фронта.
Двете останали момчета незабавно решили да отмъстят за смъртта на брат си. За Ченсълър Дрю отмъщението имало своята собствена важност. За Ълстър Скарлет то било удобно избавление. Елизабет отсъдила, че създадената от тях двамата с Джовани империя не можела да се изложи на риска да бъде срутена от война. Единият от синовете трябвало да остане.
След хладна преценка, тя наредила на Ченсълър Дрю да остане цивилен. Ълстър Стюарт можел да замине на война.
Ълстър Стюарт Скарлет отплавал за Франция, нямал лош късмет в Шербург и се представил добре на фронта, особено в боевете при Мьоз-Аргон. В последните дни от войната той бил награден за храброст в битката срещу врага.
Глава 4
2 ноември, 1918 година.
Офанзивата при Мьоз-Аргон бе предприета в третия, изтласкващ етап от успешната битка за пробив във фронтовата линия на Хинденбург между Седан и Мезиер. Първа американска армия бе дислоцирана в гората Аргон, от Ренвил до Ла Аразе, в протежение на около двайсет мили. Ако стратегическите германски линии за тилова поддръжка в този район бъдеха прекъснати, кайзеровият генерал Лудендорф не би имал друг изход, освен да поиска примирие.
На втори ноември Трети армейски корпус под командването на генерал Робърт Лий Балърд разби унилата немска войска на десния фланг и взе не само територията, но и осем хиляди пленници. Макар други дивизионни командири да оспорваха до края на живота си налагащия се от само себе си извод, тъкмо този пробив на Трети армейски корпус даде сигнала за окончателното оформяне на примирието, официално сключено седмица по-късно.
За мнозина военнослужещи от Втора рота, Четиринайсети батальон, Двайсет и седма дивизия, Трети корпус, стореното от лейтенант Ълстър Скарлет остана като върховен пример за героизма, донесъл победата в тези дни на ужас.
Започна се рано сутринта. Ротата на Скарлет бе достигнала до обширно поле пред малка борова горичка. Миниатюрната гора бе пълна с германци, правещи отчаяни опити да се прегрупират, за да предприемат съгласувано изтегляне назад към своята линия.
Американците от своя страна изкопаха три редици плитки окопи, за да останат минимално изложени на вражески огън.
Лейтенант Скарлет, все пак, бе наредил неговият окоп да бъде изкопан малко по-дълбок.
Капитанът на ротата на Скарлет не обичаше своя лейтенант, защото лейтенантът бе много добър в издаването на заповеди, но и много слаб, когато опреше до привеждането им в изпълнение. Освен това капитанът подозираше, че Скарлет далеч не бе въодушевен от прехвърлянето им от запасната дивизия на бойната линия. Ротният командир ненавиждаше и факта, че през целия запасен период — който обхващаше по-голямата част от престоя им във Франция — лейтенантът бе търсен от невъобразим брой старши офицери, като всички те се надпреварваха да се снимат с него. На капитана му се струваше, че в резултат на всичко това, неговият лейтенант май се забавлява ужасно добре.
Конкретно тази сутрин обаче, капитанът бе предоволен, че можеше да изпрати лейтенанта си на разузнаване.
— Скарлет. Вземете четирима души и разузнайте позициите им.
— Вие сте луд — лаконично отвърна Скарлет. — Какви позиции? Плюят си на петите по цялата дължина.
— Не чухте ли какво казах?
— Не давам и пет пари за това какво сте казали. Няма никакъв смисъл от разузнаване.
Няколко войници седяха в окопите и наблюдаваха двамата офицери.
— Какво ви става, лейтенант? Липсват ви фотографите ли? Мъчно ви е за полковниците от местния клуб, да ви потупват по рамото? Вземайте четирима души и тръгвайте.
— И дума да не става, капитане!
— Отказвате да се подчините на командващия си офицер пред лицето на врага?
Ълстър Стюарт изгледа по-ниския от него човек с презрение:
— Не отказвам да се подчиня. Само проявявам липса на полагащото се за по-старшия по чин уважение. Обиждам ви, ако това понятие ви е по-ясно… И ви обиждам, защото сте глупак.
Капитанът посегна към кобура си, но Скарлет с рязко движение го хвана за китката с голямата си ръка.
— За липса на чинност не се стреля по хората, капитане. В устава няма такова нещо… Имам по-добро предложение. Защо да губим още четирима души… — Скарлет се извърна и хвърли поглед към наблюдаващите го войници. — Ако сред вас няма кандидати за куршуми от Шнауцер, ще отида сам.
Капитанът бе зашеметен. Нямаше какво да отвърне.
Войниците бяха също толкова изненадани, но и благодарни. Скарлет вдигна ръката си от китката на капитана.
— Връщам се след половин час. Ако ме няма, предлагам да изчакате подкрепления от задните линии. Тук сме се отделили доста напред.
Скарлет провери патронника на револвера си и бързо изпълзя край капитана към западния фланг, изчезвайки в буйните нивя.
Войниците замърмориха един на друг. Не бяха прави да оплюват помежду си наперения лейтенант с приятелчетата му с тежките пагони. Капитанът изруга наум, надявайки се искрено неговият лейтенант да не се върне.
Точно това бе замислил и самият Ълстър Скарлет.
Планът му бе прост. Видя, че на около двеста метра вдясно от гористата площ пред Втора рота се издигаше голяма скала, заобиколена с оголели есенни дървета. Това бе едно от тези обрасли островчета, които фермерите не можеха да разкопаят и нивите бяха засети около него. Мястото бе твърде малко, за да предложи убежище на група хора, но предостатъчно за един или двама души, които искаха да се скрият. Там и щеше да отиде.
Докато напредваше пълзешком през нивите, той се натъкна на много убити пехотинци. Труповете му въздействаха но странен начин. Установи, че сваля от тях личните им вещи — часовници, пръстени, медальони. Смъкваше ги с един замах и ги захвърляше на следващата минута. Не бе сигурен какво го караше да върши това. Чувстваше се като господар на някакво митично царство и това бяха неговите поданици.
След десет минути той вече не бе сигурен в посоката на своето бягство. Повдигна леко глава, само толкова, че да се ориентира. Видя върховете на малките дървета и разбра, че почти е достигнал търсения подслон. Забърза натам, забивайки лакти и колене в меката пръст.
Изведнъж той се оказа пред стволовете на няколко грамадни бора. Достигнал бе не малкото островче, а края на малката гора, която ротата му възнамеряваше да атакува. Погълнат от мъртвите вражески войници, бе взел желаното за реалност. Малките дървета всъщност бяха мощни борове, извисяващи се високо над него.
Вече бе готов да поеме обратно пълзешком в нивята, когато на пет метра вляво от себе си съзря картечница с германски войник зад нея, подпрян на ствола на едно дърво. Извади револвера си и замръзна на място. Германецът или не го бе видял, или бе мъртъв. Картечницата бе насочена право срещу него.
В този момент германецът се раздвижи. Само леко повдигна дясната си ръка. Опитваше се да стигне оръжието си, но явно болката бе твърде остра, за да успее да го стори.
Скарлет се втурна напред, хвърли се връз ранения войник, като се опитваше да вдига колкото може по-малко шум. Не можеше да допусне германецът да даде изстрел или да вдигне врява. Издърпа го с мъка встрани от картечницата и го прикова към земята. Тъй като не искаше да стреля с пистолета си и да привлича внимание към себе си, започна да го души. С палците на Скарлет, сключени около гърлото му, германецът се опита да заговори:
—
