Наследството на Скарлати

бизнесмени. Никой не е искал да попречи на идването ви в Цюрих. Погледнете, мадам, ние сме всички тук.

Елизабет погледна към мъжа, на име Крьогер.

— Един от вас се противопостави със сила на тази среща. По нас бе стреляно преди по-малко от половин час.

Мъжете погледнаха към Хайнрих Крьогер. Неколцина започваха да се гневят. Този Крьогер май бе твърде безразсъден.

— Не — отговори той просто и натъртено, отвръщайки на погледа й. — Аз се съгласих с вашето пристигане тук. Ако бях искал да ви спра, щях да го сторя.

За пръв път, откакто срещата бе започнала, Хайнрих Крьогер погледна към търговеца на спортни стоки в далечния ъгъл на стаята, наполовина прикрит от лошата светлина. Реакцията му бе само на умерено учудване, когато бе разбрал, че Елизабет Скарлати го бе довела в Цюрих. Умерено, защото познаваше склонността на Елизабет към необичайното както в персонала, така и в методите й. И защото тя вероятно нямаше под ръка никой друг, когото да командва така лесно, както тази гладна за пари конска муха на висшето общество. Той би бил удобен шофьор или разсилен. Крьогер мразеше този тип хора.

Или може би бе нещо друго?

Защо този търговец бе вперил поглед в него? Нима Елизабет му бе казала нещо? Не би могла да постъпи толкова глупаво. Мъжът бе от онзи тип, който би я изнудил на момента.

Едно бе ясно. Той трябваше да бъде убит.

Но кой се бе опитал вече да го убие? Кой се бе опитал да спре Елизабет? И защо?

Същия въпрос занимаваше в този миг и съзнанието на Елизабет Скарлати. Защото тя бе повярвала на Крьогер, когато той отрече да е организирал покушение срещу тях.

— Моля, продължете, мадам Скарлати. — Гласът бе на Фриц Тисен, чието лъстиво лице продължаваше да се черви от разкритието на Елизабет за заниманията му в Кайро. Той бе взел книжката от средата на масата.

— Ще продължа — тя се приближи до масата встрани от стола си, без да сяда и отвори още веднъж куфарчето си. — Остава ми още един пункт, господа. С него ще можем да завършим работата си и ще дойде ред на решенията. Този документ е размножен в дванайсет екземпляра за всеки от оцелелите дотук инвеститори. Тези, които са придружени от съветници, ще трябва да ползват едно и също копие. Моите извинения, мистър Крьогер, но, изглежда, не съм приготвила копие за вас.

От мястото си в края на масата тя раздаде дванайсет тънки кафяви плика. Всеки бе запечатан с восък и в ръцете на получателя си правеше почти неудържим порива да го разкъса на момента. Никой обаче не желаеше да издава така очевидно безпокойствието си.

Когато всеки от дванайсетте мъже получи по един плик пред себе си, те един по един започнаха да ги отварят.

Почти две минути единственият звук, доловим в залата, бе шумоленето на листата. Дори дишането, изглежда, бе прекратено. Мъжете от Цюрих бяха хипнотизирани от видяното. Елизабет заговори.

— Да, господа. Това, което държите в ръцете си, е планираната ликвидация на „Скарлати индъстрис“… За да не подхранвате илюзорни съмнения относно валидността на този документ, можете да забележите, че срещу всяка подгрупа активи са отбелязани имената на индивиди, корпорации, или синдикати, които са всъщност купувачите… Всяко едно от тези имена както на индивидите, така и на корпорациите, ви е познато. Ако не лично, то поне по репутацията им. Познавате техните възможности, а, сигурна съм, не сте в неведение и относно амбициите им. В рамките на следващите двайсет и четири часа „Скарлати индъстрис“ ще принадлежи на тях.

За повечето от мъжете от Цюрих, запечатаната в пликовете информация бе потвърждение на плъзналата мълва. Слуховете, че нещо необичайно става в Скарлати, бяха стигнали и до тях. Някакво разтоварване на активи при странни обстоятелства.

Значи това беше. Скарлати слизаше от сцената.

— Мащабна операция, мадам Скарлати — дебелият шведски баритон на Олафсен изпълни залата. — Но, повтарям въпроса на Доде, какво сте приготвили за нас?

— Моля, обърнете внимание на най-долната цифра от последната страница, господа. Макар да съм почти сигурна, че вече сте го направили. — Последва шумоленето на хартия — обръщаха бързо на последната страница. — Там пише седемстотин и петнайсет милиона долара… Общите бързо ликвидни активи на присъстващите около тази маса, при най-добро стечение на обстоятелствата, са на стойност един милиард сто и десет милиона… Или разликата помежду ни възлиза на триста деветдесет и пет милиона долара… Или, казано по друг начин, ликвидацията на Скарлати ще представлява шейсет и четири цяло и четири процента от вашите активи. Ако, разбира се, вие господа можете да конвертирате активите си в лично владение така, че да не предизвикате финансова паника.

Мълчание.

Някои от мъжете на масата посегнаха към раздадените им преди пликове — разбивката на личното им състояние.

Един от тях бе Сидни Мастерсън, който се обърна към Елизабет с пресилена усмивка.

— И това, което предполагам, че искате да кажете, мадам Скарлати, е, че тези шейсет и четири процента и нещо са всъщност секирата, която държите над нашите глави?

— Именно, мистър Мастерсън.

— Скъпа моя госпожо, наистина започвам да се съмнявам в нормалния ви разсъдък…

— На ваше място не бих си го позволила.

— Тогава аз ще си го позволя, фрау Скарлати — злъчно започна фон Шницлер от И. Г. Фарбен, облягайки се с видимо самодоволство назад в стола си. — Това, което сте направили дотук, трябва да ви е струвало много… А, питам се, какво целите? Не можете да откупите нещо, което не се продава… Ние не сме корпорация с акции, свободно предоставени на борсата. Не можете да удържите победа над нещо, което не съществува!

Характерните му за немец устни бяха още по-ясно изразени; арогантността му бе толкова отблъскваща, колкото и се говореше. Елизабет изпитваше определена неприязън към него.

— Много точно, фон Шницлер.

— Тогава, може би — изсмя се германецът сте били една глупачка. Не бих искал аз да поемам вашите загуби. Искам да кажа, не можете да отидете при някой приказен Baumeister и да му заявите, че вашите пари са повече от нашите, значи той трябва да ни изхвърли на улицата!

Неколцина от мъжете от Цюрих се засмяха.

— Това, наистина, би било най-лесно, нали? Да се насочиш към един обект, да преговаряш с един човек. Жалко, наистина, че не мога да постъпя така. Би било многократно по-лесно, толкова пъти по- евтино… Но аз съм принудена да работя но другия начин, скъпия… Нека го кажа другояче, господа. Преди известно време избрах именно този начин. В момента текат часовете до привеждането му в действие.

Елизабет погледна към мъжете от Цюрих. Някои бяха впили очи в нея, следейки за най-малката проява на несигурност, за едва доловимия признак за блъф. Други бяха фиксирали погледа си върху някой неодушевен предмет — концентрирани изцяло в старанието си да филтрират нотките на гласа или уловят изказан от нея неверен факт или дадена некомпетентна оценка. Това бяха хора, които раздвижваха цели нации с един свой жест или една дума.

— В началото на утрешния делови ден, съобразено с часовите пояси, от Скарлати ще бъдат извършени преводи на огромен по размера си капитал до финансовите центрове на петте държави, представени тук. В Берлин, Париж, Стокхолм, Лондон и Ню Йорк вече завършиха преговорите за мащабни покупки на свободния пазар на най-голямото възможно количество акции от вашите централни корпорации… Преди пладне на следващия делови ден, господа, Скарлати ще разполага със значителен, макар, разбира се, не и контролен, пакет акции в множество от вашите предприятия… На стойност шестстотин и седемдесет милиона долара!… Разбирате ли какво означава това, господа?

— Ja! — изрева Киндорф. — Така ще вдигнете курса и ще ни докарате цяло състояние! Няма да притежавате нищо!

— Скъпа моя госпожо, вие сте невероятна — цените на текстила на Инес-Боуен отдавна не се бяха покачвали. Перспективата го бе почти въодушевила.