й каза, че няма да се ожени за нея.
— Имам среща, Мерседес. Ще отидем на вечеря, когато се върна. Запазил съм любимата ти маса в Ле Шевал. Ако не ти харесва, чупката.
Мерседес не би се самоубила. Чилийката притежаваше обширни лозя и световно известна изба в долината Майпо, участваше в бордовете на две миньорски компании и в чилийския парламент. Някога беше министър и сигурно отново щеше да бъде. Но като всички жени изискваше прекалено голяма част от времето му и рано или късно щеше да настоява да се оженят. Никой не разбираше, че не иска и не му трябва дружка в живота.
— Е? — тя продължи да го наблюдава от леглото. — Без обещания? Жените са еднакви. Всички сме ти досадни.
— Виктор е в състояние да обича само Виктор.
Тремон почувства раздразнение.
— Не бих казал, че…
— Не — прекъсна го тя. — Това би изисквало от теб разбиране. — Седна, провеси дългите си крака от ръба и се изправи. — Мисля, че се уморих от вас, д-р Тремон.
Той спря да си оправя вратовръзката и невярващо се вгледа как тя си събира дрехите и се облича, без да го погледне. Почувства изблик на неочакван гняв. За какво се мисли тя? Такава отвратителна арогантност. С огромно усилие потисна яростта си. Продължи да наглася вратовръзката си и й се усмихна в огледалото.
— Не ставай смешна, мила! Слез и си вземи един коктейл. Сложи си зелената мантия, която ти стои толкова добре. Ще се видим в Ле Шевал след час. Най-много два.
Облечена в черното си сако от Армани, което караше червените й коси да пламтят, тя направо му се изсмя:
— Ти си толкова тъжен човек, Виктор. И такъв глупак.
Преди Тремон да може да отговори, Мерседес излезе от спалнята, без да спира да се кикоти. Чу външната врата да е затръшва.
Яростта го обхвана като планинска лавина, наистина го разтърси. Направи две бързи стъпки към вратата. Никой не се смееше на Виктор Тремон, Никой! Някаква си жена! Той щеше… щеше…
Лицето му пламна като от треска. Юмруците му се свиха, сякаш бе ученик.
Беше му спестила досадата да поправя грешката си. В началото си бе въобразил, че тази е интелигентна, но всички бяха еднакви. С облекчение разбра, че няма да има драматични и сълзливи сцени на раздяла. Нямаше да й дава някакъв скъп подарък за сбогом. Щеше да си тръгне с празни ръце. Кой е глупакът тогава?
С широка усмивка се върна да дооправи вратовръзката, да доизглади костюма и да си хвърли един последен преценяващ поглед. Обърна се и тръгна към вратата. Преди да хване бравата, личният му телефон иззвъня. Надяваше се, че е Надал ал Хасан с новини за Джон Смит и Марти Целербах.
— Е?
— Целербах се свърза със своя компютър, за да продължи по следите на вашия разговор с д-р Ръсел. Ксавиер го задържа достатъчно, за да открием, че е близо до Ли Вайнинг в Калифорния. Сега се обаждам оттам.
— Къде, за бога, е Ли Вайнинг?
— От източната страна на Сиера Невада, близо до националния парк Йосемити.
— Как се добра дотам?
— ФБР откриха мотела, където са пренощували, а после и откъде са наели кола. Смит помолил за карта на Северна Калифорния и се поинтересувал дали е отворен един проход през Йосемити. Тръгнахме към парка и когато Макгроу се свърза с нас, ние просто продължихме към Ли Вайнинг. Телефонният номер е на някой си Николас Романов, фалшиво име очевидно. На път сме за там.
Тремон въздъхна от удоволствие. Накрая проблемът с полковник Смит щеше да бъде разрешен.
— Добре. Нещо друго?
Гласът на арабина стана по-нисък — доверителен. От думите му лъхаше гордост.
— Да, имам и други новини. Много добри новини, които ще ви харесат и няма да ви харесат. Разследванията ми по миналото на Смит показаха, че Марти Целербах му е стар приятел от ученическите години. Бил Грифин също.
— Значи Бил Грифин все пак го е предупредил в парка!
— Несъмнено няма намерение да го убива. Но може би не ни е предал.
— Мислиш, че той все още иска парите?
— Не виждам признаци за обратното.
Тремон кимна замислено.
— Тогава може да успеем да го използваме в наша полза. Добре, оправи се със Смит и всички около него. — В главата му започна да се оформя план. — Аз ще се заема с Грифин.
19:52 ч.
Търмонт, Мериленд
По устните на Бил Грифин се изписа тънка усмивка. Белият камион за разнос на пици вече трети път минаваше край триетажния дом на Джон Смит през последните два часа. Стоеше в тъмната къща още от шест часа, когато напусна денонощната си стража край форт Детрик. При първото си преминаване камионът привлече веднага вниманието му. Може би Джон проверяваше дали е чисто наоколо. Втория път си бе приготвил бинокъл за нощно виждане и забеляза, че шофьорът не е старият му приятел. Третия път вече беше сигурен — някой от хората на Надал дебнеше за Джон или за самия него.
Грифин знаеше, че арабинът го подозира още от Рок Крийк, но надали би очаквал да го открие в тази къща. Беше се погрижил да не оставя следи от присъствието си. Колата му бе скрита в един гараж на три пресечки оттук. Беше се промъкнал, като отвори с шперц задната врата и отново я заключи отвътре. Тъй като Джон не се бе завърнал нито във форт Детрик, нито у дома си, бившият агент на ФБР започваше да мисли, че това няма и да се случи. Дали Ал Хасан вече не го бе убил? Не, иначе нямаше да праща хора да търсят него или Грифин. Бързо се придвижи през сенките в кабинета. Включи компютъра, набра паролата на тайния си уебсайт. Веднага видя съобщението от стария си приятел Лон Форбс.
Грифин се замисли и след това провери нещо друго. Откри следи, че някой се е вмъквал в сайта му, което означаваше, че и друг го издирва. Нямаше нищо в сайта, което да укаже местоположението му, но все пак се почувства зле.
Излезе, изключи компютъра и тръгна към задната врата. Когато се увери, че никой не се навърта наоколо, отключи и се стопи в нощта.
20:06 ч.
Ню Йорк
Четиримата събрали се в една частна стая на Харвард клуб на 44-та улица бяха нервни. Познаваха се от години, често като противникови страни с конфликтни интереси, но сега споделяха общото привличане на парите и властта. Споделеният стремеж към „светлото бъдеще“ ги беше събрал в тази стая.
Най-младият бе майор-генерал Нелсън Каспър, адютант на шефа на Обединените щабове. Той тихо
