— Курва. Кому бе нужна? Яйцето е всичко, което търсим, за да продължим поколението…
Кенфийлд почувства как гневът му надига в него, но на неговата възраст и с неговата професия успя да го потисне. Но не се оказа достатъчно бърз, за да спре момчето до себе си.
Ендрю Скарлет се втурна към мекия инвалиден стол и звучно залепи длан върху сакатия Крьогер. Плесницата бе силна и точна.
— Ти мръснико! Гаден мръснико!
— Енди! Ела насам! — издърпа той момчето назад.
—
Кенфийлд взе парчето хартия и без да го поглежда, го подаде на Ендрю Скарлет.
— Това са само цифри. Просто много цифри.
Матю Кенфийлд знаеше какво означават тези цифри, но преди да успее да заговори, Крьогер обясни.
— Това са швейцарски сметки, сине… Единствен мой сине… В тях има милиони! Милиони! Но има и някои условия. Условия, които ще успееш да разбереш! Когато пораснеш ще се убедиш, че тези условия трябва да бъдат изпълнени! И ще ги спазиш!… Защото тази власт е достатъчна, за да промени света! Така, както ние искахме да го променим!
Младежът погледна към деформираната фигура на стола.
— Може би очакваш да ти благодаря?
— Някой ден ще го сториш.
Това бе достатъчно за Матю Кенфийлд.
— Стига! Ейприл Ред получи посланието си. Сега аз искам своето! Какво ще ми дадеш?
— Навън е. Помогни ми да стана и ще стигнем дотам.
— Никога! Какво има навън? Твоят екип с кожените палта?
— Няма никой. Никой освен мен.
Кенфийлд погледна остатъците от човека пред себе си и му повярва. Започна да помага на Хайнрих Крьогер да се изправи от стола.
— Почакай ме тук, Енди. Няма да се бавя.
Майор Матю Кенфийлд, в пълната си униформа, помогна на сакатия мъж в кафявите вълнени дрехи да слезе по стълбите до коридора. Там един слуга донесе патериците, които нацистът бе изхвърлил, когато се бе изкачил до стаята си по стълбите. Американският майор и нацистът излязоха през главния вход.
— Къде отиваш, Крьогер?
— Не смяташ ли, че е време да ме наричаш с истинското ми име? Което е Скарлет. Или, ако повече ти харесва, Скарлати. — Нацистът се насочи надясно, извън пътеката, по тревата.
— Ти си Хайнрих Крьогер. За мен ти си само толкова.
— На теб ти е ясно, разбира се, че ти, и единствено ти, бе причината за провала ни в Цюрих. Тогава забави плана ни с близо две години… Никой не бе подозирал… Какво магаре! — засмя се Хайнрих Крьогер. — Но може би си те заслужавахме, нали и ние бяхме такива — засмя се той пак.
— Къде отиваме?
— Само на неколкостотин метра. Дръж си пистолета изваден, ако искаш. Няма никой.
— Какво ще ми дадеш? Можеш и да ми кажеш.
— Защо не? Скоро ще са в ръцете ти — Крьогер подскачаше по вече открилата се пред тях поляна. — И когато ги получиш, ще бъда свободен, запомни това.
— Сключили сме сделка. За какво става дума?
— Съюзниците ще са доволни. Айзенхауер вероятно ще ти даде медал!… Ще се върнеш с пълния план на берлинските укрития и военни обекти, известни само на елита от Германското върховно командване… Подземни бункери, ракетни установки, складове с боеприпаси, дори командния пост на Фюрера. Ти ще бъдеш герой, а аз няма да съществувам. Добре се справихме ние двамата с теб.
Матю Кенфийлд спря.
Картите с военните обекти на Берлин бяха придобити от съюзническото разузнаване още преди седмици.
Берлин знаеше това.
Берлин го бе признал.
Някой наистина бе вкаран в клопка, но това не бе той, не бе Матю Кенфийлд. Нацисткото върховно командване бе поставило между челюстите на смъртта един от собствените си членове.
— Кажи ми, Крьогер, какво ще стане, ако взема картите ти, това, което имаш в замяна на Ейприл Ред, и не те пусна оттук? Какво ще стане тогава?
— Много просто. Сам Дьониц прие показанията ми. Казах му всичко преди две седмици в Берлин. Казах му всичко. Ако не се върна в Берлин до два дни, той ще се притесни. Аз съм много ценен. Плановете ми са да докладвам и после… да изчезна. Ако не се покажа, тогава целият свят ще узнае за това!
Матю Кенфийлд виждаше най-странната от всички иронии. Но не бе нещо повече, отколкото бе очаквал. Той сам бе написал всичко в оригиналното досие, запечатано от години в архивите на Държавния департамент.
А сега друг човек, в Берлин, когото той не познаваше, освен по репутацията му, бе стигнал до същия извод.
Хайнрих Крьогер, Ълстър Стюарт Скарлет — не бе вече нужен.
Дьониц бе позволил на Крьогер — натоварен с фалшивия си подарък — да дойде в Берн. По неписаните правила на войната, Дьониц очакваше Крьогер да бъде убит. Дьониц знаеше, че нито една държава не можеше да си позволи да търпи този луд за свой. Независимо дали я очакваше поражение, или победа. И врагът трябваше да го екзекутира, така че да не остават съмнения. В тези дни на омраза Дьониц бе рядък враг. Той бе човек, в когото неговите противници имаха вяра. Подобно на Ромел, Дьониц бе изграден боец. Ожесточен в сраженията, но морален човек.
Матю Кенфийлд извади пистолета си и стреля два пъти.
Хайнрих Крьогер лежеше мъртъв на земята.
Ълстър Стюарт Скарлет — най-после — го нямаше.
Матю Кенфийлд тръгна обратно през поляната към малкия хан. Нощта бе ясна и луната във фаза три четвърти осветяваше силно шумата наоколо.
Замисли се върху факта как забележително просто се бе наредило всичко.
Но гребенът на вълната е прост. Измамно прост. Той не показва онези безбройни сили под повърхността й, които правят пяната да бъде такава, каквато е.
Всичко бе свършило.
Оставаше Ендрю.
Оставаше Джанет.
Над всичко оставаше Джанет.
Информация за текста
© 1971 Робърт Лъдлъм
© 1993 Иван Коларов, превод от английски
Robert Ludlum
The Skarlati Inheritance, 1971
Сканиране, разпознаване и редакция: Dave, 2009 г.
