работеше за някого.
Марти се втурна към компютърната инсталация.
— Разбрах, че твоето РС е много по-мощно, отколкото изглежда. Трябва да си го свързал към този Голиат. Страхотен е! Искам такива карти в бунгалото си. Следиш действията в тези страни, нали? Директно ли си свързан с тамошните центрове? Трябва да ми покажеш как го правиш. Как са свързани картите? Как…
— Не сега, Март — Джон се опитваше да бъде търпелив. — Трябва да излизаме. Не помниш ли, че обявихме евакуация?
— Защо трябва да излизаме? Искам да живея в тази стая — мрачното му изражение изчезна. Кръглото лице сякаш се сля с картите отгоре. — Точно това ще направя! Идеално. Целият свят ще дойде при мен. Няма никога да излизам или…
— Излизаме незабавно — твърдо изрече Джон и го повлече към вратата, — Ще ни помогнеш да оправим багажа.
— Докато сме тук, ще си прибера файловете — Питър грабна чанта с дискове. На излизане от стаята натисна един бутон и се чу ясно „щрак“. Нищо обаче не се случи на пръв поглед.
— Вие двамата вземете, каквото си харесате от хладилника. Трябва да ни стигне за ден-два. Ще ни трябва оръжие, муниции и, разбира се, уиски.
— В колата също имаме продукти — добави Смит. — Как, по дяволите, ще пренесем всичко?
— Имай ми доверие.
От командната зала се чу нисък неопределен звук. Марти се бе изплъзнал от хватката на полковника и беше седнал пред пулта. Люлееше се, а погледът му бе запленен от движещите се светлини по прозрачните карти. Започваше да разбира какво означават и как взаимно са свързани. Любопитно! Почти усещаше как светлинките пулсират с ритъма на собствения му мозък…
Джон го докосна по рамото.
— Март!
— Не! — Той подскочи като ударен. — Никога няма да се махна! Никога! Ник…
Джон се опитваше да го удържи някак, докато Марти риташе и се въртеше.
— Трябват му лекарствата? — каза на Питър.
Подивял, Марти размахваше яростно юмруци, крещейки несвързано. Джон се предаде и го хвана в здрава прегръдка, вдигна го на ръце и го понесе далеч от конзолата.
Питър се намръщи.
— Нямаме време за това — пристъпи напред и фрасна Марти под брадичката.
Очите на Марти се разшириха от учудване и веднага след това се отпусна в безсъзнание в ръцете на Смит. Питър забързано излезе в коридора, като каза през рамо:
— Донеси го.
Джон въздъхна. Усещаше, че Марти и Питър няма да се сприятелят. Нарами компютърния гений и последва бившия командос от СВС и агент на МИ-6 през задната врата в кухнята, а оттам влязоха направо в нещо като гараж.
Очакваше ги средна по големина каравана.
— Има и друг път — разбра Джон. — Естествено трябва да има. Не можеш да живееш някъде, откъдето няма втори изход.
— Точно така. Никога не си оставяй само един път за измъкване. Пътят е лош. Няма го на картата и е зле поддържан, но ще стане. Хвърли го в караваната!
Джон настани Марта в едно от трите легла отзад. Останалият интериор на караваната беше традиционен: кухня, трапезария, миниатюрна баня. Всичко бе компактно и малко в сравнение с „всекидневната“. Тя бе сърцето на превозното средство. Представляваше копие на компютърната зала с големите карти, пултовете и малките многоцветни светлини, които сякаш оживяха, щом Смит ги погледна.
— Ей сега ще дозаредя батериите — каза Питър, когато Джон излезе от колата и отново се озова в гаража. Временно британецът беше свързал колата с кабел към електроинсталацията на къщата.
През следващия час двамата пренасяха храна, уиски, оръжие, муниции. Джон се зае да подреди багажа, а Питър изчезна за последно из къщата.
Марти изстена и махна с ръка, В същото време Джон чу шума от ниско летяща машина. Извади беретата си и се втурна в къщата.
— Успокой се — каза му Питър.
Излязоха и огледаха ясното небе. Около бараката обикаляше едномоторна „чесна“. Малка стоманена тръба излетя от самолета и падна на разчистеното място пред нея. След секунди Питър я държеше в ръце.
— Лекарствата за твоя човек.
Вътре в колата Джон помогна на сумтящия Марти да седне и му подаде хапчето с чаша вода, Марти пое медикамента, без да спира със стенанията си. След това отново се излегна и се загледа в покрива на караваната. Той рядко говореше за своята болест, но понякога Смит го хващаше в подобни моменти на беззащитност — как втренчва поглед нанякъде, питайки се какво ли чувстват и си мислят другите хора и какво всъщност е това чудо, наречено „нормалност“.
Лицето на Питър се появи до прозорчето. Беше мрачен.
— Имаме си компания.
— Лежи ниско, Март! — Джон потупа приятеля си и излезе бързешком от колата.
Около врата на Питър висеше бинокъл, в едната си ръка държеше почистената и смазана НК МР-5, а с другата подхвърли на Смит пушката помпа. Изсеченото му загоряло лице сякаш излъчваше вътрешно сияние — като че най-неочаквано се бе изпълнило онова, което Хауел наистина харесва и кара кръвта му да кипи.
Джон пое въздух и усети прилива на вълнение и страх, за който толкова копнееше навремето. Вероятно убийците пристигаха. Беше готов да ги посрещне. Очакваше ги с нетърпение.
С Питър начело двамата прекосиха къщата и излязоха на закритата веранда. Прикриха се зад храстите пред нея и огледаха стоманения мост и петте фигури отсреща, които се занимаваха с наетата от Джон кола.
Питър насочи към тях бинокъла.
— Тримата са от хората на градския шериф. Другите двама са с костюми и шапки — май те водят парада. Нямат вид на убийци.
Джон пое бинокъла и го фокусира. Тримата определено бяха някакви униформени лица. Другите двама се държаха, сякаш полицаите не съществуват. Единият от тях посочи бараката.
— ФБР — предположи Джон. — Едва ли ще започнат да стрелят. Аз съм само ОВС.
— Освен, ако не са в комбина с твоите приятелчета или ситуацията не се е променила. Да не поемаме излишни рискове. Нека да им дадем храна за размисъл.
Питър изостави Джон и се скри в къщата. Полковникът продължи да наблюдава как агентите на ФБР инструктират ченгетата да останат назад, докато самите те напредват. И петимата извадиха оръжията си. Цивилните поведоха към моста.
Спряха изненадани на няколко стъпки от него. Джон премигна — не вярваше на очите си, преди една секунда мостът си беше там, сега го нямаше. Чу се звук от падане и от цепнатината се появи облак прах.
Нападателите зяпнаха. Погледнаха надолу, после нагоре. Две от ченгетата се наведоха над ръба. През бинокъла Джон видя как се подсмихват и гледат одобрително стръмната цепнатина. Майтапът бе на гърба на ФБР и полицаите се засмяха. Питър се появи на прага на къщата.
— Как ти се удаде да го направиш? — попита Джон удивено.
— Ловкост на ръцете плюс електричество. От нашата страна моста се крепи на масивни шарнири. Единственото, което направих е да го откача от противоположната страна и цялото съоръжение се свлича надоло. Повторното поставяне на моста е трудна задача, но за целта си имам приятели със съответното оборудване. — Той се изправи в цял ръст. — А за да дойдат при нас, на тези типове ще им е нужен не по- малко от половин час. Трудно е да се спуснат, а и качването след това е проблемно. Да не губим повече
