Сделката на Ринеман

— Щом искаш да играеш тази игра играй я открито! Сега ми кажи какво става? Сега! Тя се опита да се извие, удряше го, но всеки път, щом мръднеше, пръстите му се забиваха все по-дълбоко във врата й. Очите й се разшириха, около тях се очертаха кръгли вдлъбнатини. Той заговори отново:

— Кажи го, Лесли! Ще трябва да те убия, ако не кажеш. Нямам никакъв избор! Никакъв, точно сега… За Бога не ме принуждавай!

Тя се смъкна, тялото й се отпусна почти безжизнено, но не беше в безсъзнание. Главата й се движеше нагоре и надолу, дълбоко от гърлото й излизаха стеналия. Той я освободи и внимателно подхвана главата й.

— Не ме докосвай! Ох, Господи, не ме докосвай! — Едва шептеше, не можеше да извика. — Вътре… Ние ще влезем вътре. Ще убием учения. Ще убием и хората на Ринеман…

Преди да свърши, Сполдинг стисна юмрук и я удари с къс, силен удар отстрани по брадата. Тя се смъкна долу в безсъзнание.

Беше чул достатъчно. Нямаше време за повече.

Сложи я легнала на предната седалка, като взе ключа от контакта. Докато правеше това, погледна за чантата й, но нямаше такава. Отвори вратата, затвори я здраво и погледна нагоре, надолу по улицата. Виждаха се две двойки някъде по средата, кола паркираше на ъгъла, отсреща, на втория етаж, имаше отворен прозорец, от който се чуваше музика.

Нищо повече. Сан Телмо бе спокоен.

Сполдинг изтича няколко ярда по „Тераза Амарила“. Спря и продължи пътя си покрай желязна ограда, която очертаваше ъгъла, заобикаляйки светлината на уличната лампа. Погледна през черната решетка към колата на Ринеман, която беше на около сто ярда. Опита се да се съсредоточи върху предната седалка, където само преди минути се движеха двете глави. Сега нямаше никакво движение, нито проблясъци от цигари, нито движение на рамене.

Нищо.

Но имаше нещо особено в силуета на левия прозорец, нещо препречваше долната част на стъклото.

Дейвид заобиколи острия ъгъл на желязната ограда и тръгна бавно към автомобила с ръка, стиснала неговия „Берета“, и с пръст неподвижно върху спусъка. Седемдесет ярда, шейсет, четирийсет и пет.

Обектът не мърдаше.

Трийсет и пет, трийсет, извади пистолета от колана си, готов да стреля.

Нищо.

Вече го виждаше ясно. Обектът беше глава, отметната към стъклото, не в почивка, а разкривена, извита във врата, неподвижна.

Мъртвец.

Той изтича през улицата до задната част на колата и приклекна с насочен пистолет. Нямаше шум, нито движение вътре.

Улицата беше пуста. Единствените приглушени неясни шумове идваха от стотиците осветени прозорци. Чуваше се отключване на врата, надолу по улицата джафкаше малко кученце, в далечината се долавяше плач на бебе.

Дейвид се изправи и погледна през задното стъкло на автомобила.

Видя фигурата на втория мъж, просната върху филцовата тапицерия на предната седалка. Светлината на уличната лампа осветяваше горната част на гърба и раменете на мъжа. Всичко наоколо бе бъркотия от кръв и разпокъсани парчета плат.

Сполдинг се промъкна отстрани на колата до предната дясна врата. Прозорецът бе отворен, гледката вътре — ужасяваща. Мъжът зад кормилото бе прострелян отстрани в главата, придружаващият го — наръган с нож неколкократно. Правоъгълният кожен калъф с радиото бе смачкан и лежеше на пода под таблото.

„Трябва да се е случило в последните пет или шест минути“, помисли Дейвид. Лесли Хаукууд бързаше по улицата с „Рено“-то, за да му попречи точно в този момент. Мъже със заглушители на пистолетите и ножове с дълги остриета бяха тръгнали към охраната на Ринеман.

След убийствата хората с ножове и пистолети трябва да са изтичали през улицата и вратите към къщата на Лайънс. Изтичали, дори без мисъл за прикритие или маскировка, макар и знаейки, че радиоапаратите са в непрекъсната връзка с тези вътре на Тераза Верде 15.

Сполдинг отвори вратата на колата, спусна прозореца и дръпна безжизненото тяло върху седалката. Телата се виждаха, но много по-малко от преди. Трябваше да се избегне паниката по улицата точно в този момент.

Той погледна към вратите от двете страни на къщата отсреща. Лявата бе леко открехната.

Изтича до нея и се промуши през пролуката, без да докосва нищо — с пистолет отстрани, насочен напред. Зад вратата имаше циментов проход по продължение на сградата към някакъв миниатюрен вътрешен двор, заобиколен от висока тухлена стена.

Вървеше бързо до края на откритата алея; вътрешният двор бе комбинация от пътеки, покрити с плочки, тревни площи и мажи цветни градинки. Алабастрова статуя светеше на лунната светлина, лози пълзяха нагоре по тухлената стена.

Прецени височината на стената — седем, може би седем и половина фута. Дебелина — осем-десет инча. Стандартна Конструкция нова, от няколко години, здрава. Това бе конструкция, от която той бе много заинтересуван. През 1942 година прескочи стена висока девет фута в Сан Себастиян, която се срути под него. Месец по-късно му изглеждаше забавно, но по онова време едва не го уби.

Прибра пистолета в кобура, закопчавайки го здраво. Наведе се и изтри ръцете си със суха пръст на края на цимента, като попи влагата по тях. Сполдинг се изправи и изтича към тухлената стена, скочи. Отгоре на стената се задържа — мълчалив, легнал по очи, ръцете му вкопчени встрани, тялото му неподвижно, като част от камъка. Остана неподвижен, с лице към терасата на Лайънс, и изчака няколко секунда. Задната врата към апартамента беше затворена, нямаше светлини в кухнята, щорите на прозорците бяха дръпнати по целия етаж. Никакви шумове отвътре.

Смъкна се надолу по стената, извади пистолета си и изтича към кухненската врата, притискайки гръб към гипсовата мазилка. За свое изумление той видя, че вратата не е затворена, и веднага разбра защо. В основата, почти невидима в тъмнината на стаята, имаше част от ръка. Тя се бе вкопчила в долната част на рамката на вратата, пръстите бяха на мъртъв човек.

Сполдинг се прехвърли и натисна вратата. Един инч, два инча. Дървото срещу мъртвата тежест. Лакътят го заболя от натискането.

Три, четири, пет инча. Един фут.

Едва се долавяха слаби, но възбудени гласове на мъже.

Пристъпи бързо пред вратата и я натисна силно, но колкото е възможно по-тихо; падналото тяло представляваше огромна, мека, отпусната преграда върху рамката. Той прескочи трупа на човека от охраната на Ринеман, като забеляза, че правоъгълното радио е откъснато от кожената си кутия и е на пода — смачкано. Затвори вратата тихо.

От дневната се чуха гласове. Продължи пътя си, притиснат до стената, с насочен пистолет, готов за стрелба.

На отсрещната стена на стаята забеляза отворен килер. Единичен прозорец, направен от цветно стъкло, се виждаше високо на западната стена. Той придаваше странни отблясъци на сноповете лунна светлина. Под него на пода лежеше вторият човек от охраната на Ринеман. Не можеше да определи причината за смъртта — тялото бе извито назад. Вероятно бе убит от куршум, изстрелян от малокалибрен пистолет. От пистолет със заглушител. Това ставаше много тихо. Дейвид почувства, че се стича пот по челото и врата му.

Колко ли души са там? Те биха обезвредили цял гарнизон.

Нямаше възможност сам да се справи с тази сила.

И въпреки това той имаше странно задължение към Лайънс. Имаше достатъчно задължение към него точно в този момент. Не можеше да мисли за нищо друго сега.