Сега вече всичко й бе ясно.
Подобно на мъчителен ритуал, тя провери и останалите месеци и години от първия шкаф. До декември, 1931 година.
Празни.
Затвори чекмеджето на 1931 година и започна от дъното на втория шкаф. 1932 година.
Празна.
Бе стигнала до средата на шкафа — 1934 година — когато чу звука от отварянето на металната врата. Бързо затвори чекмеджето и гневно се обърна.
Влезе Джеферсън Картрайт, затваряйки вратата след себе си.
— Мисля, че ви наредих да останете отвън!
— Боже мой, мадам Скарлати, изглеждате, сякаш току-що сте видели цяла дузина призраци.
— Вън!
Картрайт бързо пристъпи към първия шкаф и отвори на посоки едно от средните чекмеджета. Видя счупените печати по металните корици на папките, извади една и я отвори.
— Май тук нещо липсва.
— Ще се погрижа да бъдете уволнен!
— Сигурно… Сигурно ще го направите.
Южнякът изтегли още едно чекмедже и се увери, че и останалите печати бяха счупени, а папките — празни.
Елизабет го гледаше с мълчаливо презрение на крачка от него. Когато заговори, думите й прозвучаха натъртено, но само заради преливащото й отвращение.
— Току-що прекратихте службата си в Уотърман тръст!
— Може би сте права. Извинете, моля.
Вирджинецът любезно отстрани Елизабет от втория шкаф и продължи проверката си. Когато стигна до 1936 г., се обърна към старицата:
— Май не е останало множко, а? Чудя се докъде ли продължава. А вие? Разбира се, ще изготвя пълен отчет колкото може по-скоро. За вас и за моите началници — каза той с усмивка и затвори последното чекмедже.
— Това са поверителни дела на фамилията. Няма да правите нищо! Нищо и не можете да направите!
— А, хайде стига! Тези шкафове съдържаха открити ценни книжа. Приносителят им придобива правата на техен собственик по силата на подписа си върху тях… Представянето им означава владение. Те са досущ като пари… Преди да изчезне, синът ви е отхапал страшно голям залък от Нюйоркската фондова борса! А още не сме се огледали както трябва. Да отворим ли още няколко шкафа?
— Няма повече да търпя това!
— Недейте. Правете каквото знаете, а аз просто ще докладвам на висшестоящите си колеги, че Уотърман тръст се е превърнал в една огромна купчина оборска тор. Ще пренебрегна солидните комисионни, дължими на банката, и вероятната несигурност на обслужваните от нас фирми относно това кому какво липсва — а възможно е и нечии акции да се окажат под масиран натиск; но, притежавам информация, която трябва да отнеса незабавно до знанието на властите!
— Не можете! Не трябва!
— По силата на какво? — вдигна ръце Джеферсън Картрайт.
Елизабет се обърна настрани, полагайки усилие да овладее мислите си.
— Вашата оценка за липсите, мистър Картрайт…
— Мога да преценя само това, което сме видели. Единайсет години по приблизително три и половина милиона годишно прави към четирийсет милиона. Но ние едва сме започнали.
— Казах… подгответе оценката си. Вярвам, не се налага да ви казвам, че ако прошепнете и дума на някого, ще ви унищожа. Ще стигнем до взаимно приемливи условия — тя се обърна бавно и погледна към Джеферсън Картрайт. — Би трябвало да си давате сметка, мистър Картрайт, че по силата на една случайност, бяхте привилегирован да стигнете до информация, която ви издига далече над собствените ви заслуги и способности. Когато щастието се усмихне някому така широко, този човек е длъжен да бъде предпазлив.
Елизабет Скарлати прекара една безсънна нощ.
Нощта бе безсънна и за Джеферсън Картрайт. Но той не я прекара в кревата, а върху трикракото столче с купища хартия около краката си.
Цифрите растяха непрекъснато, докато той внимателно проверяваше чекмеджетата и обзорите по фондовете на Скарлати.
Джеферсън Картрайт си мислеше, че полудява.
Ълстър Стюарт Скарлет бе изнесъл ценни книжа на стойност над 270 милиона долара.
Той продължи да проверява и проверява сбора на числата.
Подобна стойност би предизвикала моментално криза на борсата.
Скандал с международни измерения, който — ако бъде разкрит — можеше да опустоши „Скарлати индъстрис“… А той щеше да се разкрие, когато настъпеше времето да се конвертират първата група от липсващите облигации. Най-много, до една година.
Джеферсън Картрайт прегъна последните си изписани листове хартия и ги натъпка всичките във вътрешния джоб на сакото си. Притисна ръка към гърдите си, за да чувства хартията с плътта си и излезе от трезора.
Повика охраната от предната врата с късо подсвиркване. Мъжът бе задрямал върху черния кожен стол до вратата.
— Ох, Господи, мистър Картрайт! Така се изплаших!
Картрайт излезе на улицата.
Погледна към небето. Здрачът постепенно отстъпваше на светлината. Скоро щеше да е сутрин. А светлината бе неговият знак.
Защото той — Джеферсън Картрайт, петдесетгодишният бивш играч по футбол от университета във Вирджиния, избрал парите за своя цел в живота, но така и останал далеч от тях — държеше в джоба си своя картбланш към всичко, което някога бе желал.
Бе отново на игрището в стадиона и тълпата ревеше.
Тъчдаун! Гол!
Сега нищо не можеше да му бъде отказано.
Глава 13
В един и двайсет сутринта Бенджамин Рейнолдс бе потънал удобно в едно кресло в апартамента си в Джорджтаун. На скута си държеше една от папките, които канцеларията на Главния прокурор бе изпратила до Група номер 20. Всичко на всичко папките бяха шестнайсет и Бен бе разделил купчината по равно между себе си и Гловър.
Под натиска от страна на Конгреса и особено от сенатора на Ню Йорк Браунли, канцеларията на Главния прокурор щеше да провери и последната възможна следа. Дори синът на Скарлати да бе потънал вдън земя, хората на Главния прокурор трябваше да изпишат няколко тома обяснения върху този факт. А след като Група номер 20 е имала досег — макар и кратък — с живота на Ълстър Скарлет, то от Рейнолдс също се очакваше да добави нещо. Дори и ако това не представляваше нищо.
Като се сещаше, че Гловър е принуден да вниква в същия сорт глупости, Рейнолдс чувстваше известна вина.
Както всички доклади по разследвания на безследно изчезнали лица, материалът бе пълен с милион дребни факти. Дати, часове, минути, улици, къщи, имена, имена, имена. Хронология на незначителното с придадена важност. Важност, която може би съществуваше някъде, за някого. Глава, раздел, абзац, изречение, дори и една дума вероятно можеше да отвори вратите за някого.
Но не и за член на Група номер 20.
