Д’Алмейда, който бе осъзнал, че тя не може да повлияе на Френско-Италианските му железници погледна от друг ъгъл:
— Вие не можете да закупите и един единствен дял от собствеността ми, мадам!
— Някои от вас имат повече късмет от други, мосю Д’Алмейда.
Лийкок, финансистът, с лека следа от провинциален акцент в култивираната си реч каза:
— Приемайки това, което казвате, мадам Скарлати, а то е напълно осъществимо, нима ще пострадаме?… Оказва се, че не ни носите вест за починал роднина, а за спечелен на добра цена съдружник — той се извърна към останалите, очаквайки да види признание за чувството си за хумор.
Елизабет пое дълбоко въздух, преди да заговори. Изчака, докато мъжете от Цюрих отново прехвърлят вниманието си върху нея.
— Казах, че до пладне Скарлати ще бъде в положението, което ви описах… Един час по-късно обаче, от берлинския Курфуерщендам ще се издигне вълна, която ще залее пазарите чак на Уолстрийт в Ню Йорк! Час по-късно Скарлати ще се освободи от тази собственост за нищожна част от стойността й! Предвидила съм — за по три цента на всеки долар… Едновременно с това всяко късче информация относно съмнителните ви дела, ще бъде предадено на най-големите осведомителни агенции във вашите държави… На клевета, сама по себе си, бихте устояли, господа. Но вече никога няма да сте същите, ако тя е придружена и от финансова паника! Някои от вас ще останат слабо засегнати. Други ще бъдат унищожени. За мнозинството от вас ефектът ще бъде опустошителен!
Последва тиха секунда шок, след което залата се взриви. От съветниците заповеднически се искаха отговори. Отговорите биваха изревавани, за да бъдат чути.
Хайнрих Крьогер скочи от стола си и закрещя към групата:
— Спрете! Спрете! Глупаци такива, спрете! Тя никога няма да го направи! Тя ви блъфира!
— Наистина ли си мислите така? — извика Елизабет над гласовете на останалите.
— Ще те убия, кучко!
— Вие сте побъркана, фрау Скарлати!
— Само опитай… Крьогер! Само опитай! — Матю Кенфийлд застана до Елизабет, втренчил кръвясалите си от гняв очи в Ълстър Стюарт Скарлет.
— Кой, по дяволите, си ти, въшливи търговецо? — изрева Крьогер, сграбчил масата, и заби погледа си в Кенфийлд.
— Виж ме добре! Аз съм твоят палач!
— Какво?
Мъжът на име Хайнрих Крьогер присви обезобразените си очи. Бе объркан. Откъде се бе взел този паразит? Но, в момента нямаше време да мисли. Гласовете на мъжете от Цюрих бяха достигнали връхната си точка. В момента те си крещяха един на друг.
Хайнрих Крьогер стовари юмрука си върху масата. Трябваше да вземе положението под свой контрол. Трябваше да ги накара да замълчат.
— Стига!… Чуйте ме! Замълчете, за да ви кажа защо тя не може да стори нищо! Не може, казвам ви!
Един по един гласовете стихнаха, докато най-сетне отново стана тихо. Мъжете от Цюрих гледаха към Крьогер. Той посочи с пръст Елизабет Скарлати.
— Познавам тази жена-кучка! Виждал съм я да го прави и преди! Събира хората при себе си, влиятелни хора, и ги сплашва. Те изпадат в паника и зарязват всяка своя идея! Тя разчита на
Доде тихо му каза:
— С това не ни казвате нищо. Защо тя да не може да стори това, което каза?
Крьогер не сваляше поглед от Елизабет Скарлати, докато отговаряше.
— Защото за да го направи, трябва да разруши всичко, за което се е борила цял живот. Това би означавало краят на Скарлати!
Сидни Мастерсън проговори почти шепнешком:
— Това е повече от очевидно. Но отговор все още нямаме.
— Тя не би могла да живее без властта си! Повярвайте ми! За нея властта е животът!
— Това е едно мнение — отвърна Елизабет Скарлати, изправена срещу сина си от другия край на масата. — Нима искате мнозинството от хората на тази маса да изложат на риск всичко на базата на вашето мнение?
— Бъди проклета!
— Този Крьогер е прав, скъпа — провлеченият тексаски акцент бе непогрешим. — С това ще се съсипеш. Ще останеш дори без гърне, дето да пикаеш.
— Езикът ви не отстъпва по вулгарност на операциите ви, мистър Ландър.
— Не давам и конска фъшкия за празни приказки, жено. Падам си по парите и затова не мога да разбера защо искаш да изиграеш целия този номер.
— Фактът, че правя всичко това, е достатъчен, мистър Ландър… Господа, казах, че времето ви тече. Следващите двайсет и четири часа ще бъдат или един нормален вторник, или ден, който никога няма да бъде забравен във финансовите столици на този свят… Някои от присъстващите тук ще оцелеят. Но повечето от вас — не. Какво избирате, господа?… Осмелявам се да посоча, че с оглед на всичко, което изложих пред вас, едно финансово решение, при което мнозинството оставя едно малцинство да продиктува неговото унищожение, не е нищо друго освен слабо.
— Но какво искате от нас? — Мирдал винаги се бе пазарил предпазливо. — Някои от нас може би биха предпочели да преживеят ефекта от заплахите ви, отколкото да се подчинят на исканията ви… Понякога си мисля, че всичко е една игра. Какви са вашите искания?
— Тази… групировка да бъде разтурена незабавно. Всички финансови и политически връзки в Германия, независимо с коя фракция или организация, да бъдат прекъснати веднага! Тези от вас, на които са били поверени постове в Съюзническата контролна комисия, да подадат оставка незабавно!
— Не! Не! Не! Не! — Хайнрих Крьогер бе бесен. Удари юмрук с все сила по масата. — Тази организация бе създавана години! Ние ще контролираме икономиката на цяла Европа. Ще контролираме самата Европа! Цялата! Ще го направим!
— Чуйте ме, господа! Мистър Мирдал спомена, че това е игра! Игра е, разбира се! Игра, на която посвещаваме живота си! Душите си! Тя ни поглъща и ние искаме все повече и повече, докато накрая настигнем собственото си унищожение… Хер Крьогер казва, че не съм можела да живея без властта, която съм преследвала и спечелила. Може и да е прав, господа! Но може би ми е време да достигна и аз онзи логичен завършек, който в момента жадувам и за който съм готова да заплатя всяка цена… Разбира се, че ще направя както ви казах, господа. Аз казвам „добре дошла“ на смъртта!
— Нека тогава тя да е вашата, не наша — Сидни Мастерсън я бе разбрал.
— Да бъде, мистър Мастерсън. Но, знаете ли, не съм изкушена от алтернативата. Оставям на всички вас отговорността да се преборите с този нов странен свят, в който навлизаме. Не мислете и за секунда, че не мога да ви разбера! Да разбера това, което сте направили! И още по-ужасяващото, защо сте го направили!… Оглеждате се в собствените си царства и ви обзема страх. Виждате властта си застрашена — от теории, правителства, странно звучащи идеи, които глозгат по корените ви. Чувствате непреодолимата си нужда да защитите феодалните системи, които са ви родили. От което и има нужда може би. На тях не им остава дълго… Но вие
— След като разбирате всичко така добре, защо искате да ни спрете? Това начинание защитава всички ни. В крайна сметка и вас самата. Защо ни спирате? — Д’Алмейда не би оцелял след една загуба на Френско-Италианските железници.
— Винаги се започва така: по-малката от двете злини, по-голямото добро… Нека кажем, че аз ви спирам, защото вредата, която причинявате, е далеч по-голяма от лекарството, което ще донесете. За това — толкова!
— Това е смехотворно! Казвам ви пак, тя никога няма да го направи! — Крьогер удряше с длан по масата, но никой не му обръщаше някакво внимание.
— Като казвате, че времето ни изтича, мадам Скарлати, какво имате предвид? Казаното от вас предполага, че времето вече е изтекло. Скъпият начин е бил вечен избран…
