— Моите поздравления, хер Крьогер. Бъдете… предпазлив — Лудендорф бе впечатлен.
Внезапно Гьобелс заприказва бързо, размахвайки ръце в пресилена жестикулация. Всички германци се засмяха, но Скарлет не бе убеден дали грозният дребен фашист не се шегува с него.
Хес преведе.
— Хер Гьобелс смята, че ако кажете на Ватикана, че можете да лишите четирима гладни комунисти от самун хляб, Папата ще ви разреши да пребоядисате Сикстинската капела!
Хитлер прекъсна смеха им.
—
Лудендорф се обърна към Скарлет.
— Какво казвахте за нашите приятели в Цюрих?
— Според плана. До края на идния месец… или най-много след пет седмици, постройките ще бъдат завършени… Ето, ще ви покажа.
Крьогер се доближи до масата, изваждайки сгъната карта от джоба на куртката си. Разгъна я на масата.
— Тази дебела синя линия обозначава границите на събраните в едно имоти. Тази част… на юг е на Торнтън. На запад стигаме дотук, на север до Бааден, на изток до предградията на Пфефикон. Приблизително на всяка миля и четвърт има постройка, която събира по петдесет войници — всичко на всичко са осемнайсет. За деветстотин души. Основите са излети, водата тече. Всяка сграда прилича на плевня или хамбар. Ако не се влезе вътре, не може да се забележи никаква разлика.
— Отлично — Лудендорф постави монокъл пред лявото си око и погледна внимателно картата. Хес преведе казаното за любопитния Хитлер и скептично настроения Гьобелс. — Тези… граници между…
— Оградите са високи три метра и половина. Алармените им инсталации се захранват от генератори във всяка сграда. Патрули ще дежурят денонощно. Хора и кучета… Платил съм за всичко.
— Отлично. Отлично!
Скарлет погледна към Хитлер. Знаеше, че одобрението на Лудендорф никога не се печелеше лесно и въпреки неприятния сблъсък помежду им преди минута, Скарлет също така разбираше, че Хитлер ценеше мнението на Лудендорф може би повече от това на който и да е друг. Скарлет остана с впечатлението, че проницателният поглед на Хитлер, който в момента бе насочен към него, бе изпълнен с възхищение. Крьогер преодоля надигащата се у него еуфория от това и продължи.
— Курсовете на обучение ще бъдат кратки — всеки ще продължава по четири седмици с по няколко дни между тях за транспорт и настаняване. Всеки контингент ще бъде от по деветстотин души… В края на годината…
Хес го прекъсна.
—
— Готови да тръгнат из страната като военни части. Обучени за бунтове и подстрекателство! — Скарлет бе готов да се взриви от енергията си.
— Това вече няма да е паплач, а основа на една елитна армия! Или може би нейният елитен корпус! — Лудендорф сам се заразяваше от ентусиазма на по-младия мъж. — Наша лична собствена армия!
— Точно така! Добре смазана машина, която ще се придвижва бързо, ще удря мощно и ще се прегрупира светкавично и незабелязано.
Докато Крьогер говореше, Лудендорф превеждаше думите му на немски за Хитлер и Гьобелс.
Но Гьобелс бе обезпокоен. Той проговори тихо, като че ли този Крьогер можеше да улови тайния смисъл на коментара му. Гьобелс продължаваше да го подозира. Този огромен, странен американец бе прекалено убедителен и твърде нехаен, въпреки трескавата му привързаност към идеята. И въпреки силата на неговите пари. Адолф Хитлер кимна в знак на съгласие.
— Много точно, Хайнрих — заговори Хес. — Хер Гьобелс е загрижен. Тези мъже в Цюрих, техните искания са толкова… неясни.
— Не и за тях самите. Много са точни дори. Тези хора са бизнесмени… А освен това и ни симпатизират.
— Крьогер е прав — погледна към Скарлет Лудендорф, знаейки, че Хес ще превежда на немски за останалите. Говореше докато мислеше, без да иска Крьогер да има време за отговори или коментари. Този Крьогер, макар и да не говореше техния език свободно, разбираше много повече, отколкото показваше, реши Лудендорф. — Стигнали сме до подписването на договорите, нали?… Наречете ги пактове, ако искате, та с разрастването на нашата мощ на политическата сцена на Германия нашите приятели от Цюрих ще имат известен… приоритет… Икономически приоритет… Решени сме на това, разбира се — в думите на Лудендорф нямаше и намек за колебание.
— Точно така.
— Какво ще стане, хер Крьогер, ако не спазим този ангажимент?
Ълстър Скарлет се замисли, отвръщайки на въпросителния поглед на Лудендорф.
— Ще завият като псета и ще се опитат да ни съсипят.
— Как?
— С всички възможни средства, Лудендорф. А техните средства са значителни.
— Това притеснява ли ви?
— Само, ако успеят… Торнтън не е единственият. Всичките са крадци. Разликата е в това, че останалите са и хитри. Те знаят, че ние сме прави. Че ще спечелим! Всеки иска да прави бизнес с победителите! Те зная какво правят. Те искат да работят с нас!
— Вярвам, че сте убеден в това.
— И още как! Помежду си ще управляваме всичко, както ние си знаем. Както трябва! Както искаме! Ще се отървем от боклука! Евреи, червени, гадните буржоа и блюдолизците им!
Лудендорф внимателно наблюдаваше самоуверения американец. Не бе сгрешил, че Крьогер бе глупав. Оценките му за по-низшия вид бяха емоционални, не се основаваха на твърдите принципи за чистотата на расата. Хитлер и Гьобелс също изпадаха в моменти на подобна сляпа ярост, но под нея имаше цяла пирамида от логика — те знаеха, защото бяха видели; бяха учили, както и Розенберг и самият той. А този Крьогер разсъждаваше като дете. Бе всъщност фанатик.
— Много сте прав в това, което казвате. Всеки разумен човек ще подкрепи своята раса… Ще прави бизнес с нея.
Лудендорф щеше да следи внимателно действията на Хайнрих Крьогер. Човек като него, изопнат като струна, можеше да донесе големи вреди. Той бе един ударен от треска клоун.
Но, все пак, техният двор имаше нужда от подобен шут. Както и от парите му.
Както обикновено, Хитлер бе прав. Не можеха да си позволят да го загубят за момента.
— На сутринта заминавам за Мадрид. Вече изпратих нарежданията във връзка с Торнтън. Всичко това не трябва да отнеме повече от две или три седмици, а после ще съм в Цюрих.
Хес преведе на Хитлер и Гьобелс казаното току-що от Крьогер.
— Кога можем да се свържем с вас в Цюрих? — преведе Лудендорф. — Планът ви, ако продължава както досега, изисква да поддържаме връзка с вас.
Хайнрих Крьогер замълча, преди да отговори. Той знаеше, че този въпрос щеше да бъде зададен пак. Задаваха му го винаги, когато отиваше в Цюрих. Той обаче избираше винаги уклончив отговор. Осъзнаваше, че част от тайнствеността и очарованието му се дължеше на това, че не издаваше с кои точно хора или фирми работи. В миналото оставяше но един номер на телефон или пощенска кутия, или може би името на един от четиринайсетте мъже в Цюрих с указания за използване на парола.
Но никога директно и открито.
Те не можеха да разберат, че самоличност, адрес, телефонен номер бяха без значение. Важна бе единствено способността да се постигне целта.
Цюрих разбираше това.
Онези голиати на най-мощния бизнес в света разбраха. Международните финансисти с техните заплетени лабиринти от машинации разбираха прекрасно.
Той бе успял.
