— В Женева има човек, мистър Мастерсън, който очаква да му позвъня по телефона. Ако този телефонен разговор бъде проведен, той ще изпрати телеграма до офисите ми в Ню Йорк. С пристигането на тази телеграма, операцията се отменя. Ако не, тя ще се приведе в изпълнение според плана.
— Това е невъзможно! Толкова сложни и важни ходове да се отменят с телеграма? Не ви вярвам — мосю Доде бе сигурен в разорението си.
— Поемам риска от значителни материални щети, ако това не стане така, мосю Доде.
— Подозирам, че поемате риск много по-голям от този, мадам. Никой няма да ви има вяра отново. Скарлати ще бъдат изолирани.
— Съществува подобна перспектива, мистър Мастерсън. Но не е задължително. Пазарът е гъвкав… Е, господа? Вашият отговор?
Сидни Мастерсън се надигна от стола си.
— Обадете се по телефона. Няма друг избор, господа, не съм ли прав?
Мъжете от Цюрих се спогледаха. Бавно започнаха да стават от столовете си и да събират документите пред себе си.
— Край. Без мен — Киндорф сгъна кафявия плик и го пъхна в джоба си.
— Вие сте хищен звяр. Не бих пожелал да ви срещна на арената и с цяла армия зад гърба си — изправи се Лийкок.
— Ако ще и цялата тази работа да излезе кравешко лайно, няма да се подхлъзна на него — Ландър побутна Гибсън, който с мъка се примиряваше с факта.
— Не можем да сме сигурни… Там е цялата работа. Не можем да бъдем сигурни — каза Гибсън.
— Спрете! Почакайте! Чакайте! — закрещя Хайнрих Крьогер. — Само да го направите! Само излезте оттук! И сте мъртви!… Всеки един от вас, пиявици гнусни, ще умре! Пиявици! Наляти с кръв пиявици!… Вие ни смучете кръвта, сключвате договори, после изчезвате… Уплашени за заводчетата! Проклети копелета еврейски! Не ни трябвате! Никой от вас! Но вие ще дойдете при нас! И тогава ще ви накълцаме и хвърлим на кучетата! Проклети свини! — лицето на Крьогер бе почервеняло с най-силното си червено — думите му се преплитаха една след друга.
— Престанете, Крьогер! — Мастерсън направи една крачка в посока към мъжа, по чието лице бяха избили петна. — Край! Не можете ли да разберете? Приключихме!
— Не мърдай от мястото си, долен английски педераст! — Крьогер извади пистолета от кобура си. Кенфийлд, застанал до Елизабет, видя, че това бе четирийсет и пети калибър с дълго дуло и би отнесъл с един изстрел половин човешко тяло.
— Никой да не мърда!… Край! Краят никога няма да настъпи, докато аз не кажа, че е дошъл! Проклети гадни свини! Изплашени червеи! Твърде далече сме стигнали!… Никой не може вече да ни спре!… — той посочи с пистолета Елизабет и Кенфийлд. — Край?! Ето чий край е дошъл! Нейният!… Махни се от пътя ми! — той обиколи и тръгна по лявата страна на масата, при което французинът Доде пропищя.
— Недейте, мосю! Не я убивайте! Направите ли го, разорени сме!
— Предупреждавам ви, Крьогер! Убиете ли я, ще отговаряте пред нас! Не ще успеете да ни сплашите! Няма да унищожим самите себе си заради вас! — Мастерсън бе застанал отстрани до Крьогер, като раменете им почти се докосваха. Англичанинът нямаше да се отдръпне.
Без нито дума, без предупреждение, Хайнрих Крьогер насочи пистолета си към стомаха на Мастерсън и стреля. Трясъкът бе оглушителен, а Сидни Мастерсън подскочи във въздуха, свивайки се през кръста, целият окървавен. Падна на пода, мъртъв.
Единайсетте мъже от Цюрих зинаха ужасени, някои нададоха вик. Хайнрих Крьогер продължаваше да пристъпва напред. Тези, които бяха на пътя му, се отдръпваха.
Елизабет Скарлати остана на мястото си. Бе впила очи в тези на сина си убиец.
— Проклинам деня, в който бе роден. Ти омърси името на баща си. Но чуй това, Хайнрих Крьогер, и чуй го добре! — гласът на старицата изпълваше просторната зала. Силата на излъчването й бе такава, че дори синът й бе за момент зашеметен и само я гледаше с омраза, докато тя огласяваше присъдата си за неговата екзекуция. — Твоята самоличност ще бъде разгласена от първите страници на всеки вестник в цивилизования свят, в деня след моята смърт! Ще бъдеш подгонен по начин, който наистина заслужаваш! Луд, убиец, крадец! И всеки мъж в тази стая, всеки инвеститор ще бъде дамгосан като твой съдружник, ако те оставят жив и след тази нощ!
Някаква необуздана ярост избухна в изкривените очи на Хайнрих Крьогер. Тялото му се тресеше от гняв. Той блъсна един стол пред себе си, изпращайки го на земята. Просто да я убие не би било достатъчно. Трябваше да я убие в упор, трябваше да види със собствените си очи как животът и съзнанието на Елизабет Скарлати потъват в небитието.
Матю Кенфийлд държеше спусъка на пистолета в десния си джоб. Никога не бе стрелял през джоба си и знаеше, че ако не уцели, той и Елизабет щяха да умрат. Не бе сигурен още колко можеше да изчаква. Щеше да се прицели в горната част на гърдите на наближаващия ги мъж, най-голямата мишена пред него. Издържа, колкото беше възможно.
Гърмежът от малкия револвер и болката от куршума в рамото на Скарлет бяха тъй шокиращи за него, че той за момент разтвори очи в недоумение.
За Кенфийлд това бе достатъчно.
С дясното си рамо той блъсна Елизабет с всичка сила, изпращайки немощното й тяло на земята, извън обсега на Крьогер, докато самият той се хвърли наляво. Извади револвера от джоба си и стреля отново в мъжа, наречен Хайнрих Крьогер.
Огромният пистолет на Крьогер изгърмя в пода, докато той се свличаше надолу.
Кенфийлд стана, олюлявайки се, забравил непоносимата болка в лявата си ръка, която бе притисната под собствената му тежест. Нахвърли се върху Ълстър Стюарт Скарлет, измъквайки пистолета от желязната му хватка. Започна да удря с цевта по лицето на Хайнрих Крьогер. Не можеше да спре.
Да смачка лицето! Да унищожи отвратителното лице!
Накрая, го издърпаха назад.
—
Матю Кенфийлд почувства, че отмалява и се свлече на пода.
Мъжете от Цюрих се бяха събрали около него. Неколцина помогнаха на Елизабет, докато останалите се наведоха над Хайнрих Крьогер.
От вратата, водеща към коридора, дойде бързо чукане.
Фон Шницлер пое командването в свои ръце.
— Пуснете ги! — нареди той със силния си германски акцент.
Д’Алмейда бързо отиде до вратата и я отвори. На входа стояха няколко шофьори. Като ги видя, Кенфийлд си помисли, че тези мъже не само караха коли. Бяха въоръжени.
Докато лежеше на пода, покосен от ужасните болки и шока, Кенфийлд видя как някакъв доста груб на вид мъж, с руса, късо подстригана коса се наведе ниско над тялото на Хайнрих Крьогер. Бе разбутал другите настрани за части от секундата и вдигна безформения клепач на окото му.
В този момент Кенфийлд се запита дали напрежението от последните няколко часа не си правеше шега с него, като изкривяваше някакси зрителните му процеси.
Или русият мъж наистина бе прошепнал нещо в ухото на Хайнрих Крьогер?
Нима Хайнрих Крьогер бе все още жив?
Фон Шницлер застана над Кенфийлд.
— Ще бъде изнесен. Наредих да бъде убит с един смъртоносен изстрел. Но и без това, той е мъртъв. Всичко свърши.
Дебелият фон Шницлер тогава отправи нови команди към шофьорите около Крьогер на немски. Неколцина от тях започнаха да повдигат безжизненото тяло, но те бяха спрени от русия мъж с късата коса. Той ги избута от пътя си, без да им позволява да се докоснат до тялото.
После сам вдигна Хайнрих Крьогер от пода и го изнесе през вратата. Останалите го последваха.
— Как е тя? — Кенфийлд посочи към Елизабет, която бе настанена в един стол. Тя бе вперила поглед към вратата, откъдето бе изнесено тялото на човека, за когото никой не знаеше, че бе неин син.
— Добре е! Сега може да се обади по телефона! — Лийкок полагаше всички усилия да изглежда