Движението по широката двулентова магистрала беше по-усилено, отколкото очакваше.
— Това не е 120-а, нали?
— Щатска магистрала 395. Най-голямата от тази странана планината. Ще свърши работа. Забелязваш ли някой да дебне?
Смит се огледа на всички посоки.
— Не.
— Добре. И аз не виждам нищо съмнително. Накъде?
— Как можем да стигнем по най-бързия начин до Сан Франциско?
— Надясно и обратно към 120-а през Йосемити.
— Тогава надясно и към 120-а.
— Шегобиец си ти.
— Последното нещо, което биха очаквали, е да се върнем по същия път. А и всички каравани си приличат.
— Освен, ако не са запомнили регистрационния й номер.
— Свали го.
— По дяволите, момче. Трябваше да се сетя. — Питър измъкна отвертка и табела с регистрация в щата Монтана.
Джон грабна беретата си и го последва навън. Стоеше и наблюдаваше, докато приятелят му смени номерата. В спокойната дъбрава се чуваха само птичите песни и бръмченето на насекомите. След по-малко от две минути двамата се върнаха в кабината.
Марти седеше до компютъра.
— Всичко ли е наред?
— Напълно — увери го Джон.
Питър запали мотора и ентусиазирано извика:
— Да дръпнем котката за опашката!
Подкара тежката машина към магистралата, а после пое на юг. Когато стигнаха разклона на 120-а, зави по нея и отново се заизкачваха нагоре. Четвърт миля по-нататък забелязаха два джипа, паркирани от двете страни на черния път, водещ към дома на Питър.
В един от тях седеше висок мъж с белези от дребна шарка. Носеше черен костюм и говореше по уоки- токи. Изглеждаше ядосан и се взираше с неприязън в планината. Почти не погледна към очуканата каравана с монтански номера, която профуча край него.
— Арабин — бе категоричен Питър. — Изглежда опасен.
— И аз така мисля — гласът на Джон бе гробовен. — Да се надяваме, че ще открия някакви отговори в Ирак, а вие ще успеете да проследите Бил Грифин или да откриете нещо за смъртта на София. Тези заличени телефонни обаждания сигурно са от критична важност.
Питър пусна радиото. Предаваха новините на неподозиращия какво го очаква свят, а мракът хвърляше зловещи сенки над белите върхове на Сиера.
ТРЕТА ЧАСТ
Глава 25
21 октомври, вторник, 20:00 ч.
Белия дом, Вашингтон, окръг Колумбия
Заглавната страница на Вашингтон пост лежеше върху кръглата маса в съвещателната зала, където я бе захвърлил президентът.
Почти никой от тържествено изглеждащите членове на кабинета, седнали около нея, и асистентите им, скупчени до стените, не се опитваше да погледне към него и заглавието, изписано с огромен шрифт. Все пак всички болезнено осъзнаваха присъствието му. Бяха се събудили, за да открият днешния брой на вестника под собствените си врати. Точно както и милиони американци, посрещнати от същото или подобно ужасяващо заглавие. През целия ден радиото ги заливаше с непоносимите новини. Почти нищо друго не се дискутираше по телевизионните канали.
От дни учените и армията осведомяваха президента и висшите чиновници, но чак сега, когато така нареченият цивилизован свят се готвеше да избухне от новините, те осъзнаха ужасяващата реалност на новата епидемия.
Държавният секретар Норман Найт сложи очилата с метални рамки върху дългия си нос. Гласът му бе мрачен.
— Двадесет и седем нации са докладвали за фатални последици от вируса. Общо смъртните случаи са към половин милион. Всичко започва със симптомите на тежка простуда или лека пневмония. Това продължава около две седмици, после прераства в синдром на остро респираторно увреждане и след няколко часа настъпва смъртта — въздъхна нещастно. — Четиридесет и две държави докладват за случаи, подобни на мека инфлуенца. Не сме сигурни, че това е причинено от същия вирус. Все още пресмятаме тези жертви, но със сигурност са над милион.
Проницателният поглед на президента Самюел Адамс Кастила се прехвърляше от лице на лице. Търсеше решение от членовете на кабинета. Чудеше се на кого би могъл да разчита, че ще остане твърд, ще внесе знание и мъдрост, а накрая ще има волята да действа. Кой ще се паникьоса. Кой ще се стресира до пълна парализа. Знанието без воля за действие беше импотентно. Волята за действие без знание бе равносилна на слепота и глупост. Всеки, който залитне към едното или другото, трябваше да бъде уволнен.
Накрая заговори, запазвайки гласа си спокоен:
— Добре, Норм. Колко са в Съединените щати до момента?
Върху издълженото лице на държавния секретар бе паднал гъст кичур сива коса.
— Девет случая до миналата седмица, Централната епидемиологична лаборатория докладва за още петдесет мъртви и хиляда със симптоми на пневмония, които се проверяват за новия вирус.
— Изглежда, че сме встрани от вълната — каза адмирал Стивънс Броуз, председател на Обединените щабове. В гласа му се чувстваше предпазлив оптимизъм.
— Засега — отбеляза зловещо Нанси Петрели, секретар по здравеопазването и социалните грижи, — което не означава, че утре няма да се окажем обезлюдени.
— Така е — съгласи се президентът, леко учуден от негативния й тон. Винаги бе мислил, че е от оптимистичните натури. Вероятно се дължеше на ужаса, който бе обхванал населението и правителството. Това още веднъж подчертаваше необходимостта от действие — от обмислено и радикално действие, което да озапти чувството на безпомощна паника, смразило всички в желязна прегръдка.
Обърна се към началника на армейската медицинска служба.
— Имали ли информация как първите шестима са се заразили от вируса? Възможна връзка помежду им?
— Като изключим факта, че всички са участвали или са били свързани с някой, участвал в Пустинна буря, учените от ЦЕЛ и ААМИИЗИБ не са открили никаква връзка между тях.
— В чужбина?
— Същото положение — отбеляза генерал Джеси Окснард. — Всички учени са единодушни, че са в задънена улица. Виждат вируса в електронните си микроскопи, но ДНК-веригата им е абсолютно чужда. Не
