— Да, така е… Взех доста книжа на острова със себе си. Доклади, обзори и други документи, които събрах от кабинета на мама. Работим изключително с тази банка в града, знаеш. Как, по дяволите, се казваше?
— Уотърман тръст. Те управляват всички авоари на Скарлати. Правят го от години.
— Може би, бих могъл да започна там… Неофициално. По няколко часа на ден.
— Без проблем! Ще го уредя до довечера.
— Още нещо. Ще можеш ли да се обадиш на мама?… Просто като услуга. Кажи й, че съм тръгнал към нея. Аз няма да звъня. Можеш да споменеш за разговора ни. Кажи й и за Джанет, ако искаш.
Ълстър Скарлет се изправи пред брат си. Излъчваше някаква героична скромност — блудният син, който се опитваше да открие корените си.
Атмосферата бе уловена и от Ченсълър, който се вдигна от стола и протегна ръка.
— Добре дошъл у дома, Ълстър. Започва новият ти живот. Помни ми думата.
— Да. И аз тъй мисля. Не отведнъж, но слагам началото.
Елизабет Скарлати удари шумно с длан по бюрото пред себе си, докато ставаше от стола.
— Ти съжаляваш? Съжаляваш? И за секунда не можеш да ме заблудиш! Изплашен си до смърт, и с пълно право! И последният глупак на твое място не би се захванал с нещо такова! Магаре! Разбираш ли какво си направил? Или го започна на шега! Детски игрички!
Ълстър Скарлет стискаше с все сила облегалката на дивана, в който бе седнал, и си повтаряше непрекъснато
— Държа да ми разкажеш всичко, Ълстър!
— Казах ти. Доскуча ми. Просто ми доскуча.
— Доколко си затънал в тази работа?
— Боже мой! Не съм. Само дадох сумата за една доставка. С кораб. Това е всичко.
— На кого даде парите?
— На едни момчета. Запознахме се по клубовете.
— Искаш да кажеш престъпници?
— Не зная. Но кой не е престъпник днес? Да, сигурно такива са били. Такива са. Затова и вече съм вън от играта. Окончателно!
— Подписвал ли си се някъде?
— Не, за Бога! За луд ли ме смяташ?
— Не, смятам те за глупак.
— Не съм глупак, майко — отвърна синът на Елизабет.
Майката обаче не прие възражението на засегнатия си син.
— Единствено си дал парите, така ли? И нямаш никакъв пръст в каквото и да е насилие?
— Нямам! Разбира се, че нямам!
— Кой бе тогава капитанът на кораба? Убитият?
— Не зная! Разбери, казах ти всичко! Признавам, че бях там. Казаха ми, че ще е интересно да видя как докарват стоката. Но това е всичко, кълна ти се. Започна да става опасно. Имаше сбиване с екипажа и аз изчезнах. Тръгнах си веднага.
— И нищо повече? Това бе всичко?
— Това е. Ти какво очакваше? Да ме видиш окървавен от главата до петите?
— Не точно това — каза Елизабет и заобикаляйки бюрото си, се приближи към сина си. — А какво ще ми кажеш за този брак, който си замислил? И той ли се дължи на това, че ти е доскучало?
— Мислех, че ще го одобриш.
— Да го одобря? Никога не съм смятала, че моето одобрение или неодобрение е от някакво значение за теб.
— А е така.
— Момичето на Саксън ми харесва, но храня и някои съмнения заради това, което спомена Ченсълър. Доколкото имам някакви впечатления от нея, струва ми се, че е прекрасна девойка… Съвсем не съм сигурна обаче, че харесвам и теб… Обичаш ли я?
Ълстър Скарлет погледна нехайно към майка си.
— Мисля, че от нея ще излезе добра съпруга.
— След като избягваш да отговориш на въпроса ми, мислиш ли, че от теб ще излезе добър съпруг?
— Защо не, майко. В онова списание, „Панаир на суетата“, наскоро четох, че съм бил най-добрата мъжка партия в Ню Йорк.
— Добър съпруг и добра партия са понятия, които често взаимно се изключват… Защо искаш да се жениш?
— Време ми е.
— Подобен отговор бих приела от брат ти, но не и от теб.
Скарлет направи няколко крачки от майка си към прозореца. Това бе моментът, който бе очаквал, моментът, който бе репетирал. Трябваше да го направи непринудено. Да го каже просто. Щеше да успее и един ден Елизабет щеше да разбере как дълбоко се е излъгала.
Той не бе глупак, той бе гений.
— Опитах се да кажа и на Ченс. Ще пробвам и на теб да обясня. Наистина искам да се оженя. Наистина искам и да се захвана с нещо, което да ми е интересно… Питаш ме дали обичам момичето. Това е така, мисля. Така ще бъде. Важното за мен сега е да се адаптирам — обърна се той от прозореца с лице към майка си. — Бих искал да разбера какво си построила за нас. Искам да науча какво точно представлява фамилията Скарлати. Това изглежда го знае всеки освен мен. Оттук искам да започна, майко.
— Да, оттук трябва да се започне. Но съм длъжна да те предупредя. Когато споменаваш Скарлати, не храни каквито и да е илюзии, че фамилното ти име ти гарантира някакъв глас в управлението на групировката. Ще трябва да докажеш на какво си способен, преди да поемеш някаква отговорност, или да получиш власт. В тези решения Скарлати съм аз.
— Да. Ти винаги си казвала това пределно ясно.
Елизабет Скарлати заобиколи бюрото и седна на стола си.
— Никога не съм робувала на схващането, че нищо не може да се промени. Всичко се променя. Възможно е да имаш талант. Ти си син на Джовани Скарлати и може би сторих пълна глупост, когато ви промених името. Но на времето смятах, че постъпвам правилно. Той бе гений… Започвай работа, Ълстър. Ще видим какво ще излезе.
Ълстър Стюарт Скарлет пое надолу по Пето авеню. Слънцето се бе скрило, но той не закопча палтото си. Усмихваше се на себе си. Няколко минувачи забелязаха големия, внушителен на вид мъж с разкопчано палто във февруарския мраз. Бе арогантно красив. Очебийно преуспяващ. Някои ставаха такива още с раждането си.
Забелязвайки завистливите погледи на малките хора около себе си, Ълстър Скарлет отново се съгласи с неизказаните си мисли.
На ход бе Хайнрих Крьогер.
Глава 10
Когато Хоръс Бутиер, президент на Уотърман тръст кампъни, получи молбата на Ченсълър за въвеждане на неговия брат в деловия свят на фамилията, той на момента бе готов с избора на човека, когото да натовари със задачата.
Третият вицепрезидент Джеферсън Картрайт.
Картрайт и по-рано бе призоваван за работа с Ълстър Скарлет и това не бе случайно. Той изглежда бе единственият сред директорите на Уотърман тръст, който не предизвикваше моментално раздразнението на Ълстър Скарлет. Това до голяма степен се дължеше на нетрадиционния подход на Картрайт в неговата работа. Съвсем не в стила на банкерите.
