време, да тръгваме!
Пресякоха кухнята и отидоха в гаража. Марти седеше на стъпенката на фургона. Най-после изглеждаше притихнал и успокоен.
— Привет Джон! Държах ли се безопбразно?
— Държа се чудесно, но за съжаление хора от ФБР ни откриха. Намериха колата и са напът насам, трябва спешно да тръгваме.
— А какво ще правя аз? — обади се Марти.
— Знаеш какво трябва да направим. Трябва да открием откъде идва вирусът, как да го лекуваме, у кого се намира, какво смятат да правят с него и кой уби София.
— И как да ги спрем — мрачно допълни Питър.
— Най-вече как да ги спрем. — Една дълбока дупка подхвърли тримата нагоре и ги разтърси до костите. — Всяка „гореща“ лаборатория в света работи върху вируса, така че не сме съвсем сами. Но остава един голям въпрос. Всъщност всички въпроси се обединяват в един. У кого е? Отговорът на някой от останалите вероятно ще ни доведе и до решение на главния. Смятам Ирак за най-добрия шанс да открия откъде идва и какво планират да правят с вируса.
— Ако открием кой е убил София, ще разберем и останалото — заключи Питър. — Това е моята задача, нали?
— Да, както и на Марти. — Смит се обърна назад. — Опитай се да проследиш липсващите телефонни разговори и намери Грифин. Но този път удряй и бягай. Не стой твърде дълго на една и съща линия. Превключвай релетата. Много е важно!
— Съжалявам, Джон — виновно каза Марти.
— Знам. Трябва да имаме връзка помежду си.
— По Интернет — бързо предложи Целербах. — Но не по нормалния и-мейл.
— Прав си — съгласи се Питър. — Но сигурно има място, където да си оставяме съобщения.
— Сещам се къде — усмихна се Смит. — Точно под носа им. Там, където никога няма да се сетят да проверят. В уебсайта на синдрома Аспергер.
— Велико, Джон! — кимна ентусиазирано Марти — Идеално!
Продължиха да дискутират сайта и какви кодирани съобщения да си оставят. Внезапно Питър извика:
— Дръжте се! Пирати на хоризонта!
Караваната рязко изви надясно и за кратко застана на две колела. От гората изтрещя автоматичен откос. Метал и стъкло се разлетяха из колата. Марти изкрещя.
— Март? — Джон се обърна.
Марти се беше свил на пода на тресящото се превозно средство. Държеше се за левия крак. С усилие се удържаше да не се търкаля насам-натам като чувал брашно. Окървавено брашно! Джон видя нарастващата локва кръв под крачола на своя приятел. Марти се усмихна безсилно и каза с треперещ глас:
— Добре съм, Джон.
— Вземи кърпата, сгъни я и я притисни здраво към раната. Ако кървенето не спре, ме извикай.
Смит трябваше да остане в кабината, за да използва английската карабина Енфийлд, в случай че някой нападател се опита да им препречи пътя. Питър бе твърде зает с управлението и не можеше да използва оръжие. Държеше уверено кормилото, а леденият му поглед преценяваше околността. Необузданата каравана излетя извън пътя сред дърветата и храстите. По чудо не се удариха никъде — Питър кормуваше с прецизността на астронавт, скачващ се към космическа станция. На два пъти вкара огромната машина в планински потоци, изхвърляйки фонтани от вода. Караваната опасно се килваше от камъните, скрити под повърхността.
На пътя излязоха двама мъже с карабини, които се опитаха да се прицелят, но непредвидимите подскоци и завои на колата ги объркваха. Уцелваха само скалите и клоните. Един сив джип започна да маневрира по тесния път, за да се присъедини към преследването.
Когато оставиха противниците си далеч назад, Джон забеляза точно пред тях една дълбока пропаст и извика:
— Питър! Внимавай!
— Опа-а-а! — Питър удари спирачки и изви кормилото на деветдесет градуса. Тежката машина за малко да се преобърне странично, блъсна се и търкулна два големи камъка, накрая спря на сантиметри от бездната.
Преследвачите им бяха още далеч по пътя, но бързо се приближаваха. В далечната сивият джип почти беше завил.
Напрежението в караваната можеше да се докосне. Джон погледна надолу към пропастта и изтри потта от челото си.
— Тръгваме! — Питър запали двигателя и огромното чудовище подскочи напред.
Движеха се успоредно на пропастта право към пътя. Джон видя двамата убийци, които се опитаха да секат напряко и сега спринтираха сред дърветата.
— Приближават се!
Питър хвърли бърз поглед към тичащите. Пропастта остро завиваше и той излезе от дърветата и отново пое по пътя. С усмивка на облекчение насочи тежката си машина надолу по склона, вдигайки зад себе си плътни сиви облаци прах.
Изпратиха ги с последен откос. Куршумите се забиха в стволовете на дърветата около летящата кола. Джон си позволи да поеме дълбоко въздух и да отпусне хватката около оръжието. Погледна в страничното огледало. Към двамата се бе присъединил и трети. Стояха ядосани и объркани по средата на прашния път с увесени на раменете оръжия. Смит разпозна ниския, набит мъж, който се бе появил последен.
— Те са — ядно възкликна. — Хората, които се опитаха да ме убият. — Погледна към Питър и предупреди: — Ще има и други.
— Естествено. — Англичанинът не откъсваше поглед от черния път, по който подскачаше и дрънчеше колата. — Стратегия на изплъзването. Познаване на терена. Надявай се врагът да надцени елемента на изненадата.
Джон се прехвърли при Марш, като се опитваше да се задържи, за каквото намери. Този път Марти беше прав — раната беше повърхностна. Джон я обработи с антибиотик и превърза крака с бинт. Един от прозорците беше строшен, а на три места личаха дупки от куршуми, но нищо важно не беше повредено. Компютърът, на който толкова държеше Питър, си беше изправен. Смит се върна отново отпред. След около пет минути чуха шума на трафика. Изпитателно оглеждаше прашния път, виещ се между дърветата.
— Как мислиш? Дали ще ни причакват там, където се слива с магистралата?
— Или още по-наблизо. Да ги разочароваме!
Вляво се виждаше пътека. Свиха по нея. Беше още по-тясна, колата изпълваше цялата и ширина. Осеяна бе с корени и камънак, но все пак си оставаше някакъв път. Питър поясни:
— Пожарникарски пътища. Няма ги на картите, а цялата гора е пълна с тях. Знаят ги само лесничеите и пожарните команди.
Клоните плющяха по предното стъкло. Шумът беше постоянен и изнервящ. След петнадесет минути, когато Смит вече си мислеше, че ще полудее, видяха края на черния път.
— Това ли беше? — попита с надежда.
— Какво? Да спрем това приятно пътешествие? — Питър подкара колата по друг път, досущ като предния. — Забеляза ли, че вече се спускаме надолу? Не остана кой знае колко. Сложи си колана, момче!
Клоните отново задраскаха и заудряха по ламарините. Джон въздъхна и притвори очи, опитвайки се да забрави за сърбежа по кожата. Поне Марти не се оплакваше. Но пък нали сега е на лекарства. Най-сетне, за бога.
Когато най-сетне достигнаха магистралата, Смит застана нащрек. Питър спря колата в края на дърветата. Ужасяващото драскане спря и сега само шумът на преминаващите коли смущаваше тихата красота на гората. Джон погледна навън.
— Някакви следи от тях?
