Наследството на Скарлати

— Lascia mi! Lascia mi! Maiali!

Капитанът се опита да се изскубне от хватката на двамата мъжаги. Мяташе рамене напред-назад, но без успех.

Дребният италианец избута Кенфийлд настрана, докато двете горили докараха капитана до него. Офицерът на кораба и двамата му похитители започнаха да крещят един на друг едновременно. Италианецът слушаше, впил поглед в капитана.

Тогава другият мъж, останал досега сам на задната седалка в автомобила, се наведе напред към прозореца, наполовина скрит в сянката.

— Какво става? За какво са се разкрещели, Витоне?

— На този команданте не му харесва нашия бизнес, Падроне. Казва, че няма да ни позволи да разтоварваме повече.

— Защо?

— Si rifiuti! — извика капитанът, усещайки за какво се говори, макар и да не разбираше езика.

— Казва, че не вижда никой от хората, които познава. Казва, че нямаме никакви права над кораба му! Иска да говори по телефон.

— Не се и съмнявам — каза мъжът в сянката. — Обзалагам се, че знам и на кого точно иска да се обади.

— Ще му позволиш ли? — попита ниският италианец.

— Не ставай глупав, Витоне… Говори учтиво. Усмихвай се. Помахай назад към кораба. Хайде, всички!… Това оттатък е буре с барут, идиоти такива!… Нека си помислят, че всичко е наред.

— Ясно. Разбира се, Падроне.

Всички до един се засмяха и махнаха с ръка освен капитана, който с все сила се мъчеше да освободи ръцете си. Сцената бе комична и Кенфийлд съзна, че почти се усмихва, когато лицето зад сянката на автомобилния прозорец се оказа изцяло пред погледа му. Данъчният инспектор видя, че лицето бе приятно на вид — и поразително. Въпреки че главата бе прикрита от широкопола шапка, Кенфийлд забеляза, че чертите на човека са остри, прави, хищни. Но това, което особено впечатли счетоводителя, бяха очите.

Бяха много светлосини на цвят. И въпреки това към него италианецът се обръщаше с „падроне“. Кенфийлд мислено направи предположението, че сигурно има и италианци със сини очи, макар никога да не бе виждал такива. Но бе необичайно.

— Какво ще правим, Падроне? — попита дребният мъж, който бе дал на Кенфийлд стоте долара.

— Какво друго, скъпи? Той е гост на нашите брегове, нали? Бъди любезен, Витоне… Заведи капитана оттатък, където да се обади по телефона — каза човекът в колата и понижавайки гласа си добави, — и го убий!

Ниският италианец кимна леко с глава в посока към входа на кея. Двамата мъже от всяка страна на униформения офицер го избутаха напред, през вратата в тъмнината на нощта.

— Chiama le nostri amici — каза горилата отдясно на капитана, но той продължаваше да се съпротивлява. Излезли веднъж навън, под бледата светлина, идваща от вратата, Кенфийлд видя, че офицерът започна да се дърпа с все сила, докато човекът от лявата му страна залитна. Тогава капитанът замахна и с двата си юмрука към другия отдясно, крещейки на италиански.

Мъжът, който бе залитнал настрана, стъпи здраво на крака и извади нещо от джоба си. Кенфийлд не можеше да различи какво точно.

После видя.

Нож.

Мъжът зад капитана го заби в незащитения му гръб.

Матю Кенфийлд нахлупи надолу козирката на митничарската си шапка и започна да се отдалечава от автомобилите. Вървеше бавно, отпуснато.

— Хей! Ти! Ти! Митничарят!

Викаше синеокият мъж от задната седалка.

— Хей! Ери! — изкрещя дребният италианец.

Кенфийлд се извърна:

— Не съм видял нищо. Съвсем нищо. Нищичко — опита се да се усмихне той, без да може да разтегне устните си в усмивка.

Мъжът със светлосините очи го пронизваше с поглед, докато Кенфийлд примижа и сви лице под козирката на шапката си. Дребният италианец кимна към шофьора на първата кола.

Шофьорът излезе от автомобила и тръгна отзад към гърба на счетоводителя-практик.

— Porta lui fuori vicin l’acua! Sensa fuccide! Corteddo! — каза ниският.

Шофьорът тикна Кенфийлд към входа на кея, забивайки пръсти ниско в гърба му.

— Ей, стига! Нищо не съм видял! Какво искате от мен!… Престанете, за Бога!

Матю Кенфийлд не се нуждаеше от отговор. Знаеше прекрасно какво искаха от него. Нищожният по своята цена негов живот.

Човекът зад него продължаваше да го сръгва с лакти и да го тика напред. Заобиколиха сградата. Поеха по пустата част на кея.

Два плъха изшумоляха на няколко метра пред Кенфийлд и неговия палач. Отвъд стените на товарния район долитаха звуците на разгорещяваща се кавга. Реката Хъдзън плискаше тихо огромните пилони на пристанищния док.

Кенфийлд се спря. Не знаеше точно защо, но не можеше да просто да продължава да върви. Болката в стомаха му идваше от свилия се на топка страх.

— A lesta chi!… Мърдай! — заповяда мъжът, като смушка Кенфийлд в ребрата с дулото на револвера си.

— Чуй ме. — Вече нямаше и помен от опитите на Кенфийлд да направи гласа си по-твърд. — Аз съм служител от органите на властта! Направиш ли ми нещо, ще те пипнат! Приятелите ти няма да те опазят, като разберат…

— Мърдай!

От средата на реката прозвуча корабен рог. После друг му отвърна.

Тогава екна дълъг, пронизващ писък на свирка. Идваше от „Геноа-Стела“. Очевидно бе някакъв сигнал, при това отчаян, който нито спираше, нито затихваше.

Както и трябваше да стане, звукът погълна вниманието на човека с пистолета зад Кенфийлд.

Счетоводителят-практик сграбчи китката му и я изви с все сила. Мъжът започна да го избутва към стоманената решетка на стената, като с протегната ръка се мъчеше да издере очите му. Кенфийлд стягаше хватката си около китката му все повече и повече, докато с другата си ръка хвана палтото на палача си и го дръпна рязко към стената — в същата посока, в която и той бе тикан — като в последния миг се завъртя и с мощен удар го прикова към стоманената решетка.

Пистолетът излетя от ръката на сицилианеца, при което Кенфийлд с все сила заби коляно в слабините му.

Италианецът нададе дрезгав писък от болката. Кенфийлд го блъсна надолу и мъжът, сгърчен в агонията си, се сви на кълбо край ръба на кея. Данъчният инспектор хвана главата му и започна да я удря в дебелата греда под него. Кожата се разкъса и от черепа на мъжа бликна кръв.

За по-малко от минута всичко бе приключило.

Палачът на Матю Кенфийлд бе мъртъв.

Пронизителният писък на свирката от „Геноа-Стела“ продължаваше да цепи, вече злокобно, нощта. Крясъците зад стената, където се разтоварваха корабите, бяха достигнали кулминацията си.

Кенфийлд си помисли, че екипажът на кораба трябва да се е разбунтувал открито. Моряците вероятно са искали да получат заповед от своя капитан и след като такава не е дошла, са решили, че той е или убит, или задържан в плен.

Няколко пистолетни изстрела екнаха един след друг. Последва ги насеченият глас на картечница, после нови писъци и още викове, изпълнени с ужас.

Счетоводителят не можеше да се върне пред сградата, а и някой несъмнено щеше да дойде, за да