Глава 10
13:33 ч.
Форт Детрик, Мериленд
Смит трескаво работеше в „горещата“ лаборатория, заграден със стена от умора. Как бе умряла София? Предупреждението на Бил Грифин кънтеше в главата му, а и след смъртоносното нападение срещу него не можеше да повярва, че смъртта й е случайна. Но вече нямаше съмнение, тя беше починала от синдрома на острото респираторно заболяване, причинено от смъртоносен вирус.
От болницата го бяха посъветвали да се прибере в къщи и да се наспи. Генералът му бе заповядал да последва съвета на лекарите. Вместо това той потегли директно към главния вход на форт Детрик. Пазачът тъжно му отдаде чест. Паркира на обичайното място, близо до монолитния блок на ААМИИЗИБ, издигнат от жълти тухли и бетон. Уморените вентилатори на покрива изхвърляха безкраен поток от силно филтриран въздух от лабораториите в „горещата“ зона.
Смит крачеше в полутранс от мъка и изтощение. Носеше хладилния контейнер с кръв и тъкани от аутопсията. Показа пропуска на пазача, който му кимна със симпатия. Продължи на автопилот. Коридорите бяха като мъглив лабиринт от завои, врати и мигащи лампи. Спря се пред кабинета на София и погледна вътре. В гърлото му заседна буца. Преглътна с труд и се отправи забързано към преддверието на лабораторията, където се облече в защитния си костюм.
Работеше сам противно на съветите, инструкциите и собствения си опит относно процедурите за безопасност, използвайки кръвните и тъканните проби от София. Повтори лабораторната работа, извършена от нея — изолира вируса от трите жертви, изследва го под електронен микроскоп. После използва всички антитела от замразените банки на ААМИИЗИБ, събрани от жертви на други болести из целия свят. Вирусът, убил София, не реагираше. Проведе анализ на ДНК-веригата, за да го идентифицира и да направи предварителна схема. След това прехвърли данните към своя кабинет, където влетя седем минути по-късно, необходими му да свали скафандъра и да се измие.
На компютъра сравни своите данни с тези на София. Накрая се облегна назад и се загледа в празното пространство. Вирусът, убил София, нямаше прецедент. Доближаваше се по ДНК с този или онзи, но винаги оставаше по-различен.
Макар и обсебен от смъртта на София, той усети ужаса и потенциалната заплаха за света от този нов и смъртоносен вирус. Четирите жертви може би бяха само началото.
Как се е заразила София?
Ако се бе случил инцидент, при който да е влязла в контакт с непознатия вирус, тя незабавно щеше да докладва.
Противното би било не само неподчинение, но и лудост. Патогените в горещата зона бяха смъртоносни. Нямаше ваксина или лекарство, но съществуваха методи да се засили съпротивата на организма, бързите медицински реакции бяха спасили не един човек от неизлечими болести.
Детрик разполагаше със специална клиника, чиито специалисти знаеха всичко за вирусите. Ако някой можеше да я спаси, това щяха да са те и тя го знаеше.
На всичко отгоре София бе учен. Ако смяташе, че има и най-далечна възможност да се е заразила, би наредила всичко, което й се случва, да бъде записано и прибавено към останалите знания за вируса. Така би спасила други. Щеше да докладва при най-малкия симптом. Сигурно е! Като се прибави и бруталната атака над него, Смит можеше да направи само едно заключение. Смъртта й не е случайна.
В главата му отекнаха думите й:
Разкъсаните слова не означаваха нищо за него в онзи ужасен момент, но сега придобиха нов смисъл. Дали някой бе нахлул в лабораторията и я бе нападнал, както бяха нападнали него?
Нетърпеливо отново се зарови в бележките, докладите и записите за някакъв намек какво всъщност се е случило. Забеляза няколко цифри и букви, изписани с блед молив на предпоследната страница в полето на дневника й. Там подробно бе записана всяка стъпка при изследването на непознатия вирус. С мъка разчете ИПЛ-57-99.
Веднага разбра, че ИПЛ е съкращение на института „Принц Леополд“ в Белгия. В това нямаше нищо особено — просто бележка за друг учен, който работи по вируса. Числата можеше да означават хронология или номер на експеримент. И все пак какво бе по-различното тук? Тя винаги, винаги записваше подобни неща след дадения доклад. След!
Записката се намираше встрани срещу доклад, занимаващ се с проблема за трите жертви, разделени от географски разстояния, от възраст, пол, обстоятелства и опит. Бяха умрели от един и същи вирус, по едно и също време, без да заразят никого наоколо.
Коментарът не споменаваше нищо за „Принц Леополд“, следователно бележката не бе на мястото си.
Той внимателно прегледа двете последни страници. Отдели ги от дневника, за да може да огледа и местата, където хартията е била залепена. Увеличителното му стъкло не показа нищо.
Замисли се за момент и после постави дневника под големия дисекционен микроскоп. Разположи листата под лещите и погледна през окуляра. Внимателно нагласи фокуса. Въздъхна дълбоко, когато го видя — срезът беше точен и деликатен, сякаш направен с лазерен скалпел. Но не достатъчно, за да скрие истината от мощния микроскоп. Една от страниците беше откъсната.
Бригаден генерал Калвин Кайлбургер стоеше пред отворената врата на офиса на полковник Смит. Ръцете му бяха скръстени отзад, краката разкрачени, биволското му лице бе приело зловещо изражение. Изглеждаше като Патън, застанал върху танка си и окуражаващ Четвърта бронирана дивизия преди сражението за Ардените.
— Заповядах ти да си отидеш в къщи, полковник Смит. В това състояние не можеш да помогнеш на никого. За този проблем се нуждаем от служители с ясно съзнание. Особено сега, когато сме лишени от проницателността на д-р Ръсел.
Смит не вдигна поглед.
— Някой е откъснал последния лист на дневника й.
— Прибирай се в къщи, полковник!
Едва сега Смит го погледна.
— Не ме ли чу? Липсва една страница от последните й записки. Защо?
— Махнала я е, защото не й е харесвала.
— Всичко ли си забравил за науката, откакто си се накичил със звезди? Никой не унищожава изследователски записи! Мога да ти кажа, че откъснатото е свързано с доклад от института „Принц Леополд“. Никъде не открих негово копие.
— Вероятно е в компютърните бази данни.
— Там смятам да го потърся.
— Нищо няма да търсиш повече. Първо искам да си починеш, а след това ми трябваш за Калифорния вместо д-р Ръсел. Трябва да говориш със семейството на майор Андерсън, с приятелите му и с всеки, който го е познавал.
— Не, по дяволите! Прати някой друг.
Искаше му се да разкаже на Кайлбургер за нападението във Вашингтон. Това щеше да убеди генерала да задълбае как София се е заразила. Но Кайлбургер щеше да поиска да разбере какво е правил във Вашингтон, когато е трябвало вече да е във форт Детрик. Така щеше да излезе наяве мистериозната му среща с Бил Грифин. Не можеше да предаде стария си приятел, следователно трябваше да измисли други начини за убеждаване.
— Нещо не е наред около смъртта на София. Сигурен съм. Трябва да открия какво е то.
Генералът избухна.
— Не и през работното си време в армията. Имаме много по-сериозен проблем от смъртта на един служител, полковник, без значение кой е бил той.
