продължаваше надолу и бавно описваше огромен кръг пред високия каменен градеж на късия входен тунел, изпъстрен с орнаменти на всеки метър. Главният вход, масивна дървена врата, бе на около шест метра от стълбите. Кенфийлд не можеше да се приближи повече до тях.
Причината бе в това, че, строени в кръг, чакаха поне една дузина черни лимузини. Шофьорите им стояха край тях и спокойно разговаряха помежду си.
Кенфийлд провери револвера си, сложи го в десния си джоб и нареди на Елизабет да излезе от колата. Той настоя тя да се прехвърли наляво и да излезе от неговата страна на автомобила.
Кимна на шофьорите и тръгна леко зад нея.
Часът бе девет и една минута, когато официално облечен слуга отвори голямата дървена врата. Навлязоха в обширния коридор, издаващ слабостта на архитекта към нишите. Втори слуга, също официално облечен, ги насочи към друга врата. Отвори я пред тях.
Вътре се простираше най-дългата маса, която Матю Кенфийлд допускаше, че може да се направи. Трябва да беше над петнайсет метра дълга от край до край. И почти два метра широка.
Около нея бяха седнали петнайсет или двайсет души — от всички възрасти — между четирийсет и седемдесет години. Всички — облечени в скъпи костюми. Всички — вперили поглед в Елизабет Скарлати. В далечния край на масата столът бе свободен. Мястото плачеше да бъде заето и Кенфийлд се запита дали Елизабет нямаше да отиде дотам, за да седне. После осъзна, че това няма да стане. Нейният стол бе в началото на масата — най-близкият до тях.
Кой трябваше да седи на празния стол?
Нямаше значение. За него нямаше стол. Щеше да стои до стената и да гледа.
Елизабет се приближи до масата.
— Добър вечер, господа. С някои от вас сме се срещали и преди. Но мога да ви уверя, че и останалите познавам достатъчно добре.
Всички присъстващи около масата се изправиха на крака. Едновременно.
Мъжът вляво от мястото на Елизабет я заобиколи и придърпа стола й зад нея.
Тя седна и мъжете около масата също заеха местата си.
— Благодаря ви… Но изглежда един от нас липсва — Елизабет бе приковала поглед в стола на петнайсет метра точно пред очите й.
В този момент в далечния край на стаята се отвори врата и в залата влезе висок мъж. Бе облечен в строгата и стегната униформа на германските революционери. Тъмнокафява риза, лъскав кожен колан през гърдите и около кръста, тъмни колосани бричове над тежките, дебели ботуши, които стигаха почти до коленете му.
Главата на мъжа бе обръсната, а лицето му — изкривен спомен за първообраза си.
— Столът е вече зает. Това задоволява ли ви?
— Не съвсем… Тъй като познавам по един или друг начин всяка от значимите личности, присъстващи около тази маса, бих искала да зная и кой сте вие, сър.
— Крьогер. Хайнрих Крьогер! Нещо друго, мадам Скарлати?
— Не, нищо. Абсолютно нищо… хер Крьогер.
Глава 44
— Противно на желанието и препоръките ми, мадам Скарлати, моите съдружници са твърдо решени да чуят какво имате да кажете — заговори уродливият, бръснат Хайнрих Крьогер. — Моята позиция по въпроса бе изложена пред вас пределно ясно. Вярвам, че паметта ви служи добре в това отношение.
Около масата се разнесе шепот. Размениха се погледи. Никой от мъжете не очакваше, че Хайнрих Крьогер е влизал в контакт с Елизабет Скарлати.
— Паметта ми служи много добре. Вашите съдружници са събрали в едно значителна мъдрост и вековен опит, които, подозирам, далече надхвърлят вашите, било то колективно, или самостоятелно.
Повечето от мъжете просто сведоха очи, а някои притиснаха устни в тънка усмивка. Елизабет бавно огледа всяко от лицата около масата.
— Виждам, събрали сме се любопитно множество тук. Всички сме добре представени. Работим в разностранни области. Само допреди няколко кратки години някои от нас бяха врагове, но подобни спомени по необходимост не се пазят дълго… Да видим. — Без да се обръща конкретно към някого Елизабет Скарлати говореше бързо и почти ритмично. — Моята собствена страна, трябва да отбележа с тъга, е загубила двама свои представители тук. Но едва ли молитвите са най-подходящият спомен за господата Бутройд и Торнтън. Ако ли пък е тъй, не съм аз тази, която да ги изкажа. Все пак, Съединените щати са бляскаво представени тук от мистър Гибсън и мистър Ландър. Събрани заедно, те представляват почти двайсет процента от мощната нефтена индустрия на американския югозапад. Да не говорим за съвместната им експанзия в северозападните територии на Канада. Активите в лично владение и на двамата, общо, възлизат на двеста двайсет и пет милиона… Нашият доскорошен противник, Германия, е изпратила тук хер фон Шницлер, хер Киндорф и хер Тисен; И. Г. Фарбен; баронът на въглищата на Рур; големите стоманодобивни компании. Оценка за личното състояние? Кой би се наел да отгатне при тези размирни времена във Ваймар? Може би сто седемдесет и пет милиона, най-малко… Но някой липсва в тази група. А вярвам, че е бил успешно завербуван. Говоря за Густав Круп. С него залогът нараства значително… Англия ни изпраща господата Мастерсън, Лийкок и Инес-Боуен — едва ли може да се събере по мощен триумвират в Британската империя — мистър Мастерсън — с половината от целия внос от Индия, плюс Цейлон, както разбирам; притежаваната от мистър Лийкок значителна част от Британската фондова борса; и мистър Инес-Боуен — негова е най-мощната самостоятелна текстилна групировка в цяла Шотландия и Хибридите. Активите в лично владение поставям общо на границата на тристате милиона… Франция също проявява щедрост. Мосю Д’Алмейда, сега всъщност осъзнавам, че той е истинският собственик на Италианската железопътна мрежа, което отчасти, сигурна съм, се дължи на италианското му потекло. И мосю Доде. Има ли някой от нас, който да не е използвал поне част от търговската му флотилия? Активи в лично владение на стойност сто и петдесет милиона… И накрая, нашите северни съседи от Швеция: Хер Мирдал и хер Олафсен. Не е далеч от ума — Елизабет изгледа остро мъжа със странното лице в другия край на масата, — че единият от тези господа, хер Мирдал, владее контролния пакет акции на Доненфелд, най-могъщата групировка на Стокхолмската борса, докато множеството компании на хер Олафсен просто имат пълен контрол над износа на шведско желязо и стомана. Общо активи в лично владение — около сто двайсет и пет милиона… Разбира се, господа, терминът
Елизабет спря, за да постави куфарчето си точно пред себе си. Мъжете около масата бяха възбудени и с тревожни предчувствия. Неколцина бяха шокирани при небрежното споменаване на неща, които бяха третирали като максимално поверителна информация. Американците, Гибсън и Ландър, бяха предприели канадското си похождение тихомълком, без юридическа санкция, в нарушение на американско-канадските договори. Германците, фон Шницлер и Киндорф, имаха тайни срещи с Густав Круп, който отчаяно се стремеше да запази неутралитета си поради страха си от бъдещето на Ваймар. Ако тези срещи се разкриеха, Круп се бе заклел, че ще изнесе наяве всичко за двамата. Французинът, Луи Франсоа Д’Алмейда, пазеше с цената на живота си степента на своя контрол над Френско-Италианските железници. Ако това излезеше наяве, собствеността му щеше да бъде лесно конфискувана от републиката. Той бе закупил акциите от контролния пакет от италианското правителство благодарение на директни подкупи.
А Мирдал, масивният швед, облещи очи, като не искаше да вярва на ушите си, когато Елизабет заговори така точно за Стокхолмската борса. Неговата собствена компания бе погълнала тайно Доненфелд при една фантастично сложна операция по сливане, станала възможна само благодарение на незаконната разпродажба на американски ценни книжа. Ако това станеше публично достояние, шведските закони щяха да бъдат задействани и той щеше да бъде разорен. Единствено англичаните изглеждаха абсолютно сдържани, спокойно горди от постиженията си. Но дори и тази така висока степен на самоувереност беше подвеждаща. Защото Сидни Мастерсън, неоспоримият наследник на търговското кралство на сър Робърт Клайв, едва бе приключил с цейлонското споразумение. То бе напълно неизвестно във вносно-износния
