ДУКЕСАТА НАПУСНА ЛОНДОН ТОЧКА ЦЕЛ ПОТВЪРДЕНА ЖЕНЕВА ТОЧКА СЛУХОВЕ ЗА СРЕЩА В ЦЮРИХ ТОЧКА ТЕЛЕГРАМА С ИНСТРУКЦИИ В ПАРИЖКИЯ ОФИС
Пул стисна аристократичните си устни, почти отхапвайки от собствената си плът, в опит да потисне гнева си.
„Дукесата“ бе тайното име за Елизабет Скарлати. Значи бе тръгнала за, Женева. На сто и десет мили от Цюрих. Това не бе разходка за удоволствие. Не бе пореден лъч в траурната й обиколка.
От каквото и да се бе опасявал Жак Бертолд — заговор или контразаговор — то вече бе в действие. Елизабет Скарлати и нейният син „Хайнрих Крьогер“ предприемаха своите ходове. Отделно или заедно никой не можеше да каже.
Пул взе решение.
— Изпрати следното до парижкия офис. „Отстранете дукесата от пазара. Предложението й да падне от листата ни веднага. Повтарям, отстранете дукесата.“
Пул освободи куриера и отиде до телефона. Трябваше да си запази билет веднага. Трябваше да стигне до Цюрих.
Среща нямаше да има. Той нямаше да я допусне. Щеше да убие майката и да разкрие сина-убиец! Тогава смъртта на Крьогер щеше да последва бързо!
Това бе най-малкото, което той можеше да стори за Бертолд.
Част трета
Глава 41
Влакът затрака по релсите на античния мост, свързващ бреговете на река Рона, и навлезе в женевската гара. Елизабет Скарлати седеше в купето си, наблюдавайки първо баржите по реката, носле високите й брегове и локомотивния парк. Женева бе чист град. Излъсканият му вид помагаше да се скрие факта, че множество държави и безброй гиганти в бизнеса използваха този неутрален град, за да изострят още повече конфликта между своите интереси. Докато влакът влизаше в града, й мина през ума, че мястото на някой като нея бе всъщност в Женева. Или може би самата Женева вече принадлежеше на някой като нея.
Тя хвърли поглед към струпания на отсрещната седалка багаж. Единият куфар бе събрал нужните й дрехи, а трите по-малки чанти бяха натъпкани с документи. Документи, събрали хиляди изводи, които в комплект се превръщаха в набор от най-смъртоносните оръжия. Сведенията включваха цифри за пълното състояние на всеки от хората от Цюрих, за всеки източник на средства, който те притежаваха. В Женева я очакваше и допълнителна информация. Но това бе друг вид амуниция. Напомняше донякъде за преддверието на Страшния съд. Защото в Женева тя щеше да получи и пълната и подробна картина на състоянието на „Скарлати индъстрис“. Юридически точно оценената стойност на всички активи, авоари, имоти, контролирани от групировката. И срещу всяка отделна част от това състояние бе записано името на готов купувач. Подготовката на евентуалните сделки бе приключила и осъществяването им можеше да настъпи моментално с изпращането на телеграма до нейните адвокати.
И това бе напълно вероятно да стане.
Всеки отделен елемент на състоянието бе следван не само от традиционните две колонки с цифри, посочващи покупната и продажната стойност, но и от трета колона. Тя сочеше размера на една сериозна отстъпка, която гарантираше, че с извършването на транзакцията купувачът се превръщаше в значително по-богат човек. Всяко име бе изразило готовност за действие, която не можеше да бъде отказана. Всичко това включваше финансови операции на най-високо ниво, извършени с най-големите тънкости на банковото дело, но в крайна сметка заключаващи се до фундаменталния закон на икономическия стимул — печалбата.
И Елизабет разчиташе именно на този последен фактор. Неговата противоположност бе единственото, което оставаше за нея, но и тук всичко бе внимателно преценено.
В нарежданията й, пренесени в запечатан плик през Атлантика, се подчертаваше дебело, че всеки отделен контакт — за който по една ударна група от администратори трябваше да работи двайсет и четири часа в денонощието — трябваше да се осъществи в пълна секретност, и то само с лица, чието положение им позволяваше да се разпореждат с огромни финанси. Гарантираните печалби правеха невалидни всякакви бъдещи обвинения в безотговорност. Всеки един от контрагентите щеше да излезе от сделката с ореола на герой пред себе си или своята стопанска общност. Цената за това обаче бе абсолютна надеждност в действията до завършването на операцията. Възнаграждението съответстваше на цената. Милионери, търговски гиганти и банкери от Ню Йорк, Чикаго, Лос Анджелис и Палм Бийч зарязваха всяка друга работа, за да се срещнат в конферентните си зали с именитите си колеги от една от най-престижните нюйоркски адвокатски кантори. Гласовете бяха приглушени, погледите — разбиращи. Извършваше се финансова сеч. Заверявани бяха подписи.
И, разбира се, това, което последва, трябваше да се случи.
Невероятно добрият късмет разпалва радостни пориви, които не са пръв приятел на конфиденциалността.
Двама или трима се разприказваха. После станаха четирима или петима. После — дузина. Но не повече…
Последваха телефонни разговори, без почти никой от тях да се води от офис, а почти всички — в тихото уединение на библиотеки или тайни леговища. Повечето от тях се водеха нощем, под меката светлина на настолни лампи и с чаша старо уиски наблизо.
В най-висшите стопански кръгове тръгна слухът, че нещо необичайно става в Скарлати.
Това бе достатъчно. Елизабет знаеше, че това щеше да е достатъчно. Все пак,
Матю Кенфийлд се бе излегнал върху седалките в собственото си купе, вдигнал крака върху възглавничката срещу себе си под единствения си куфар. И той гледаше през прозореца към откриващата се пред него Женева. Току-що бе изпушил една от тънките си пури и димът бе застинал на пластове в неподвижния въздух на малкото помещение. Помисли да отвори прозореца, но бе твърде потиснат, за да се движи.
Бяха изминали точно две седмици от деня, в който бе дал на Елизабет Скарлати нейната едномесечна отсрочка. Четиринайсет дни на хаос, станали още по-трудни за него поради болезненото му усещане за собствената му безполезност. Безполезност, превръщаща се в бич за самия него. Не можеше да направи нищо и нищо не се очакваше от него. Елизабет не бе поискала той да „сътрудничи тясно“ с нея. Не бе поискала никой да работи с нея. Бе решила да действа соло. Рееше са сама като своенравен орел-патриций в безкрайните простори на собствените си небеса.
Най-отговорното му задължение бе покупката на канцеларски материали като купища хартия, моливи, тетрадки и безкрайни кутийки с кламери.
Дори издателят Томас Оливие бе отказал да се срещне с него, очевидно според инструкциите на Елизабет.
Кенфийлд бе никому ненужен, след като бе станал ненужен на Елизабет. Дори Джанет се отнасяше с известна отчужденост към него, като винаги се извиняваше за настроението си, очевидно признавайки го. И той започна да разбира какво бе станало. Бе се превърнал в проститутка. Бе се продал, услугите му бяха приети и заплатени. Вече не им трябваше почти за нищо. Знаеха, че пак ще могат да го използват, както проститутката можеше винаги да се ползва.
Разбираше невероятно добре как се чувстваше и Джанет.
Нима всичко с нея бе свършило? Възможно ли бе това да стане? Той си отговори отрицателно. Тя му отговори същото. Помоли го да покаже достатъчно сила и за двамата, но не се ли самозаблуждаваше тя за негова сметка?
Той започна да се пита дали бе още способен на точна преценка. Гнилите плодове на безделието, които
