Ножът се заби още по-дълбоко.
— Сигурен ли си? А на полковник Смит, нейния годеник? Не е възможно да не са разговаряли.
Емилио беше отчаян.
— Беше в безсъзнание, не разбирате ли? Как може да говори?
— Това е добре.
Ножът си свърши работата и Емилио се просна умиращ на алеята.
Ал Хасак се огледа внимателно и заобиколи болницата. До бордюра беше паркиран пикапът.
— Е? — попита Бил Грифин.
— Според санитаря не е казала нищо.
— Тогава вероятно и Смит не знае нищо. Може би е за добро, че Мадукс го изпусна в окръг Колумбия. Две жертви в ААМИИЗИБ ще увеличат риска някой да се замисли.
— Бих предпочел Мадукс да го беше убил. Тогава нямаше да водим тази дискусия.
— Но той не успя и можем да размислим кое е необходимо и кое — не.
— Не можем да сме сигурни, че не е говорила в съня си.
— Можем, ако е била в безсъзнание през цялото време.
— Тя не е била в безсъзнание, когато е допълзяла до апартамента си — отвърна Ал Хасан. Нашият водач няма да е доволен от възможността д-р Ръсел да е споменала нещо за Перу.
— Повтарям ти, Ал Хасан. Твърде много необясними убийства ще привлекат вниманието. Особено, ако Смит разкаже на някого за нападението. Шефът още по-малко ще хареса това.
Ал Хасан се поколеба. Презираше Грифин, но бившият агент на ФБР можеше да е прав.
— Тогава ще изчакаме. Да видим какво ще предприеме.
Бил Грифин усети, че му олеква, но не съвсем, защото познаваше Смити. Ако Джон заподозреше, че смъртта на София не е случайна, никога нямаше да се откаже. Надяваше се все пак полковникът да реши, че смъртта й е причинена от грешка в лабораторията, а нападението над него няма връзка с нея. Прекратят ли атаките, вероятно щеше да се предаде. Тогава нямаше да е заплашен и Бил Грифин можеше да спре да се тревожи.
В облицованата с плочки от неръждаема стомана стая за аутопсии Смит видя как патологът се отдръпва от масата за дисекции. Въздухът беше студен и напоен с миризмата на формалдехид. Двамата мъже бяха облечени от глава до пети в зелени защитни облекла.
— Това е, Джон — въздъхна д-р Лутфалах. — Няма съмнение. Умряла е от вирусна инфекция, която е разрушила белите й дробове.
— Какъв вирус? — настоятелно попита Джон, въпреки че много добре знаеше отговора.
— Ще оставя тази част на вас, Айнщайновците в Детрик. Кръвоизливът е в дробовете и почти никъде… но не е пневмония, туберкулоза или нещо, което съм виждач преди. Бил е бърз и опустошителен.
Смит кимна. С огромно усилие на волята се абстрахира от мисълта кой лежи разрязан на дисекционната маса с канали за оттичане на кръвта и заедно с патолога се зае с тъжната задача да събира кръвни и тъканни проби.
Едва след аутопсията, когато бе свалил зелените ръкавици, шапка, маска и престилка и бе седнал отвън на една дълга пейка, Смит си позволи отново да тъгува за София.
Беше чакал твърде дълго. Беше си позволил да отсъства прекалено много за сметка на възбуждащите издирвания на медицински и научни открития по земното кълбо. Неоправдано си бе вярвал, че сега, когато е заедно със София, вече не е същият каубой. Оказа се, че не е бил прав. Дори след като й предложи да се омъжи за него, той я бе оставил да го чака. Сега не можеше да върне назад пропиляното време.
Болката от нейната липса бе по-силна от всяко физическо нараняване, което бе преживявал. Опита се да възприеме истината, че никога вече няма да бъдат заедно. Сведе се напред и покри лицето си с длани. Копнеше за нея. През пръстите му се процеждаха сълзи. Мъка. Вина, Безнадеждност. Вече я нямаше, а единственото, за което бе в състояние да мисли, бе колко го болят ръцете да я прегърне още веднъж.
Глава 9
9:18 ч.
Бетеста, Мериленд
Повечето хора си мислят, че гигантският Национален здравен институт НЗИ е едно цяло, но са много далеч от истината. Разположен на повече от триста акра плодородна почва, само на десет мили от купола на Капитолия, НЗИ се състои от двадесет и четири отделни научни заведения, центрове и учреждения, в които работят шестнайсет хиляди души. От тях шест хиляди са с някаква научна степен — един наистина удивителен брой. Тук са събрани повече доктори, доценти и професори, отколкото в повечето колежи, а нерядко и в цели държави.
Лили Лоуенщайн — директор на Сметната палата на федералния медицински резерв СПФМР — размишляваше над тези неща, загледана през прозореца на своя кабинет, който се намираше на последния етаж в една от седемдесет и пет сгради на кампуса. Погледът й се плъзгаше по цветните лехи, поляните, паркингите и останалите сгради, в които работеха толкова много високообразовани люде.
Гледаше и търсеше отговора там, където го нямаше. Като директор на СПФМР, самата тя бе високообразована, добре обучена и вече достигнала върха в своята професия. От кабинета наблюдаваше НЗИ, но не виждаше хората, сградите или каквото и да е. Това, за което си мислеше и всъщност много добре съзираше, бе проблемът й. Той бе нараствал с годините и неочаквано се бе стоварил върху й като легендарната праисторическа еднотонна горила.
Лили беше пристрастена комарджийка. Видът на хазарта нямаше значение — тя бе влюбена във всички. Първоначално прекарваше отпуските си в Лае Вегас. По-късно, когато постъпи на работа във Вашингтон, отиваше до Атлантик сити, защото можеше по-бързо да се добере до масите. Така нямаше проблем да прекарва там уикендите си, случайните си свободни дни и накрая всичките си вечери, като страстта й се разпалваше успоредно с нарастването на дълговете й.
Ако бе спряла дотук — залагания в казиното и редки посещения на рулетките в Пимлико и Арлингтън, — всичко щеше да си остане дреболия. Щеше да е досадно, да пресушава много добрата й заплата и да предизвиква крамоли със семейството й, когато престана да ги посещава и да изпраща поздравителни картички за Коледа и рождените дни на роднините си. Щеше да остане с малцина приятели, но проблемът й нямаше да се превърне в ужасяващото чудовище, изправило се пред нея.
Залагаше по телефона с букмейкърите. Залагаше по баровете с други букмейкъри. Накрая заемаше пари от онези, които даваха на такива безлични, неудържими души като нейната. Сега дължеше повече от петдесет хиляди долара и някакъв мъж, без да издава името си, й се бе обадил, за да я уведоми, че е изкупил всичките й дългове и искаше да обсъдят заедно изплащането им. Ударът я смрази. Ръцете й се разтрепериха. Гласът беше учтив, но се усещаше втъканата нишка на заплахата. Точно в девет и половина трябваше да се срещне с него в един от много добре познатите й спортни барове.
Ужасена, тя се опита да измисли какво да прави. Нямаше илюзии. Разбира се, можеше да отиде в полицията, но тогава всичко щеше да излезе наяве. Щеше да изгуби работата си и вероятно да отиде в затвора. Естествено бе допускала нееднократно стъпка встрани при някои сделки за осигуряване на материали за института — почти несъзнателно разликата в цените се бе озовавала в джоба й, а оттам — върху игралната маса. Дори беше бръкнала във фондовете. Нали така правят пристрастените комарджии?
Нямаше повече роднини или приятели, от които да заеме пари. Всъщност никога не би и посмяла да им признае, че има подобни проблеми.
Едната от двете й коли беше депозирана, а апартаментът й бе почти празен и ипотекиран. Вече не бе
