Думите отново бяха изречени бързо, но вече никой не слушаше. Вниманието на всички бе концентрирано върху Елизабет и нейното куфарче.
— Някои пликове са по-дебели от други, но нека никой не обръща прекалено голямо внимание на този фактор. Всички сме запознати със значението на широката диверсификация след определена точка — Елизабет посегна в коженото си куфарче.
— Вие сте вещица! — силният акцент на Киндорф сега бе станал и гърлен. Вените по слепоочията му се бяха издули.
— Заповядайте, ще ви ги раздам. И докато всеки от вас разгръща миниатюрното си портфолио, аз ще продължа да говоря, което, зная, ще ви се хареса.
Пликовете бяха подадени от ръка на ръка по дългите редици от двете страни на масата. Някои бяха разкъсани на момента, жадно и настървено. Други, подобно на карти в ръцете на опитни играчи на покер, бяха държани внимателно и предпазливо.
Матю Кенфийлд продължаваше да стои до стената. Лявата му ръка му причиняваше остра болка в превръзката, а дясната се потеше в джоба на сакото му стегната около револвера. От мига, в който Елизабет бе идентифицирала Ълстър Скарлет чрез двеста и седемдесетте милиона, той не можеше да отдели очи от него. Нареклият се Хайнрих Крьогер. Този отвратително грозен, арогантен кучи син бе човекът, който му трябваше! Това бе гнусното копеле, виновно за всичко! Той бе адът на Джанет.
— Виждам, че всички имате своите пликове, с изключение, разбира се, на вездесъщия мистър Крьогер. Господа, обещах ви, че няма да съм несправедлива и така ще бъде. Дори петима от вас не биха могли да оценят правилно влиянието на Скарлати, освен ако нямаме пред нас, както се казва при евтините стоки, мостри, подходящи само за договаряне. Затова, докато преглеждате съдържанието на пликовете си, аз ще се очертая накратко тези деликатни моменти.
Няколко от мъжете, които вече четяха, вдигнаха очи към Елизабет, без да помръдват глава. Други предизвикателно оставиха листовете на масата. Някои подадоха страниците на съветниците и впериха поглед в старицата. Елизабет погледна през рамо към Матю Кенфийлд. Безпокоеше се за него. Знаеше, че най-после изправен пред Ълстър Скарлет напрежението му щеше да нарасне неимоверно. Тя се опита да му вдъхне увереност с погледа си и леката си усмивка.
Той не погледна към нея. Тя видя само омразата в очите му, пронизваща мъжа с име Хайнрих Крьогер.
— Ще започна по азбучен ред, господа… Мосю Доде, Република Франция едва ли би продължила да дава на вас държавните си поръчки, ако имаше представа, че онези ваши кораби, които плаваха под парагвайски флаг, превозваха оръжия и боеприпаси за вражески на Франция страни по време на войната. — Доде бе замръзнал на мястото си, но Елизабет с любопитство забеляза как тримата англичани настръхнаха срещу французина. Предсказуемите, противоречиви британци!
— Но, моля ви, мистър Инес-Боуен. Вие може и да не сте пращали муниции, но колко бяха неутралните кораби, натоварени от десетки индийски пристанища с текстил, предназначен за Бремерхавен и Куксхавен през същия този период?… И мистър Лийкок. Не се забравя така лесно ирландския корен, нали? Шин Фейн процъфтя значително под вашия патронаж. С пари, прехвърлени чрез вас за ирландското въстание, взело живота на хиляди британски войници, по време, когато Англия най-малко можеше да си позволи това! И тихият, спокоен хер Олафсен — некоронованият принц на шведската стомана. Или може би вече крал? Може и да е така, след като шведското правителство му плати няколко състояния накуп за неизвестно колко тона нисковъглероден ингот. Той обаче не бе дошъл от неговите фабрики. Бе прехвърлен от другия край на света, от порутените рудници на Япония!
Елизабет посегна към куфарчето си още веднъж. Мъжете около масата приличаха на трупове — неподвижни, само мозъкът им работеше. Заради Хайнрих Крьогер Елизабет бе решила да подпише собствения си смъртен акт. Крьогер стоеше отпуснат на стола си и я гледаше. Елизабет извади тънка книжка от куфарчето си.
— И накрая стигаме до хер Тисен. Той се представя пред нас най-безболезнено. Без тежка измама или държавна измяна, само с дребни закононарушения и голям срам. Едва ли това би било най-подходящият спомен за къщата на фамилия Август Тисен — тя хвърли книжката по средата на масата. — Помия, господа, долна гадост! Фриц Тисен — порнограф. Доставчик на мръсотия. Книжки, памфлети, дори филми. Напечатани и заснети в складовете на Тисен в Кайро. Всички правителства на този континент осъдиха неизвестния източник. Ето го тук, господа. Вашия съдружник.
В продължение на една дълга минута никой не проговори. Всеки един от присъстващите бе зает изцяло със себе си. Всеки преценяваше вредата, която можеше да му донесат разкритията на старата Скарлати. Във всеки един от случаите материалните загуби бяха придружавани с позор от различна степен. Репутации щяха да висят на косъм. Старицата бе отправила дванайсет обвинения и бе лично обявила дванайсет присъди — „виновен“. Кой знае защо никой не се замисли за тринайсетия, Хайнрих Крьогер.
Сидни Мастерсън прониза враждебната тишина с високо, пресилено покашляне.
— Много добре, мадам Скарлати. Вече казахте всичко, за което споменах по-рано. Все пак би трябвало да ви напомня, че ние не сме безсилни мъже. Обвиненията и контраобвиненията са част от живота ни. Адвокати биха опровергали всяко отправено от вас обвинение и, уверявам ви, заведените дела за клевета с материални щети ще излязат силно напред в работата ни… Все пак, когато се прилагат похватите на улицата, има и съответни отговори… Ако смятате, че се опасяваме от публичното презрение, повярвайте ми, общественото мнение се манипулира с далеч по-малко пари, отколкото има представени на тази маса!
Думите на Мастерсън вдъхнаха известна увереност у господата от Цюрих. Около масата имаше кимане в знак на съгласие.
— И за миг не подлагам на съмнение това, което казвате, мистър Мастерсън. Или който и да е от вас… Липсващи документи, директори-опортюнисти т.е. изкупителни жертви. Моля, господа! Задоволявам се само с това, че рискът далеч не би бил добре дошъл за вас. Както и напрежението, което съпровожда подобни неприятни проблеми.
—
Елизабет замълча. Не бе сигурна защо. Водеше я инстинктът й, или интуицията, но тя се обърна и погледна към данъчния инспектор.
Матю Кенфийлд не бе помръднал от мястото си край стената. Видът му предизвикваше съжаление. Сакото му бе паднало от лявото му рамо и откриваше черната превръзка, която поддържаше ръката му, докато дясната си длан продължаваше да държи в джоба си. Изглежда непрекъснато преглъщаше в опит да не напуска окончателно обкръжаващата го реалност. Елизабет забеляза, че той сега избягваше да гледа към Ълстър Скарлет. По всичко личеше, че полага усилия да не прекрачи границата на лудостта.
— Извинете ме, господа — Елизабет стана от стола си и се приближи към Кенфийлд. Прошепна му тихо: — Елате на себе си! Задължавам ви да го сторите! Няма нищо, от което да се боите. Не и в тази стая!
Кенфийлд заговори бавно, без да помръдва устни. Елизабет едва успя да го чуе, но това, което чу, я изплаши. Не заради съдържанието му, а заради начина, по който той го бе казал. Матю Кенфийлд бе станал равен на присъстващите в тази цюрихска зала. Бе се превърнал в един от тях — сега той също бе готов да сее смърт.
— Казвайте каквото имате да казвате и да свършваме… Искам го. Съжалявам, но това е. Погледнете го сега, госпожо, защото не след дълго няма да го има.
— Елате на себе си! Подобни думи няма да помогнат на никой от нас — каза тя, завъртя се на пети и се върна до стола си. — Както може би сте забелязали, господа, моят млад приятел е сериозно ранен. Дължи го на вас… или някой от вас, в опита му да не ми позволи да стигна до Цюрих. Актът бе крайно подъл и провокативен.
Мъжете се спогледаха.
Доде, чиято фантазия не спираше да сменя картини на национален позор с вдигнатите дула на наказателния отряд, отговори бързо:
— Защо някой от нас би направил нещо такова, мадам Скарлати? Ние не сме маниаци. Ние сме
