децата му щяха един ден да отдадат заслуженото на неговия икономически и културен принос.
Фондацията Скаруик изсипваше планини от пари за войнишки паметници, за съхраняване на индианските резервати, за „Речник на великите патриоти“, който щеше да се разпространява из подбрани прогимназиални училища; за полевите клубове Роланд Скарлет — верига младежки лагери, посветена на здравия спортен живот на открито и високите християнски добродетели, наследени от техния демократичен, но епископален патрон. И безброй други подобни начинания. Не можеше да се отвори вестник, в който да няма съобщение за нов проект, спонсориран от Скаруик.
Видът на статиите укрепваше разклатените основи на самочувствието на Ченсълър, но ефектът бе краткотраен. През вратата на кабинета до него слабо долетя телефонният звън от бюрото на секретарката му, което моментално извика спомена за обаждането на разгневената му майка. Елизабет се бе мъчила да открие Ълстър от вчера сутринта.
Ченсълър вдигна слушалката на интеркома.
— Опитайте пак в къщата на брат ми, мис Несбит.
— Да, сър.
Трябваше да намери Ълстър. Майка му бе непреклонна. Настояваше да го види до края на следобеда.
Ченсълър седна на стола си и пак се опита да диша по правилата. Масажистът му бе казал, че упражнението дава по-добър ефект седешком.
Той пое дълбоко въздух, издувайки стомаха си колкото може по-напред. Средното копче на сакото му се откъсна от конеца си, тупна на стола между краката му и падна на мекия килим.
По дяволите!
Мис Несбит позвъни на интеркома.
— Да!
— Прислужницата в дома на брат ви каза, че той е на път към вас, мистър Скарлет — гласът на мис Несбит издаваше известна гордост от постигнатия успех.
— Искате да кажете, че е бил там през цялото време?
— Това не зная, сър — отвърна наранена мис Несбит.
Двайсет мъчителни минути по-късно пристигна и Ълстър Стюарт Скарлет.
— Господи! Къде беше? Мама се мъчи да те открие от вчера сутринта! Къде ли не сме те търсили!
— Прескочих до Ойстър бей. Никой ли не се сети да позвъни там?
— През февруари? Разбира се, че не!… А може мама и там да е позвънила, не зная.
— Така или иначе не бихте могли да ме намерите. Бях в едно от бунгалата.
— Какво, по дяволите, търси там? Сега, през февруари!
— Да кажем, че премислях някои неща, братко мой… Хубав офис имаш, Ченс. Не помня кога бях тук за последен път.
— Преди около три години.
— Какви са всичките тия машинки? — запита Ълстър, посочвайки към бюрото.
— Най-новото оборудване. Виж… Това е електрически календар, на който дните светят, за да ми напомнят за уговорени срещи. Това е интеркомуникатор, свързан с осемнайсет офиса в сградата. А това тук е личен телеграфен канал до…
— Както и да е. Впечатлен съм. Нямам много време. Рекох, че сигурно би искал да научиш, че… май ще се женя.
— Какво?… Ълстър, Боже мили! Ти! Женен? Ти ще се жениш?
— Това изглежда искат всички.
— И коя ще е съпругата ти, за Бога?
— О, стеснил съм достатъчно кръга на възможния си избор, братле. Не се притеснявай. Подходяща е.
Ченсълър фиксира със студен поглед брат си. Очакваше да чуе, че Ълстър си е избрал някоя бродуейска повлекана от Зигфелд шоу, или, в още по-лошия случай, някоя от онези съмнителни писателки с мъжки прически и черни пуловери, които винаги се явяваха на събиранията на Ълстър.
— Подходяща за кого?
— Ами, както гледам, повечето съм ги изпробвал.
— Не ме интересува сексуалния ти живот! Коя е?
— А би трябвало да се интересуваш. И да знаеш, че повечето от приятелките на жена ти — и омъжени и моми — не си заслужават свалянето.
— Би ли просто ми казал кого смяташ да удостоиш с честта, все пак?
— Какво ще кажеш за момичето на Саксънови?
— Джанет?… Джанет Саксън! — извика въодушевен Ченсълър.
— Мисля, че става — промърмори Ълстър.
— Става! Та тя е прекрасна! Мама ще е толкова щастлива! Тя е просто чудесна!
— Става — каза Ълстър странно спокоен.
— Ълстър, нямам думи да ти кажа колко съм доволен. Ти, разбира се, си я попитал — каза Ченсълър не като въпрос, а като предполагаем факт.
— Как така, Ченс, как можа да си го помислиш?… Откъде бих могъл да зная дали тя ще мине успешно инспекцията?
— Разбирам какво имаш предвид. Разбира се… Но съм сигурен, че ще бъде така. Каза ли на мама? За това ли тя бе изпаднала в истерия по телефона?
— Никога не съм виждал мама в истерия. Сигурно е интересно.
— Наистина, веднага трябва да й се обадиш.
— Ще се обадя. Дай ми една минута… Имам да ти кажа нещо. Съвсем лично — каза Ълстър Скарлет и седна безгрижно в стола срещу бюрото на брат си.
Знаейки колко рядко брат му решаваше да повдигне някой личен въпрос, Ченсълър седна на мястото си с чувство на потиснато безпокойство.
— Какво има?
— Преди малко се пошегувах. За приятелките на жена ти.
— Радвам се да го чуя.
— Не, не ме разбирай погрешно — не казвам, че не е вярно — просто, беше нетактично от моя страна да зачеквам темата… Исках да те видя притеснен. Но не го вземай навътре. Имах си причините… Смятам, че така всичко става по-убедително.
— Кое всичко?
— Заради това отидох до острова… За да размисля нашироко… Времето на безгрижие и безцелни лудории е към края си. Не отведнъж, но всичко това бавно започва да затихва.
Ченсълър гледаше внимателно брат си.
— Никога досега не съм те чувал да говориш така.
— Сам в бунгалото човек може да премисли много неща. Без телефони, без нахални гости… Е, не правя някакви големи обещания, които да не мога да удържа. Не ми се и налага. Но искам да опитам… И май ти си единственият, към когото мога да се обърна.
Ченсълър Скарлет бе трогнат.
— Какво мога да направя?
— Бих искал да заема някакъв пост. Неофициален, на първо време. Не нещо регламентирано. Да видя дали нещо ще ме заинтригува.
— Разбира се! Ще имаш работа тук! Заедно ще можем да работим чудесно.
— Не. Не тук. Това би бил поредният подарък. Не. Искам да започна това, което трябваше да отдавна да съм направил. Това, което ти направи. Да започна от вкъщи.
— Вкъщи? Що за работа ще е това?
— Образно казано, искам да науча всичко каквото мога за нас. За семейството. За Скарлати. Инвестиции, бизнес, нещата от този род… Каквото направи и ти, и за което винаги съм ти се възхищавал.
— Наистина ли?
