открояваше ясно върху гърдите му, но не осветяваше лицето му. Облечен бе в кафяви дрехи от вълнен плат, а сакото му бе комбинация от плътна тъкан и кожа.
Заговори с гърлен, остър глас.
— Кои сте вие?
— Кенфийлд и Ейприл Ред. Крьогер?
— Затворете вратата.
Матю Кенфийлд затвори вратата и направи няколко крачки пред Ендрю Скарлет. Щеше да прикрива момчето. Постави ръка в десния джоб на сакото си.
— Държа пистолет, насочен към главата ти, Крьогер. Не е оня пистолет, но джобът е същият, както последния път, когато се видяхме. Този път няма да оставям нищо на случайността. Ясно ли е?
— Ако предпочиташ, извади го от джоба си и го опри в главата ми… Почти нищо не мога да направя.
Кенфийлд се приближи до фигурата.
Бе ужасяващо.
Човекът бе наполовина инвалид. Изглежда цялата лява половина на тялото му бе парализирана, включително и челюстта му. Бе сгънал ръце в скута си, а пръстите му бяха изпънати, като вдървени. Но очите му бяха будни.
Очите му.
Лицето му… Покрито само от бели петна присадена кожа под късо подстриганата бяла коса. Мъжът заговори.
— Това, което виждате, бе извадено от Севастопол. Операция Барбадоса.
— Какво имаш да ни кажеш, Крьогер?
— Най-напред, Ейприл Ред… Кажи му да се приближи.
— Ела насам, Енди. До мен.
— Енди! — мъжът в инвалидния стол се засмя с наполовина затворената си уста. — Не е ли мило! Енди! Ела насам, Енди!
Ендрю Скарлет се приближи до доведения си баща и застана до него, оглеждайки деформирания мъж пред себе си.
— Значи ти си синът на Ълстър Скарлет?
— Син съм на Матю Кенфийлд.
Кенфийлд остана на мястото си, наблюдавайки бащата и сина. Внезапно се почувства чужд. Имаше чувството, че предстоеше битка между гиганти — единият — стар и безсилен, другият — млад и мършав. А той не бе един от тях.
— Не си, млади момко. Ти си син на Ълстър Стюарт Скарлет, наследникът на Скарлати!
— Аз съм точно такъв, какъвто искам! С теб нямам нищо общо — младежът започна да диша тежко. Страхът го напускаше и на неговото място Кенфийлд виждаше как се настанява някаква тиха ярост, която постепенно обладаваше момчето.
— Спокойно, Енди. Спокойно.
— Защо беше нужно?… Заради него?… Погледни го. Той е почти мъртъв… Дори няма лице.
— Престанете! — пискливият глас на Скарлет напомни на Кенфийлд за онази далечна зала в Цюрих. — Млъкни, глупако!
— Защо? Заради теб ли?… Откъде накъде?… Не те познавам! И не искам!… Ти си тръгна отдавна! — момчето посочи към Кенфийлд. — Той зае твоето място. Сега слушам него. Ти си нищо за мен!
— Няма да говориш така с мен! Не се осмелявай!
Кенфийлд заговори остро.
— Доведох Ейприл Ред, Крьогер! Какво имаш да дадеш? Затова сме тук. Да привършваме!
— Той първо трябва да разбере! — безформената глава се заклати напред-назад. — Той трябва да бъде заставен да разбере!
— Ако това значеше толкова много за теб, защо го кри? Защо се превърна в Крьогер?
Клатенето на главата престана, пепелявите дръпнати очи бяха неподвижни. Кенфийлд си спомни, че Джанет бе говорила за този негов поглед.
— Защото Ълстър Стюарт Скарлет не бе достоен да представлява новия ред! Новия свят! Ълстър Скарлет изигра своята роля и щом веднъж мисията му приключи, той не бе повече необходим… Той бе пречка… Би бил посмешище. Трябваше да бъде премахнат…
— Може би имаше и още нещо?
— Какво?
— Елизабет. Тя би те спряла отново… Щеше да те спре и по-късно, така както го направи и в Цюрих.
При споменаването на името на Елизабет Хайнрих Крьогер с мъка вдигна ябълката на гърлото си и се изплю шумно. Картината бе грозна.
— Най-голямата кучка!… Но през двайсет и шеста направихме грешка… Нека бъдем честни, грешката я направих аз… Трябваше да я помоля да се присъедини към нас… Щеше да го направи, знаеш. Тя искаше същото, каквото и ние…
— Тук грешиш.
— Ха! Ти не я познаваше!
Бившият данъчен инспектор отвърна безизразно.
— Познавах я… Повярвай ми, тя презираше всичко, на което ти се бе посветил.
Нацистът се изсмя тихичко сам на себе си.
— Това е много любопитно… Някога аз й бях казал, че презирам всичко, на което тя се бе посветила.
— Значи и двамата сте били прави.
— Няма значение. Сега тя е в ада.
— Тя умря, смятайки те за мъртъв. Затова и почива в мир.
— Ха! Не можеш да си представиш какво бе изкушението през всичките тези години, особено когато влязохме в Париж!… Но аз чаках за Лондон… Щях да застана пред Уайтхол и да обявя пред света — вижте как Скарлати се самоунищожава!
— Нея я нямаше, когато завзехте Париж.
— Няма значение.
— Няма, предполагам. Ти се боеше от нея след смъртта й, тъй както и приживе.
— Не съм се боял от никого! От нищо! — Хайнрих Крьогер напрегна осакатеното си тяло.
— Тогава защо не изпълни заплахите си? Къщата на Скарлати още съществува.
— Тя никога ли не ти каза?
— Какво да ми каже?
— Тази кучка винаги се покриваше и от четирите фланга. Намери пак предателя, и сред нас. Единствения ми враг в Третия райх. Гьобелс. Тя никога не повярва, че съм бил убит в Цюрих. Гьобелс знаеше кой съм. След 1933 г. заплаши репутацията ми с лъжи. Лъжи по мой адрес. Но партията бе по-важна от отмъщението.
Кенфийлд погледна разбития мъж под него. Както винаги Елизабет Скарлати бе изпреварила всички. Далече напред.
— Един последен въпрос.
— Какъв?
— Защо Джанет?
Мъжът в стола вдигна с усилие дясната си ръка.
— Той… Заради него! — посочи той към Ендрю Скарлет.
— Защо?
— Аз вярвах! И още вярвам! Хайнрих Крьогер бе част от един нов свят! Един нов ред! Истинската аристокрация!… След време тя щеше да бъде негова!
— Но защо точно Джанет?
Изтощен, Хайнрих Крьогер отвърна на въпроса.
