синове имат попечителски фондове, които им гарантират годишни доходи, възлизащи на — нека бъдем честни — главозамайващи суми.
— Тогава, налага се да изключим парите като мотив, нали? — Бенджамин Рейнолдс сбърчи чело.
— Не изключваме нищо, защото
Бенджамин Рейнолдс, който трудно се оставяше да бъде ядосан, трупаше раздразнение, достигащо опасно ниво. Трябваше да си напомня, че тази възрастна жена бранеше делото на своя живот и в тези обстоятелства всичко ставаше много по трудно.
— Не бих искал да ме вземате за свой враг. Не съм нито враг, нито фанатик. Честно казано, вторият ви намек ми е много по-неприятен от първия.
— Отново вие правите предположения — прекъсна го Елизабет Скарлати. — Не бих ви и удостоила с нивото на мой враг. Мисля, че сте малък човек, който използва злобни клевети, за да постигне користните си цели.
— Да заповядаш убийството на човек не е злобна клевета!
— Какво казахте?
— Това е най-тежкото обвинение, което имаме… Макар и да има смекчаващи вината обстоятелства, ако това ви успокоява.
Възрастната жена изгледа Бенджамин Рейнолдс с презрение. Той не обърна внимание на погледа й.
— Убитият — чиято смърт е била наредена от вашия син — е бил сам убиец… Капитан на кораб, работил с най-гнусните индивиди на престъпния свят. Върху него лежи отговорността за многобройни убийства.
Елизабет Скарлати се надигна от стола си.
— Повече няма да търпя това — тихо каза тя. — Отправяте най-тежките възможни обвинения и после се оттегляте зад стена от недомлъвки.
— В странни времена живеем, мадам Скарлати. Не можем да сме навсякъде. Не го и искаме, честно казано. Не храним съчувствие към войните между гангстерите. Нека погледнем истината в очите. Те често постигат повече от нас.
— И вие поставяте моя син в тази… категория?
— Аз никъде не го поставям. Той сам се е поставил.
Елизабет бавно пристъпи от бюрото си до прозореца с изглед към улицата.
— Колко още хора във Вашингтон знаят за тези гнусни клюки?
— За всичко, което ви казах ли?
— И за най-малката част от него.
— Имаше някакви слухове в Министерството на финансите. Но нищо, което някой би пожелал да поеме за разследване. Колкото се отнася до останалото, само прекият ми подчинен и очевидецът на случая знаят.
— Имената им?
— О, не.
— Лесно мога да ги науча.
— Не би ви помогнало особено много.
Елизабет се извърна:
— Разбирам.
— Чудя се дали наистина разбирате?
— Каквото и да си мислите, не съм идиот. Не вярвам и на дума от това, което чух. Но не бих искала върху името на Скарлати да пада каквато и да е сянка на подозрение… Колко, мистър Рейнолдс?
Началникът на Група номер 20 отвърна на пронизващия поглед на Елизабет по същия начин.
— Николко. Нито пени, благодаря ви… Ще продължа по следите. А ме изкушавате да повдигна обвинения и срещу вас.
— Ех, глупав стари човече!
— Дяволите да го вземат, престанете!… Единственото, което искам е истината!… Не, не е само това. Искам и всичко това да бъде прекратено. Преди някой да пострада. Смятам, че толкова заслужава и всеки герой, награден за храброст. Особено в тези луди времена… И искам да знам защо!
— Всяка догадка за вас се превръща в основание. Отказвам да поема този път!
— Исусе Христе! Трудно се излиза на глава с вас.
— Много по-трудно, отколкото предполагате!
— Не можете ли да разберете?… Всичко свършва дотук! В този момент! Ако, разбира се, успеете да спрете всякакви бъдещи… дейности, както ги нарекохте. Според нас, вие можете да направите това… Но си мисля, че и
Елизабет само продължи да гледа втренчено в него и Рейнолдс разбра, че тя няма да му отговори.
Направил бе каквото можеше и казал каквото трябваше. Останалото зависеше от нея.
— Приятен ден, мадам Скарлати… Длъжен съм да ви кажа, ще наглеждам
— Кого?
— Попитайте сина си.
Пристъпвайки тежко, Рейнолдс излезе от стаята. Хора като Елизабет Скарлати го изтощаваха. Вероятно, мислеше си той, защото не вярваше да си заслужават целия изграден около тях ореол. С гигантите винаги бе така.
Елизабет — още до прозореца — гледаше как възрастният мъж затвори външната врата след себе си. Видя как той слезе по стълбите и тръгна по Пето авеню.
Старецът погледна нагоре към фигурата на прозореца и погледите на двамата се срещнаха.
Никой не даде някакъв знак.
Глава 9
Ченсълър Дрю Скарлет крачеше съсредоточено по дебелия ориенталски килим в своя офис на Пето авеню номер 525. Дишаше дълбоко и по правилата — изпускайки въздуха. Издуваше напред корем, защото масажистът от клуба му бе обяснил, че така може да се успокоява при нервно напрежение.
Упражнението обаче не даваше ефект.
Щеше да смени масажиста.
Той застана пред покритата с махагонова ламперия стена между двата големи прозореца с изглед към Пето авеню. На стената висяха в рамки вестникарски статии, всичките — посветени на фондацията Скаруик. Във всеки от материалите името му бе на видно място, а някъде бе изписано с големи букви и в заглавията.
Винаги когато бе притеснен, което ставаше доста често, той поглеждаше към тези изложени на показ писмени признания на постигнатото от него. Тук ефектът винаги бе успокояващ.
Ченсълър Скарлет бе приел като неизбежно задължение ролята си на съпруг за една скучна съпруга. Брачното им ложе бе донесло на бял свят пет деца. Изненадващо — особено за Елизабет — той също така бе започнал да проявява интерес към предприятията на фамилията. Като че ли в отговор на всеобщопризнатия безразсъден героизъм на брат си, Ченсълър се оттегли в безметежния, свят на сигурните бизнес начинания. Област, в която той имаше ценни идеи.
Тъй като годишният доход от авоарите и предприятията на Скарлати по размерите си надхвърляше нуждите на малка държава, Ченсълър убеди Елизабет, че интелигентният подход спрямо данъчното облагане изискваше да се създаде една фондация с филантропични цели. След като впечатли майка си с неоспорими аргументи, включително и потенциалната опасност от антитръстови усложнения, Ченсълър спечели съгласието на Елизабет за създаването на фондацията Скаруик. Президентският пост получи той, а майка му стана председател на управителния съвет. По-големият брат може и да не бе станал герой от войната, но