Наследството на Скарлати

чаши от таблата върху бюрото.

— Ако не е за пари, какво друго по дяволите остава, Бен?

— Проклет да съм, ако зная — отговори по-възрастният, отпивайки от чашата си.

— Какво ще правиш? Изглежда никой друг няма да докосне нищо повече от тази работа.

— О, в това можеш да си сигурен. Всеки бяга надалеч от нея… Е, ако ставаше дума за мистър Смит, или мистър Джонс, тръгват все едно ще уреждат лични сметки. Готови са да извадят душата на някой нещастник в Ийст Ориндж, Ню Джърси за това, че имал една каса в мазето, но този за тях не съществува.

— Не те разбирам, Бен.

— Това е „Скарлати индъстрис“! Това значи големи, важни приятели на хълма! Забравяш ли, че и на Финансовото министерство му трябват пари? А то ги получава там горе.

— Какво ще правиш, Бен?

— Искам да разбера защо този син мамонов ще скача в кацата с лайна?

— Как ще разбереш?

— С Кенфийлд. Той е най-близо до лайната, бедният му кучи син.

— Кенфийлд е свестен мъж, Бен.

Гловър не харесваше обидните приказки на Рейнолдс. Матю Кенфийлд му харесваше. Смяташе го за умен и способен. Младеж с бъдеще, ако, разбира се, успееше да намери нужните пари, за да завърши образованието си. Беше дори прекалено способен за държавен служител. По-добър и от двама им… Или, поне от него, от човека, на име Гловър, който вече не го бе грижа за нищо. А по-добрите от Рейнолдс хора не бяха много.

Бенджамин Рейнолдс изгледа изкъсо подчинения си. Изглежда успя да прочете мислите му.

— Да, свестен е… Освен това е в Чикаго. Иди и го извикай. Свръзките му трябва да са някъде тук.

— Имам ги в бюрото си.

— Тогава, кажи му да пристигне до утре вечер.

Глава 6

Матю Кенфийлд, практикуващ счетоводител и данъчен инспектор, лежеше в тясното туристическо легло и пушеше предпоследната пура от кутията си. По линията Ню Йорк — Чикаго не предлагаха тънки пури и всяко дръпване му навяваше мисълта, че се простира не според чергата си.

Рано сутринта щеше да е в Ню Йорк, щеше да смени влаковете за една гара и да бъде във Вашингтон преди нужния час. Това щеше да впечатли Рейнолдс повече, отколкото едно пристигане привечер. Щеше да покаже, че той, Кенфийлд, можеше да приключи с поверения му проблем бързо и ефикасно, без да оставя нещо за довършване. С последната му задача, разбира се, това не бе трудно. Бе привършил няколко дни по-рано, но бе останал да погостува на сенатора, когото бе изпратен да разследва по повод на изплатените заплати на несъществуващи негови служители.

Чудеше защо го викат обратно във Вашингтон. Винаги се чудеше, когато го връщаха преждевременно. Вероятно защото дълбоко в себе си таеше мисълта, че все някога, някакси, ще се окаже, че причината не е просто в поредната задача, а в това, че във Вашингтон са го надушили. Че Група номер 20 го е надушила.

Щяха да го притиснат.

С доказателства.

Но, това бе малко вероятно. Досега не се бе случвало. А и Матю Кенфийлд бе професионалист — не от най-големите, признаваше той пред себе си — но все пак професионалист. И не съжаляваше за каквото и да е. Имаше право на всяко петаче, до което успееше да се добере.

И защо не? Никога не вземаше по много. И той и майка му заслужаваха нещо. Именно федералният съд в Тълса, Оклахома, бе лепнал съобщението на шерифа на вратата на бащиния му магазин. Именно федералният съдия бе произнесъл решението — принудителен банкрут. Пак федералното правителство не бе дало никакви обяснения освен декларацията, че баща му вече не бил в състояние да изплаща задълженията си.

Така, четвърт век, човек можеше да се труди, да създаде семейство, да изпрати сина си в щатския университет — да осъществи толкова много мечти, за да бъдат всички те разрушени с един удар на чукче по малка мраморна поставка в съдебната задала.

Кенфийлд не изпитваше угризения.

— Приготви се да се захванеш с нова задача, Кенфийлд. Леки процедури. Нищо трудно.

— Ясно, мистър Рейнолдс. Готов съм.

— Да, знам, че си… Започваш след три дни на кей номер трийсет и седем в Ню Йорк. В митницата. Ще те въведа в обстановката колкото може по-добре.

Но, разбира се, Бенджамин Рейнолдс не въведе Матю Кенфийлд в обстановката така добре, както би могъл да го стори. Искаше Кенфийлд сам да запълни местата, които той, Рейнолдс, бе оставил празни при „въвеждането си“. Този падроне, Скарлати, действаше на кейовете в Уест сайд — по средните номера — толкова бяха успели да разберат. Но някой трябваше да го види. Някой трябваше да го идентифицира. Без този някой да знае предварително какво да очаква.

Това бе много важно.

И ако някой можеше да се справи, това трябваше да е човек като Матю Кенфийлд, който непрекъснато гравитираше около мръсния свят на заплахата, подкупа, корупцията.

И той се справи.

В нощната смяна на 3 януари, 1925 г.

Матю Кенфийлд, митнически инспектор, провери фактурите на парахода „Геноа-Стела“ и махна на бригадира на докерската смяна да започне разтоварването на първи трюм с касетките вълна от Комо.

И тогава се започна.

Първо като кавга. После прерасна в сбиване с докерски куки.

Екипажът на „Геноа-Стела“ нямаше да търпи нарушения на процедурите по разтоварването. Заповедите си те получавали от някой друг, който със сигурност не бе служителят от американските митнически власти.

Две касетки се стовариха на земята от крана и вонята на силен алкохол изпод сламената опаковка отвътре бе извън всякакво съмнение.

И последният човек на кея замръзна на мястото си. След миг няколко души хукнаха към телефонните кабини, а стотина горилоподобни тела се насъбраха около касетките, готови да отстраняват всякакви нежелани субекти с куките си.

Кавгата бе забравена. Сбиването с куките — също.

Контрабандата бе техният поминък и щяха да умрат, защитавайки го.

Кенфийлд, който се бе втурнал нагоре по стълбите до стъклената телефонна кабина високо над кея, наблюдаваше разгневеното множество. Между докерите на кея и моряците на „Геноа-Стела“ започна надвикване. В продължение на четвърт час двете групи от мъже крещяха един срещу друг, придружавайки думите си със също толкова неприлични жестове. Никой обаче не извади оръжие. Никой не изпрати куката си по друг, никой не извади нож. Те чакаха.

Кенфийлд осъзна, че никой в митническата служба не правеше никакъв опит да извика органите на властта.

— За Бога! Нека някой да извика полицията!

Четиримата мъже в стаята заедно с Кенфийлд мълчаха.

— Не ме ли чухте? Извикайте полицията!

Все същото мълчание на изплашените мъже с униформите на митническата служба.

Най-после един от тях проговори. Той застана до Матю Кенфийлд, гледайки през стъклената преграда към армията гангстери отдолу.

— Никой не вика полиция тук, момко. Ако иска да се покаже утре пак на пристанището.

— Ако иска изобщо вече да се покаже някъде — добави друг, като седна спокойно и взе вестник от