консултират с него. Обаче никога лично — само по и-мейл.
Хауер продължи да чисти оръжието си — „Хеклер и Кох MP5“. Изглеждаше толкова смъртоносно, колкото си бе всъщност.
— Но след като е механичен и бавен с лекарства, ако е без тях, как успява да свърши нещо изобщо?
— Това е трикът. Научил се е да живее известно време без хапове и да работи, но без да преминава границата. Прекарва по няколко часа в денонощието в това междинно състояние и тогава е в рая. Новите идеи му идват една след друга. Остроумен, вдъхновен и непобедим.
— Непобедим при компютрите, а? Е, това все пак е нещо — очите на Хауел само за миг проблеснаха, но той продължи да си чисти невъзмутимо оръжието — изборът на британските специални десантни части.
— Винаги ли си чистиш оръжието, когато имаш гости?
— Смит притвори очи, уморен от дългото шофиране.
— Чел ли си Артър Конан Дойл? — изсумтя в отговор Хауел. — „Бялата команда“? Чудесна книга. Като момче ми харесваше много повече от Шерлок Холмс. Странно, там има един стар стрелец — Черния Саймън. Една сутрин героят го пита защо винаги си остри меча, когато отрядът не очаква сражение. Черния Саймън му отвръща, че преди битките при Поатие и Креси8 е сънувал червена крава. Същият сън го споходил и тази нощ. Така че се подготвял. Естествено, както предсказал, по-късно през деня испанците ги нападнали.
Смит се засмя и отвори очи.
— Означава ли, че щом се появя, се подготвяш за неприятности?
— Така е.
— Както винаги. Нуждая се от помощ и вероятно ще бъде опасно.
— За какво друго може да ти притрябва една дива патица и пустинен плъх?
Смит го бе срещнал за пръв път в скуката на Пустинен щит, когато в болницата прекарваха дълги дни в подготовка и очакване на военните действия. Тогава се появи Питър Хауел. През нощта, сякаш изникнал като призрак от мрака и пясъка. Имаше треска и беше обезводнен. Някои лекари се кълняха, че чули хеликоптер или малка наземна машина, която го е докарала до лагера. Как се бе добрал до тях или кой му бе помогнал си остана загадка.
Смит моментално разбра, че непознатият пациент в окъсан британски пустинен камуфлаж без пагони и каквато и да е идентификация е ухапан от отровна змия. Спаси живота му чрез незабавно лечение. През следващите дни, докато Питър се оправяше, те се опознаха и спечелиха взаимното си уважението. Едва тогава Смит научи името му и разбра, че е бил дълбоко в Ирак на някаква неназована мисия. Това бе всичко, което Питър бе признал. Очевидно бе твърде стар, за да е обикновен парашутист от десантните части. Историята си имаше и продължение, но минаха години, преди Смит да проумее нещо от нея и тя все още си оставаше мъглява.
Казано накратко, Питър бе от ония ненаситни и необуздани британци, които през последните два века си пъхаха носа във всеки конфликт по света, бил той голям или малък, от едната или другата страна. Образован в Кеймбридж и Сандхърст9, лингвист и пътешественик, той се бе включил към Специалните въздушно-десантни сили още по време на войната във Виетнам. Когато битките затихнали, се записал доброволец към МИ-6 и военното разузнаване. Работел ту за едните, ту за другите в зависимост дали войните бяха горещи или студени, а понякога и за двете. Докато не остарял за едните и не надживял полезността си за другите.
Тук, в тази отдалечена и слабо населена част на Сиера, бе открил място, в което да се оттегли. Или поне така изглеждаше. Смит подозираше, че „оттеглянето“ му е същата мистерия, както и целият му живот.
Сега като ОВС Смит се нуждаеше от помощ, която можеха да му предоставят само СВС и МИ-6.
— Трябва да отида в Ирак, Питър. Тайно, но с контакти.
Хауел започна да сглобява автомата.
— Това не само е опасно, момче. Чисто самоубийство си е. Няма начин — нито за янки, нито за брити. Такова е положението тези дни. Не става.
— Убиха София. Трябва да стане.
Хауел издаде звук, подобен на онзи, с който отпрати котето си.
— Така значи. А каква е тази ОВС безсмислица?
— Знаеш, че съм ОВС?
— Опитвам се да бъда в час. И аз съм бил няколко пъти ОВС. Обикновено с някоя хубава история в задния си джоб.
Смит му разказа за всичко, случило се след смъртта на майор Андерсън във форт Ървин.
— Имат власт, Питър които и да са те. Манипулират армията, ФБР, полицията, вероятно цялото правителство. Каквото и да планират, решили са, че си струва да убиват за него. Искам да разбера защо са убили София.
Автоматът беше почистен, смазан и сглобен. Хауел си напълни лулата. Някъде отзад се чуваха възбудените викове на Марти, който се сражаваше с киберпушки срещу киберпризраци.
— С този вирус и без лекарство против него типовете могат да държат цялата планета за заложник — заяви Хауел, бавно подръпвайки от лулата. — Трябва да е някой като Саддам, Кадафи или Китаеца.
— Пакистан, Индия, всяка страна, по-слаба от Запада — Допълни Смит. — Или пък не е държава. Може би е за пари, Питър.
Питър се замисли сред ароматния пушек.
— Да те вкарам в Ирак ще струва много повече от моя живот, Джон. Ще се провали цялата съпротива. Опозицията в Ирак е слаба, но съществува. Печели време, докато моят и твоят народ й помогнат да се доизгради. Ще те приемат, ако ги помоля, но няма да рискуват цялата си мрежа. Ако попаднеш в сериозна беда, ще бъдеш оставен сам. Американското ембарго изстисква силите на всички освен на Саддам и бандата му. Убива деца. Малко можеш да очакваш от съпротивата и нищо от иракския народ.
Смит се стегна, но все пак сви рамене.
— Трябва да поема риска.
— Тогава се заемам за работа. Ще ти осигуря цялата защита, която мога. Бих искал да дойда с теб, но би било глупаво. Там всички ме познават.
— По-добре да отида сам. А тук имам друга работа за теб.
Хауел грейна.
— Наистина? Чудесно, почнах да се отегчавам. Храненето на Стенли като забавление си има граница.
— И още нещо — добави Смит. — Марти трябва да си вземе лекарството, иначе скоро ще е безполезен. Ще ти дам празните флакони, но той не може да се свърже с лекаря си във Вашингтон.
Хауел взе опаковките и изчезна нанякъде.
Смит седна, заслушан в индианските викове на Марти. Отвън вятърът свистеше през магическите борови клони. Звукът бе успокояващ — сякаш земята дишаше. Отпусна се уморено в креслото. Забрани си да тъгува по София, да се тревожи дали ще открие, каквото му е необходимо в Ирак и дали въобще ще оживее там. Ако някой можеше да го вкара в тази военизирана страна, това бе Питър. Беше сигурен, че отговорите се криеха някъде там. Ако не сред жертвите, то сред онези, които бяха оцелели.
17:05 ч.
Вашингтон, окръг Колумбия
В огромната стая на разхвърляното бунгало на Марти Целербах компютърният експерт Ксавиер Бекер наблюдаваше с възхищение как Марти се включва към мощния си „Грей“ от някакъв отдалечен персонален компютър. Как пробива защитите на телефонната компания с деликатността на умел хирург. Партньорът на Тремон не бе виждал нищо подобно на кракващия софтуер, създаден от странния аутист. Красотата и изчистената прецизност на работата му почти го караха да забрави за какво всъщност се намира в
