бледа, за да изрази бясното, мегаломанско желание, алчността, човешкото малоумие, което се крие зад всичко от пъстрите хартиени изрезки на Матис до яйцата на Фаберже. Хитлер е неуспял художник, Мао неуспял поет — едни и същи стремления стоят както зад ранните, така и зад късните им занимания; но ние сме толкова свикнали с това скучно заключение, че не успяваме да видим истинския му смисъл, а именно че не мегаломанът е неуспял творец, а творецът е плах мегаломан, който се впуска в по-достъпната сфера на фантазията, за да избегне непрощаващата арена на истинския живот — Кандински като неуспял Сталин, Клее като дефектна Барби. Защо хората не вземат Бакунин по-насериозно? Разрушението наистина е също толкова велика страст колкото и съзиданието, и освен това е също толкова творческо — също толкова пророческо и също толкова себеизтъкващо. Творецът е мидата, но убиецът е бисерът.
После казах онова, което всички творци знаят, а именно, че онова, което дават на своето творение и на света, никога няма да срещне подобаващ отзвук от света. Скритият, самотен, чудовищен труд на съзиданието кара твореца да чувства, че е заслужил вниманието на вселената, че е заслужил любовта й. Но светът не проявява интерес — той е твърде зает със себе си, за да благоволи да отправи повече от един любопитен или одобрителен поглед. Обожание от страна на група почитатели тук, дарение от някой меценат там — тези неща никога нямат очаквания ефект, никога не задоволяват потребностите на твореца, които изискват простичко, всеобщо, безпрекословно възхищение. Творецът казва на вселената: всичко, което искам, е безкрайна любов — какво толкова лошо има в това? А вселената дори не си дава труда да отговори. Вселената е фотосинтеза, облаци междузвезден прах, разписания на автобуси, бунтове в затвори, формули и метеорологични прогнози. Нито един творец в цялата световна история не се е чувствал достатъчно възнаграден за усилията си. Краен резултат: гняв, разочарование, горчивина. Кой е построил селската къща в стихотворението на Йейтс? „Огорчени, груби мъже“. Точно така. И кой изразява, кой въплъщава тази горчивина по-добре, творецът или убиецът? Да зададеш този въпрос, значи да му отговориш.
И още една истина без отговор: кой би могъл да отрече, че убийството е определящият акт на нашия век, така както дефинициите на други векове биха могли да бъдат молитвата или просията? Кой може с ръка на сърцето да каже, че отличителният жест на двайсетия век не е актът на убийството на един човек от друг? Петдесет милиона жертви само във Втората световна война, да не говорим за Първата и за всички останали, граждански и между отделни държави, за изкуствено предизвикания масов глад, за убийствата на съпрузи, убийства на непознати, кървави отмъщения, расистки убийства, убийствата, които непрекъснато извършваме, убийството, което извършваме, докато седим тук, с нашето безразличие към убитите. Мога да продължа. Всяко убийство съдържа в себе си всички останали; всеки отделен акт на отнемане на нечий живот е и микрокосмосът на нашия век, и още една смърт, която се прибавя към общата сметка. Кое произведение на изкуството би могло да се съревновава с това, да кореспондира и въобще да посмее да съществува пред лицето на всичко това?
И после трябва да си дадем сметка за простата естественост на убийството и за неестествеността на изкуството. Картини, музика, книги — те са толкова случайни, толкова свръхусложнени, толкова пълни с измислици и неистини, в сравнение с простото човешко желание да отнемеш живота на някого, защото не искаш той да съществува повече. В световната история има отделни проблясъци на осъзнаване на този факт. По време на война например естествеността на убийството е подхранвана, окуражавана, хвалена, култивирана — разбирана. Но има и други проблясъци. Според Наполеоновия кодекс убийството на досадната брачна половинка, когато мистралът е духал повече от седем дни, не се смята за углавно престъпление. Това говори за едно толкова вълнуващо схващане, че убийството на съпрузи може да бъде ако и не чак простимо, то поне разбираемо, предвидено, обяснимо, споделено — с други думи, това значи да разбереш, че убийството на съпруга е в известен смисъл естествено. Както казва Конфуций, при някои обстоятелства убийството може да бъде простено, но неблагоразумието — никога. А какво може да бъде по-разумно от това да си позволиш да се вслушаш в собствените си импулси? Кое действие е по-изконно човешко от убийството? Безспорно не кълченето и напъването на самопровъзгласилите се жреци на изкуството, чиито домогвания към вечност, обективност и съзидание са в основата си един вид отрицание на всеобщата ни човешка същност. В Рим на Цезарите, където на човешката природа било позволено да процъфтява и да се себеизразява без ограничения, убийствата били повсеместни — Октавиан Август бил отровен от Ливия, която убила и племенника си Германик, сестрите си и всички по пътя си; същото правел и Тиберий; Калигула насилвал и убивал на воля; Клавдий бил отровен от жена си Агрипина. Това са реалностите на човешката природа.
Освен това в нашата култура границата между действие и мисъл е абсурдно преувеличена. Христос е бил прав: ако погледнеш някоя жена с похотливи очи, значи си извършил прелюбодеяние. Ако таиш убийство в сърцето си, значи си го извършил; всеки, който някога е изпитвал желание да убива, е близко, ужасно близко до самото действие; между акта и идеята стои само тънкостта на цигарената хартия — а може би, след като науката ни учи, че преживяното в сънищата е също толкова „реално“ за мозъчните клетки, както и станалото наяве, може би всеки, който някога е мислил за убийство, всъщност го е извършил. Такова е схващането на всеки тираничен режим, където хората биват убивани не само когато заговорничат срещу управляващите, а и когато мислят за заговор или изглежда, че може да помислят. Всички тирани знаят, че трябва да потушат не само съпротивата, но и самата идея за съпротива; дори възможността за такава идея. Да убият надеждата и образа на надеждата. Никое произведение на изкуството не навлиза толкова дълбоко в човешкото сърце. И освен това всеки убива родителите си. Този факт е толкова очевиден, че никой не иска да го признае. Ние ги надживяваме, надминаваме ги, убиваме ги просто със своето щастие. Ако не ги убием, значи те са ни убили. Ето, казах аз на Бартоломю, това достатъчно оправдание ли е?
Хюи стоеше на вратата на кухнята не знам откога, с познатите ми младоженски куфари в пълните си зачервени ръце. Държеше ги над земята, сякаш ако ги пуснеше, щеше да предизвика експлозия. Той каза важно:
— Трябва да тръгваме, скъпа.
— И какво каза брат ви? — попита Лора.
— Той каза: „Оправдание за какво?“
Впуснахме се в баналния ритуал по изпращането. Намирам, че сбогуванията и разделите никога не постигат драматичността, която обещават. Хората, струва ми се, имат склонност да изпитват погрешно количество емоции, или направо погрешни емоции, така че животът е безкраен процес на преливане на някаква течност от един в друг калпав съд, с неподходящ цвят, неподходяща форма и неподходящ размер. От всички човешки таланти най-широко разпространена е способността да се съвместяват несъвместимите неща. На погребението на брат ми силният норфъкски вятър непрестанно довяваше откъси от футболни коментари откъм градината на сградата, в която някога живееше викарият; после викарият се премести в един апартамент в пазарното ни градче и в бившата му къща се нанесоха един запален по голфа адвокат от Норич и двамата му непълнолетни синове, почти престъпници. Докато стоях до гроба (известността на брат ми беше задължила или подкупила викария да разреши той да бъде спуснат в ковчег в гробището, което официално беше „пълно“ и където се допускаше заравянето само на пепел, така че това погребение предизвика доста разногласия и добрата здравословна норфъкска неприязън), издокаран в току-що закупения черен костюм (покупката беше съзнателно предизвикателство към съвета на Торо да се пазим от всяко начинание, което изисква нови дрехи — напротив, човек трябва с всички сили да търси подобни начинания!), и се готвех да хвърля една-единствена черна орхидея върху ковчега на Бартоломю, а разни подлизурковци, апаратчици, журналисти и бивши съпруги чакаха зад мен за привилегията да хвърлят своята шепа пръст, докато стоях там, футболните коментари достигнаха нови висоти на мъжката истерия, кулминационната точка на въодушевената имбецилност, когато „Районите“ си върнаха на „Тъпаците“ за миналогодишната загуба, и цветето, поръчано два дни предварително, падна от изрядно поддържаните ми пръсти.
Сбогуването ми с Лора и Хюи не се изкачи/спусна до такива висоти/дълбини, но беше още по-английски незадоволително. Хюи натъпка чантите в тенекиения фиат под наем, докато аз и Лора стояхме един пред друг, като че ли си отправяхме официална покана за танц. Да се докоснем или да не се докоснем. Хюи се върна и здраво разтърси ръката ми — хватката му беше предсказуемо енергична, — а после тактично се оттегли и се намести на седалката до шофьора. Лора и аз се приближихме един към друг едновременно, с една и съща смесица от предпазливост, победена от нетърпението, така че носовете ни едва не се
