много често срещана, нито много рядка. Отблизо има амонячен, сладък, малко нездрав мирис, а вкусът й се описва като приятен, мек, напомнящ за ядки, по-близък до този на порцелановата копринка (Coprinus comatus) отколкото на пачия крак (Cantharellus cibarius). Начинаещите гъбари трябва да обърнат специално внимание на подлъгващия хубав вкус, защото огромното мнозинство отровни гъби издават токсичността си с отвратителния си мирис. Така че приятният вкус на Amanita phalloides е истинска шега от страна на природата, защото тази гъба е страшно отровна — всъщност най-отровната в света, и напълно заслужава прозвището си „пакостница“. (Макар че измежду имената на отровните гъби лично аз най-много харесвам една близка роднина на А. phalloides — Amanita viposa или „Ангелът на разрушението“). А. phalloides убива повече народ в континентална Европа, отколкото във Великобритания, а немците имат особено висок процент смъртност — макар че патриотично настроените трябва да знаят, че първите успешно излекувани жертви на пълно отравяне със зелена мухоморка са една двойка британци, които яли A. phalloides на остров Гернси през 1973 г., но били спасени чрез импровизирано приспособление за филтриране на кръвта, измислено от някакъв лекар в клиниката на Кингс Колидж. Традиционното френско лечение, или може би трябва да сложим „лечение“ в кавички, срещу отравяне с „пакостницата“ представлява поглъщане на големи количества сурови смлени заешки мозъци. Тази народна традиция се основава на факта, че зайците не се влияят от отровата на тази гъба.
A. phalloides, пакостливата зелена мухоморка, обича широколистните гори и има изявени предпочитания към дъба. Не притежава някакви забележителни външни характеристики, макар че в същото време не прилича на никоя ядлива гъба, така че няма опасност да бъде откъсната и изядена по погрешка. (Най- близкият й двойник, Amanita citrina или лъжливата мухоморка, макар че, технически погледнато, става за ядене, по очевидни съображения няма бог знае какви кулинарни почитатели.) Гуглата с диаметър между шест и дванайсет сантиметра е звънчевидна и оцветена в не особено приятен сиво-зеленикав нюанс. Бялото пънче е високо между осем и петнайсет сантиметра, с пръстен в горната част, а долу удебелено, обхванато от разкъсано калъфче. Сезонът на този вид отровна гъба — понеже разграничението между гъба и отровна гъба няма кой знае каква стойност за мен, използвам тази дума само като пример за онова, което Фаулър саркастично нарича „елегантна вариация“ — е от юли до ноември. В Англия A. phalloides, както и много други неща, се среща все по-рядко колкото по на север отивате.
Най-известната жертва на зелената мухоморка е император Клавдий. Той се изкушил да похапне гъба, която взел за Amanita caesarea (Цезаровата гъба или булката, великолепна на вкус издънка на иначе доста опасния род Amanita (още една чудесна шега на природата: срамежливата невеста в една разбойническа фамилия). Но гозбата от Amanita caesarea на Клавдий била подправена, почти несъмнено от жена му Агрипина, с малко от пакостливата й братовчедка — един член на императорското семейство го отровил с член на семейството на гъбата, която смятал, че яде. „Той изпадна в кома, но повърна цялото съдържание на препълнения си стомах, след което беше отровен повторно“ — пише Светоний, който проявява простима неосведоменост спрямо симптомите на отравянето със зелена мухоморка. Всъщност в началния стадий на това отравяне винаги има затихване на болките и привидно възстановяване — жертвите се изписват от болницата, защото дават вид на оздравели, но няколко дни по-късно умират у дома си. Типичната последователност е период на усилено повръщане, диария и стомашни спазми, придружени от други симптоми като явно безпокойство, потене и треперене, които започват между шест и осем часа след въпросното ядене и продължават до четирийсет и осем часа. Докато се проявят симптомите, по-голямата част от пораженията, които A. phalloides нанася на тъканите, вече са факт. В процеса участват две основни токсични вещества: една от особеностите на отравянето с гъби, която изключително много затруднява поставянето на правилна диагноза (преди аутопсията, при която нещата стават далеч по-прости) е, че токсините се групират и прегрупират с другите химически вещества в тялото и често правят идентификацията невъзможна. Разбира се, в случая A. phalloides така или иначе противоотрова няма. Двете нейни съставки са амотоксините и фалотоксините, като, изглежда, първите са далеч по-опасни — вторите обикновено се разрушават при готвенето или храносмилането. Основната отрова е алфа-амотоксинът, който действа върху рибонуклеиновата киселина в клетките на черния дроб и блокира синтеза на протеини в тях, с което ги унищожава; тогава бета-амотоксинът атакува тубулите на бъбреците, преди отново да се влее в кръвоносната система (вместо да бъде изхвърлен с урината, което би трябвало да се случи) и процесът се повтаря; с други думи, тялото е принудено да стане съучастник в дългия процес на самоотравяне. Затова видимите симптоми са един период на остро стомашно неразположение, както вече споменах, привидно възстановяване и после внезапен колапс и смърт. Причината за смъртта почти винаги се изяснява по време на аутопсията; все пак не всяка отрова причинява такава тотална чернодробна катастрофа. Една- единствена гъба може да убие здрав възрастен човек и понеже точният процент на смъртност е труден за изчисляване, а информацията за дозите е неизбежно оскъдна, приблизителната вероятност за фатален край при отравяне с А. phalloides е доста над деветдесет процента.
— Върнахте ли се за следствието? — попита Лора.
— Следователят беше същият като при смъртта на родителите ми. Благодари ми, че съм дошъл толкова отдалече — долетях от Марсилия, което, да си призная, не е любимото ми летище. По всичко личеше, че Бартоломю се е отровил неволно: онзи понеделник, когато заминавах, той се беше оплакал от стомашно неразположение. Отишъл на лекар във вторник сутринта, а после взел, че отведнъж се гътнал в петък.
— Той често ли ходеше за гъби? Познаваше ли ги?
— Вината е моя. Аз съм много по-опитен гъбар от него и никога не бих набрал такава гъба по погрешка.
— Беше много вкусно — каза бързо лапащият Хюи, използвайки едно определение, което аз, както сигурно сте забелязали, никога не съм си позволил през всичките тези гастро-историко-психо- автобиографично-антропологично-философски умотворения.
— Благодаря. Вземете си кроасани и конфитюр. Шофирането може да бъде уморително, тъй като склоновете на Люберон са ветровити и понякога там се разразяват страховити бури, потопи, такива неща.
Лора беше изяла две трети от омлета си и вече поприключваше. Тя хвърли на мъжа си съпружески поглед, който отчетливо казваше: „Върви да опаковаш багажа, дебеланко.“ Хюи стана и избърса трохите от устните си с една от ленените ми салфетки, като промърмори някакви извинения и благодарности, преди да се помъкне нагоре.
— Докъде бяхме стигнали? До последния разговор с брат ви.
— Има един стих от Джон Дън, за който често си мисля, Лора, когато си спомням за първата ни среща: „За нашия пръв странен и фатален разговор“. В една от елегиите е. Та значи: последният ми разговор с Бартоломю. Обсъждахме разликата между двете най-важни фигури в културата на съвременния свят, творецът и убиецът. Аз казах, че един от импулсите, които стоят зад изкуството като цяло, е желанието да оставиш трайна следа в света, да оставиш нещо от себе си. Стенописите на Сикстинската капела казват много неща, но едно от тях е простичкото изречение „Микеланджело беше тук.“ Това е една от основните функции на изкуството, присъща както на младежа, който дълбае инициалите си на някоя пейка в парка, така и на Хенри Мур с неговите ужасни камънаци, разпръснати къде ли не, или на Леонардо, или който и да било — макар че, след като стана въпрос за него, Леонардо е могъл да прояви повече желание да остави нещо трайно след себе си, но той си е губил времето да рисува фрески по нетрайни повърхности и да измисля непостроими летателни апарати. И все пак, желанието на художника да остави спомен за себе си е също тъй лесно разбираемо както действията на кучето, което препикава някое дърво. Убиецът обаче е по- добре адаптиран към реалността и към естетиката на съвременния свят, защото вместо да остави зад себе си присъствие под формата на завършена творба, все едно дали на картина, книга или замацан подпис — убиецът оставя след себе си нещо също толкова завършено и също толкова съвършено: отсъствието. Където е имало някой, вече няма никой. Какво по-безспорно доказателство, че си живял, от това да си отнел един човешки живот и да си го заменил с нищото, с няколко избледняващи спомена? Да вземеш камък, да го хвърлиш във водата, и то така, че да не се образува нито една вълничка — не е ли това по-голямо постижение от всичко направено, да кажем, от брат ми?
После обясних, че зад цялата безкористност на твореца, зад създаването на абстрактния и надличностен артефакт, лежи бруталната решимост да се изтъкне Азът. Ако първото желание на твореца е да остави нещо след себе си, то второто е просто да обеме повече пространство — да спечели допълнителна порция от вниманието на света. Това по принцип се нарича „его“, но тази дума е твърде
