Наследството на Скарлати

решителен.

Кенфийлд се надигна от пода и отиде до Елизабет. Опря длан до набръчкана й буза. Не можеше да се сдържи.

По страните й се стичаха сълзи.

Тогава Матю Кенфийлд вдигна очи. До него достигна рева на мощен автомобил, който бързо заглъхваше. Бе обезпокоен.

Фон Шницлер му бе казал, че е заповядал да се нанесе смъртен изстрел.

А изстрел не бе даден.

На една миля оттам, на Винтерхурщрасе, двама мъже качиха един труп на близкия камион. Не знаеха точно какво да направят. Всички бяха наети именно от мъртвия, за да спрат автомобила по пътя до Фалке хаус. Бе им предплатил, както те бяха настояли. Сега той бе умъртвен от куршума, предвиден за шофьора на автомобила, преминал преди час. Докато влачеха тялото по скалистия наклон към камиона, кръвта, бликнала от устата, напои и едни идеално подстригани и пригладени мустаци.

Човекът на име Пул бе мъртъв.

Глава 45

Майор Матю Кенфийлд — на възраст четирийсет и пет, почти четирийсет и шест години — бе опънал крака по дължината на задната седалка на военната кола. Бяха навлезли в селището Ойстър бей и бледият сержант наруши мълчанието.

— Наближаваме, майоре. Събудете се.

Събуждане. И всичко се връщаше на мястото си, но с цената на какво усилие. По лицето му се стичаха вадички пот. Сърцето му биеше ритмично непозната тема.

— Благодаря, сержант.

Колата зави на изток по Харбър роуд към крайморската улица. Докато се приближаваха към дома му, майор Матю Кенфийлд се разтрепери. Сграбчи китките си, пое дълбоко въздух и го задържа. Прехапа език. Не можеше да рухне точно сега. Не можеше тъй снизходително да си позволи момент на самосъжаление. Не можеше да причини това на Джанет. Дължеше й толкова много.

Сержантът умело зави по тесния път, покрит със сини камъни, и спря пред пътеката, която водеше до главния вход на голямата вила. Сержантът обичаше да шофира до Ойстър бей с богатия майор. Въпреки дажбите тук винаги имаше много и хубава храна, а питиета винаги бяха чудесни — само от най-доброто за Камшафт, както бе известен той в казармата на запасния шофьор.

Майорът бавно излезе от колата. Сержантът бе загрижен. Нещо не беше наред с майора му. Надяваше се, че това няма да означава, че ще тръгнат веднага обратно за Ню Йорк. По-възрастният мъж изглежда с мъка се задържаше на краката си.

— Добре ли сте, майоре?

— Да, сержант… Какво ще кажете да преспите в яхтклуба тази нощ? — той не погледна към войника, докато говореше.

— Разбира се! Прекрасно, майоре! — той винаги преспиваше там. Апартаментът в яхтклуба имаше пълна кухня и много пиене. Дори телефон. Но сержантът още не бе получил знак, че телефонът щеше да бъде употребяван. Той реши да си опита късмета. — Ще имате ли нужда от мен, майоре? Мога ли да се обадя на един-двама приятели тук?

Майорът тръгна по пътеката. Обърна се и отвърна тихо:

— Правете каквото поискате, сержант. Само стойте надалече от радиотелефона. Разбрано ли е?

— И още как, майоре! — сержантът форсира с гръм двигателя на колата и се понесе надолу към брега.

Матю Кенфийлд застана пред бялата, поръбена с орнаменти врата и защитените лампи от двете й страни.

Неговият дом.

Джанет.

Вратата се отвори и тя застана там — леко посивялата коса, която тя не желаеше да боядисва; вдигнатия нагоре нос над нежната, чувствителна уста; светлите, големи, търсещи, кафяви очи; нежната прелест на лицето й; приятната загриженост, която се излъчваше от нея.

— Чух колата. Никой не кара към яхтклуба, както Еванс!… Матю. Матю! Скъпи мой! Ти плачеш!

Глава 46

Самолетът, военнотранспортен В–29 на сухопътните войски, се сниши в късния следобед под облаците към лисабонското летище. Ефрейтор от военновъздушните сили се насочи към тях по пътеката.

— Моля, затегнете всички предпазни колани! Преустановете пушенето! Кацаме след четири минути — каза той монотонно, разбирайки, че пътниците му са важни, поради което и той трябваше да е важен, но учтив, когато имаше да им каже нещо.

Младежът, който седеше до Матю Кенфийлд, не бе казал почти нищо, откакто бяха излетели от Шанън. На няколко пъти майорът се бе опитал да обясни, че ползваните от тях коридори са извън обсега на Luftwaffe и нямаше никакъв повод за притеснение. Ендрю Скарлет бе само измърморил някакво одобрение и пак се бе задълбочил в списанията си.

Колата на лисабонското летище бе брониран линкълн с двама военнослужещи от OSS отпред. Прозорците бяха защитени от близък огън с леко оръжие, а автомобилът развиваше сто и двайсет мили в час. Трябваше да пропътуват трийсет и две мили нагоре по течението на река Техо до летище Аленгуер.

На Аленгуер мъжът и момчето се качиха на нисколетящ, особено конструиран флотски самолет TFB без опознавателни знаци, с който щяха да пътуват до Берн. Повече спирания нямаше да има. През цялото време на полета английски, американски и свободни френски изтребители щяха да прехващат самолета и да го защитават, докато достигне местоназначението си.

В Берн те бяха посрещнати от автомобил на швейцарското правителство с осем мотоциклета за ескорт — един отпред, един отзад и по три — от двете страни. Всички мотоциклетисти бяха въоръжени въпреки Женевската конвенция, която забраняваше подобна практика.

Отидоха до едно село на двайсетина мили на север към германската граница. Кройцлинген.

Спряха до една малка странноприемница, забравена от целия останал свят и мъжът и момчето излязоха от колата. Шофьорът ускори автомобила, който бързо се отдалечи заедно с мотоциклетния ескорт.

Матю Кенфийлд поведе момчето нагоре по стълбите към входа на странноприемницата.

В коридора се чуваха плачливите звуци на акордеон, идващи от очевидно слабо населената зала. Чакалнята с високите си тавани не изглеждаше особено гостоприемна, оставяйки впечатлението, че гостите тук не са добре дошли.

Матю Кенфийлд и Ендрю Скарлати се приближиха до тезгяха, който служеше и за маса.

— Моля, позвънете в стая номер шест и съобщете, че Ейприл Ред е тук.

Докато служителят осъществяваше връзката, момчето внезапно се разтрепери. Кенфийлд хвана ръката му и я стисна.

Изкачиха стълбите и застанаха пред вратата, белязана с номер шест.

— Нямам какво повече да ти кажа, Енди, освен че сме тук само заради един човек. Поне аз съм затова тук. Джанет. Майка ти. Постарай се да запомниш това.

Момчето пое дълбоко въздух.

— Ще се постарая, татко. Отвори вратата! Господи! Отвори я!

Стаята бе слабо осветена от малки лампи на малки масички. Украсена бе според швейцарското схващане за удобния престой на туриста — дебели килими и масивна мебел, меки столове и множество покривчици и каренца.

В далечния ъгъл седеше човек, наполовина останал в сянка. Пръсканата от лампата светлина се