Като малък той бил изчадие — факт, който Елизабет отдавала на това, че е най-малък и най-разглезен. Прехвърляйки дванайсетте обаче, характерът на Ълстър тънко се променил. Сега той не само пожелавал всичко да става по негов вкус, а настоявал и изисквал това от всеки. Той бил единственият от братята, който използвал богатството си с жестокост. Може би, дори с бруталност, което причинявало тревоги за Елизабет. За първи път тя се сблъскала с тази черта от характера му на тринайсетия му рожден ден. Няколко дни преди събитието неговият учител й изпратил бележка.
Уважаема Мадам Скарлати,
Поканите за рождения ден на Ълстър изглежда създават някои незначителни проблеми. Милото момче не може да реши кои са най-добрите му приятели — то има толкова много такива — и в резултат на това раздава покани, а после си ги взема обратно, за да ги даде на други момчета.
Убеден съм, че училището Парклай би било готово да отмени ограничението от двайсет и пет поканени в случая с Ълстър Скарлет.
Същата вечер Елизабет запитала Ълстър за случилото се.
— Да. Взех си някои от поканите обратно. Реших другояче.
— Защо? Това е крайно неучтиво.
— Защо не? Не исках точно те да идват.
— Тогава защо поначало им даде покани?
— За да могат всичките да се втурнат вкъщи и да кажат на бащите и майките си, че ще идват — засмяло се момчето. — А после, когато пак ги видят, да им кажат, че няма.
— Това е ужасно!
— Мисля, че не е. Те не искат да идват на моя рожден ден, те искат да дойдат в твоята къща.
Като първокурсник в Принстън Ълстър Стюарт Скарлет демонстрирал подчертана склонност към враждебност спрямо братята си, съучениците си, учителите си и, най-грозното за Елизабет, към нейните слуги. Търпян бил единствено защото е син на Елизабет Скарлати. Ълстър бил чудовищно разглезен младеж и Елизабет разбрала, че е длъжна да направи нещо. През юни 1916 г., тя поискала от него да се върне вкъщи за уикенда и му казала, че трябва да започне работа.
— Няма!
—
И той започнал. Ълстър прекарал лятото във фабриката край Хъдзън, докато двамата му братя в Ойстър бей се наслаждавали на удоволствията на Лонг Айлънд.
В края на лятото Елизабет Скарлати се заинтересувала как се е проявявал.
— Истината ли желаете да чуете, мадам Скарлати? — попитал младичкият мениджър на завода в кабинета на Елизабет онази съботна сутрин.
— Истината, разбира се.
— Това сигурно ще ми струва работата.
— Съмнявам се.
— Добре, мадам. Синът ви започна в цеха за суров материал, както наредихте. Работата там е трудна, но той е як… Изхвърлих го оттам, след като наби двама души.
— Боже мой! Защо не ми бе докладвано?
— Не знаех какви са били обстоятелствата. Помислих си, че може мъжете да са го предизвикали.
— И какво разбрахте?
— Те са били предизвиканите… Сложих го на пресите на горния етаж, но там бе още по-зле. Заплашвал останалите, казвал, че ще ги уволни и ги принуждавал да вършат и неговата работа. Никога не пропускаше да напомни кой е.
— Трябваше да ми кажете.
— Самият аз не узнах до миналата седмица. Трима от мъжете напуснаха. На единия трябваше да платим и сметката при зъболекаря. Синът ви го ударил с оловна тръба.
— Ужасена съм да науча всичко това… Бихте ли ми казали своето мнение? Моля ви, бъдете искрен. Ще бъде във ваша полза.
— Синът ви е голям. Як младеж… Но какъв още не съм сигурен. Струва ми се, че иска да започне от върха, а може би така и би трябвало. Ваш син е. Баща му построи фабриката.
— Това не му дава подобно право. Баща му не започна от върха!
— Тогава може би трябва му обясните всичко това. Той ни няма за никакви.
— Искате да кажете, че синът ми търси фамилни привилегии, сприхав е, има някаква животинска сила и… няма видими наклонности или дарби. Права ли съм?
— Ако това ми струва работата, ще си намеря друга. Да. Синът ви не ми се понрави. Изобщо.
Елизабет разгледа внимателно мъжа.
— Не съм сигурна дали и на мен ми се нрави. От другата седмица ще получите увеличение на заплатата.
Същата есен Елизабет изпращаше Ълстър обратно в Принстън и в деня на заминаването му, го притисна с наученото от лятото.
— Този гаден ирландски кучи син все гледаше как да ме прецака! Знаех си!
— Този гаден ирландски кучи син е отличен мениджър!
— Лъже! Всичко е лъжа!
— Самата истина е! Склонил е няколко души да не завеждат дело срещу теб. Трябва да си му благодарен за това.
— Да вървят по дяволите! Долна малка паплач!
— Езикът ти е ужасяващ! Кой си ти за да наричаш други така? Какво си направил?
— Не ми трябва да правя нищо!
— Защо? Защото си каквото си? Но кой си ти самият? Какви са необичайните ти способности? Бих искала да чуя.
— Все това търсиш, нали? Нали? Какво можеш, дребни човече? Какво можеш да вършиш, че да печелиш пари?
— Парите са мярка на успеха.
— Единствената за теб!
— И ти не я приемаш?
— Права си, по дяволите!
— Тогава стани мисионер.
— Не, благодаря.
— Тогава забрави всякакви свои аспирации към бизнеса. За да оцелееш там са нужни известни способности. Баща ти знаеше това добре.
— Знаел е да маневрира. Мислиш, че не съм чул ли? Как е манипулирал всички, точно като теб?
— Той бе гений! Той се самообучи! Ти какво си постигнал? Правил ли си някога нещо друго, освен да живееш на гърба на спечеленото от него? И не можеш дори да го направиш с достойнство!
— По дяволите!
Елизабет внезапно спря за момент, наблюдавайки сина си.
— Ето! Боже мой, ето те, виж се!… Уплашен до смърт. С високомерие до небесата, но без нищо друго — абсолютно нищо — на което да се опреш. Трябва да е доста мъчително.
Синът й се втурнал навън през вратата на стаята, а Елизабет дълго размишлявала върху разменените думи. Била истински уплашена. Ълстър бил опасен. Виждал навсякъде наоколо си плодовете на успеха, без да има таланта или способностите да постигне сам нещо. Трябвало да се държи под око. Тогава тя си помислила и за тримата си сина. Стеснителният и покорен Роланд Уикъм; ученолюбивият и точен Ченсълър Дрю; и високомерният Ълстър Стюарт.
Шести април, 1917 г., донесъл непосредствено нужния отговор: Америка влязла в Първата световна война.
Първият, който заминал, бил Роланд Уикъм. Прекъснал последната си година в Принстън и отплавал за Франция като лейтенант Скарлет, Сухопътни войски на САЩ, Артилерия. Убит в първия си ден на
