друга монета и да се обади на Гранвил… Нямаше време. Напусна будката и излезе от вратата на ресторанта към „Пакард“-а Щолц беше на прозореца, Дейвид видя, че предишната му нервност се беше върнала.

— Имате вашето потвърждение. Доставете останалата част от стоката и се радвайте на парите си… Не знам откъде сте, Щоли, но ще открия и искам да ви бомбардират до пълно унищожение. Ще кажа на Осма въздушна сила да нарече набега на ваше име.

Щоли се успокои от враждебността му, както бе и предвидил Дейвид.

— Мъжът от Лисабон е объркан. Предполагам, че това е нормално за такава сложна задача… Ще ви се обадим до обяд — Щолц се обърна към шофьора „Los, abfahren, machen Sie schnell“!

Зеленият „Пакард“ изрева надолу по улицата Сполдинг почака под навеса за да види дати няма да се върне; ако това станеше, той щеше да влезе в кафенето и да чака.

Това не стана и колата продължи да се отдалечава. Наблюдаваше, докато задните й светлини се смалиха до малки червени точки. След това се обърна и закрачи възможно най-бързо, без да привлича внимание, към Тераза Верде. Достигна късата сграда, в която видя мъжа със светлосивото палто и спря.

Загрижеността му го караше да бърза, но инстинктът му го принуждаваше да чака, да гледа и да се движи внимателно.

Мъжът не беше във входа сега, не се виждаше никъде. Дейвид измени посоката и отиде в края на тротоара. Обърна се наляво и изтича надолу по улицата до следващия ъгъл, отново наляво, намали крачка и започна да се движи спокойно. Молеше се на Бога да познава по-добре района, да познава сградите зад бялата къща с гипсова мазилка, където бе Лайънс. Другите ги познаваха, другите бяха разположени в тъмните ъгли, за които той не знаеше нищо.

Охраната на Ринеман. Мъжът със светлосиво палто, още колко ли души имаше с него?

Приближи пресечката на Тераза Верде и прекоси улицата по диагонал, по-далече от бялата къща. Доколкото можеше, оставаше извън светлината на лампите и продължаваше по паважа към улицата зад редицата къщи на Тераза Верде. Това беше пресечка с други къщи, с чара на нещо старинно, живописни тихи къщи Сполдинг погледна към вертикалния надпис „Teraza Amarilla“.

Той остана в далечния край на ъгъла под подрязаното дърво и погледна към тази част на улицата, където според него бе задната част на къщата на Лайънс. Едва забелязваше стръмния керемиден покрив, но доста добре определи разстоянието до сградата — 150 ярда.

Видя също автомобила на Ринеман, един от тези, които забеляза през дългото пътуване от Каза Росада. Беше паркиран срещу светлата тухлена градска къща с големи врати от двете страни. Дейвид предположи, че тези врати се отварят към каменни пътеки водещи до стена или ограда, която разделя задната тераса на Лайънс от задния вход на къщата. Навярно е нещо такова и сигурно охраната на Ринеман е поставена така, че всеки излизащ от тези врати да е в обсега на тяхната видимост. И тогава Сполдинг си спомни пукането на радиоапаратите в антрето и кухнята и безкрайното повтаряне на цифри от германеца. Тези, които имаха радио, имаха и оръжие. Той бръкна под сакото си до кобура и извади „Берета“-та си. Знаеше, че пълнителят е зареден, освободи предпазителя, мушна оръжието в колана и тръгна през улицата към автомобила. Преди да стигне отсрещния ъгъл, чу кола зад себе си. Нямаше време да избяга, нито миг, за да вземе решение — добро или лошо. Вдигна ръка на колана, опитвайки се да приеме поза на безразличие.

Когато чу гласа, той бе смаян.

— Влизай вътре, проклет щурчо!

Зад кормилото на малко „Рено“-купе беше Лесли Хаукууд. Тя протегна ръка и отвори вратата, която Дейвид хвана; вниманието му беше раздвоено между шока и тревогата, че охраната на Ринеман, един или повече от тях, на около сто ярда оттук, могат да чуят шума.

По-малко от половин дузина пешеходци се виждаха между двете пресечки. Хората на Ринеман трябваше да бъдат нащрек.

Той скочи в „Рено“-то и с лявата си ръка сграбчи десния крак на Лесли над коляното; хватката му бе умерено стегната, но натискаше по линията на нервите. Заговори меко, но с безпогрешна напрегнатост:

— Върни колата назад колкото е възможно по-тихо и обърни наляво в края на улицата.

— Пусии ме. Пусни…

— Прави каквото ти казвам или ще счупя капачката на коляното ти!

„Рено“-то бе късо, нямаше нужда да използва задната скорост Лесли завъртя кормилото и колата се обърна в остър завой.

— Бавно! — изкомандва Сполдинг с поглед, насочен към колата на Ринеман. Той можеше да види глава, която се обръща. Две глави. И после те изчезнаха.

Дейвид свали ръката си от крака на момичето. Тя издърпа крака си и сви рамене от болка. Сполдинг грабна кормилото и натисна спирачката. Колата спря на половината път между двете пресечки, до тротоара.

— Ти, копеле! Счупи ми крака! — Очите на Лесли бяха пълни със сълзи от болка, но не със съжаление. Беше близо до яростта, но не викаше. И това показа на Дейвид нещо за Лесли, което не е знаел преди.

— Ще счупя повече от крак, ако не започнеш да разказваш какво правиш тук! Други са тук, колко още! Видях един, още колко има?

Тя вдигна високо глава дългата й коса се отметна назад, очите й станаха предизвикателни.

— Мислеше, че не можем да го намерим ли?

— Кого?

— Вашия учен. Този Лайънс! Открихме го!

— Лесли, за Бога какво правиш?

— Спирам те!

— Мен?

— Тебе. Алтмюлер, Ринеман, „Коенинг“! Тези свине във Вашингтон… Пеенемюнде! Всичко това свърши. Те няма да ви вярват повече. „Тортюгас“ е свършен!

Име без лице… Алтмюлер, отново. Тортюгас… Коенинг? Думи, имена… значещи и незначещи. В тунелите няма светлина. Нямаше време!

Сполдинг протегна ръка и дръпна момичето към себе си. Хвана косата й и я издърпа силно, а с другата ръка стисна гърлото й точно под челюстната кост. Стискаше я силно и рязко… и все по-силно от преди.

Толкова силно, толкова отчуждено.