пъти дневно. Лора, още малко шампанско?
— Сигурна съм, че Хю не е искал да ви разстрои, мистър Уинът.
— Напротив, аз…
— Лора, не мога да си спомня дали ти казах за един от неосъществените си проекти. Това беше, преди да стигна до заключението, за което говорихме в Норфък — за това, че незавършената творба превъзхожда завършената (защото ни навежда на повече мисли, събужда повече образи, по-автентично отразява тъканта на преживяваното през този век), като оттам логически стигнахме до заключението, че неосъществената или най-добре незапочнатата творба трябва да е още по-съвършена. „Аз съм прероден/ в отсъствие, тъма и смърт; неща, които не съществуват.“ Джон Дън очевидно не е разбрал собствения си намек, както често се случва с творците. Та имам предвид един проект за роман, който да започне по обикновения начин, с обичайното отегчително изграждане на атмосферата и въвеждане на героите, само че постепенно идентичността на героите ще се изплъзва и ще се размива, както и географското положение. Човечецът, който отначало е бил почтен иконом, страдащ от тайни кошмари, ще се превърне в най-големия син на собственика на имението, който носи бакенбарди и се гордее с колекцията си от хавайски ризи и с факта, че е вкарал ягуара си в басейна, при което баща му попитал: „Удави ли се горкият звяр?“ Маниерното описание на селския празник, традиционното състезание за най-интересна премяна, гигантските тиквички и вниманието на викария носят характерните белези на финландско празненство по случай най- дългия ден в годината, когато на децата се разрешава да стоят будни цяла нощ и объркани бухали летят в неизменния полумрак, но то впоследствие се превръща в спонтанна фиеста по улиците на английско крайбрежно градче, а после безпрецедентното падане на тежък и обилен сняг превръща картината в платно на холандски художник, а гражданите се щурат между палмите и заскрежените си коли из внезапно лишените от автомобилен трафик тихи и спокойни улици. Стилът на описание на героите също ще се промени: селският доктор, един уморен, уважаван човек, който вече не е сигурен нито в предимствата на своята професия, нито в онова, което винаги се е страхувал, че ще открие под нея — по-точно казано, чувството си за призвание: един образ, описан триизмерно, в пълнота, психологически, с разбиране и дълбочина, бавно ще се промени, ще стане скован и карикатурен, фигура, позната ни от хилядите разкази за „менопаузата при мъжете“ и „кризата на средната възраст“, като едновременно с това репликите му ще загрубеят, ще станат все по-изкуствени, говорът му ще се превърне в низ от лозунги, поучения, афоризми и клишета, а лекарската му практика най-необяснимо и внезапно ще се пренесе от Съфък в центъра на Кардиф. В същото време селският млекар, обикновен коцкар от най-разпространения тип, ще развие благодарение на случаен прочит на някакво порнографско списание интерес към тантристките сексуални техники и оттам дълбоко съпричастие към всички аспекти на източната мъдрост и постепенно ще започне да изучава истинския будизъм, ще се запленява все повече от магическите практики в Тибет, а през това време точността и старанието му като млекар ще го направят легендарен в цялата гилдия. И така нататък. Само стилът на книгата ще остане непроменен, енергичен, силен, неговата стабилност ще служи като основа за хаоса и нетрайността на всичко друго в романа — макар че вече няма да е ясно дали това е роман, тъй като основните механизми на сюжетно развитие, изненада, изграждане като цяло ще изглеждат забравени. Отначало ефектът ще е лековат, комично разнороден и хитроумно извъртян, но после ще се усили; постепенно, докато стабилността на сюжета и на героите се разпада и всяка сигурност се разколебава, текстът ще стане по-стряскащ, скритото течение на емоциите и на безпокойството ще се усети по-силно и в същото време по-нечисто, докато накрая отвратените читатели, които не могат да разберат какво става нито с тях, нито с фабулата, но не могат и да спрат да четат, ще гледат целокупното метастазиране на героите един в друг, разпадането на самата идея за сюжет, за структура, за развитие, за Аза, така че, когато най-сетне оставят книгата, ще знаят само, че са били главни действащи лица в един дълбок и бурен кошмар, чието единствено предназначение е тяхното неизлечимо смущение.
В разговора настъпи пауза, която беше подчертана от цвъртенето на жътварите. Сега ни осветяваха само огънят и звездите. Племенникът на селския автомонтьор, в отпуск от казармата, караше отвратително шумния си мотор по пътя между Горд и Кавайон. Една капка от соса на костура падна върху белите въглени. Можех да чуя недотам недоловимото звънтене на мехурчетата в кристалните ни чаши шампанско.
— Е, това е вече много приятно — казах аз.
Омлет
Любимата ми част от деня в Прованс е ранното утро. Усещането за лекото раздвижване във въздуха — едва доловим полъх преди истинския бриз — и росата по растенията около кухнята, дворчето и басейна, както и кристалното лазурно небе, което тъй често съпътства зората, неизменно повдигат настроението ми.
Онази сутрин се промъкнах долу в забележителния час шест без пет. Кухнята излъчваше някаква всепроникваща свежест (пропуснах да ви кажа, че е застлана с каменни плочи, чиято хладина босите ми стъпала усещат през цялата година). Сложих чайника и запрелиствах омазненото преиздание с меки корици на „Провансалската кухня“ на Рьобул (1895). Когато чайникът завря и беше прелюбезно отстранен от котлона, преди да се е разпищял, аз си направих цяла кана чай „Туайнингс“, която налях в големия си термос. После се отправих към вратата, като спрях само за секунда да грабна един портокал и една праскова от купата с плодове; всички тези приготовления бяха придобили приятната сериозност на истински ритуал поради факта, че се повтаряха всяка сутрин, когато тръгвах за гъби през късното лято или есента.
Колата — този път собствената ми кола, един икономичен фолксваген, който стои в Сент Йосташ през цялата година, а не някоя от колите под наем, последната от които върнах в Авиньон — беше паркирана на стотина метра от спалнята на младоженците, колкото да не се чува. Запали веднага и аз потеглих по черния път към главното шосе, преди да отпраша към хълмовете на Люберон. На седалката до мен беше плетената ми кошница, лупата ми в стил Шерлок Холмс (рядко използвана) и моят екземпляр на „Гъбите в нашата страна“ на Анри Романйези (също неизползван, макар че в къщата държа и шестте тома на „Гъбите в северните и централните райони“ на Андре Маршан).
В следващите редове будният читател ще забележи известна потайност по отношение на географските подробности. Простете ми, но ние, аматьорите миколози, особено аматьорите миколози с кулинарни наклонности, ревниво пазим любимите си местенца — многообещаваща брезова горичка, където се въдят червенушки, крайпътен треволяк, пълен с челядинки, по-нататък коприва, сред която се крият страхотни екземпляри Langermania gigantea, или, с други думи, гигантска пърхутка, а някъде и поле с обилна кравешка тор, полезна за растежа на гадната на вкус, но модна в момента халюциногенна гъба Psilocybe semilanceata, находчиво наречена „шапчицата на свободата“. (Това между другото не е, както понякога се смята, гъбата, използвана от прочутите шамани на племето корик в далечен Сибир, „Amanita muscaria“ или червена мухоморка, която се приема с еленова или дори човешка урина, най-често рисувана като пънче с червена шапчица на бели точки — удобно столче за кратка почивка на някой елф или някоя фея. Шаманите наричат тази гъба „упаг“ по името на една порода магически същества, които живеят в гъбите, за да ни предават тайни от царството на духовете.) Ние, гъбарите, сме потаен и предпазлив народ и само по силата на навика ви доверявам, че търсенето ми започна в
Удивително е колко различни са тези излети в Прованс и Норфък. Отчасти това се дължи на облеклото: навлеченото ми с дебели дрехи и похлупено с плетена шапка източноанглийско „аз“ едва ли би минало за роднина на моето издокарано в ленена риза южнофренско алтер его. В Англия аз съм чудак, който изпълнява странен ритуал на доброволно самозастрашаване; във Франция съм един интелигентен и нормален човек на живота, който рационално максимизира използването на земните ресурси и собственото си удоволствие, като при това спестява няколко франка. Въздухът в Прованс (когато не духа мистралът, разбира се, защото той прави и практиката, и самата мисъл за гъбарство невъзможна) носи аромата на диви билки и пустеещи земи; в Норфък, в определени дни, преди да навляза в дълбоката английска тишина на горите, си въобразявам, че мога да усетя едва доловимия дъх на морето. Моля да си представите тук един
