— Протестирам, господин Съдия! Залогът е много евтин! — отвърнал Ваньо.
Интересна пледоария прави Ваньо по едно дело, касаещо смъртта на младо конче, което било намушкано от крава. Той бил защитник на ответника. След изясняване на случая, защитата на ищеца пледирала ответника да заплати кончето. Ваньо казал, че ще представи допълнително някои факти.
След делото Съдията и Ваньо седнали да обядват в „Реклама“. Поръчали си кебапчета. Келнерът Георги Булдоко донесъл порциите, сервирал ги пред тях и им пожелал добър апетит.
Ваньо взел вилицата, набучил едно кебапче от чинията на Съдията и бързо го лапнал. После повторил. На третия път Съдията се засмял, взел Ваньовата чиния и казал:
— Спечели делото!
Оказало се, че когато кравата си ядяла зобта кончето най-нахално започнало да яде от зобта й.
Съдиите, поради заетост, не ходеха сутрин да пият кафе в кафенето, а момчето-прислужник им го носеше в съда. Там преди заседанието те сърбаха ароматно кафе и сладко, сладко си разказваха мюзевирлъци. Най-често те бяха свързани с гледаните дела и казусите им. Понякога най-невероятни дреболии решаваха изхода на делото. Такъв е примера с делото на Скачокови срещу врачанина с прякор княз Вит за изсичане на дърва от тяхната гора. Тогава горите и полските имоти се пазеха от общински пъдари. Княз Вит беше един от неуловимите бракониери. Целият град знаеше, че той правеше пакостите, но нямаше доказателства. Водеха се многобройни дела, но нито веднъж не го осъдиха. Та това дело самоуверения бракониер и неговия адвокат го загубиха изненадващо. От показанията на изслушаните свидетели не се представили никакви съществени доказателства срещу княз Вит. Последният свидетел по делото бил пъдара Павел Болнио. След съответните процедури се стигнало до доказателствата. Бръкнал Павел във вътрешния джоб на куртката си и извадил запънато парче от вестник. Внимателно го развил, извадил едно малко парче хартия и го подал на Съдията. Тази хартийка се оказала стара призовка на името на Княз Вит. Адвокатът му оспорил това доказателство. Тогава съдията попитал Павел от къде има тази призовка.
— От мястото на престъплението, Господин Съдия. Намерих я до едно отсечено дърво.
Оказва се, че изпечения бракониер е допуснал една малка, но досадна грешка. След като се изходил, поради липса на хартия Княз Вит си избърсал задника с призовката и след това я захвърлил.
Пак по това време бе нашумяло делото за убийството на Ангел Керката. То се гледаше от стар съдия, вече пред пенсия, голям гастроном и страстен поклонник на гювечите. Мимоходом трябва да отбележа, че съдебните състави, в зависимост от гастрономическите си предпочитания се деляха на много категории — гювечарски, кебапчийски, пуешки и други, за част от които стана вече дума.
Подсъдимият Исай Сакалията беше си признал всичко и протичането на делото било чиста формалност.
— В неделя рано сутринта на петата година ние с Керката взехме необходимите продукти и с файтона на Фукалеята отидохме до Дери вол. Там трябваше да направим касапски гювеч. На обяд щеше да дойде компанията и да се направим теферича. Разпалихме огъня на полянката до дола и започнахме приготовлението. Аз режех месото, а Керката приготвяше другите прибавки.
— Какво беше месото и ти кавардиса ли го? — попитал съдията.
— Телешко пееле и го кавардисах с агнешка лой. След това нарязах лука и го запържихме заедно с кавардисаното месо. — отговорил Саканлията.
— В гювеча ли кавардисахте месото и лука пресен ли беше?
— Да ваша милост. След запръжката поставихме зарзавата в гювеча, — продължил Саканлията.
— Не заляхте ли гювеча с бяло вино?
— Заляхме го с бяло вино, поръсихме го с подправките и беше готов да го печем. Тогава не знам какво стана. Ангел залитна и се ръгна на ножа, който държех в ръцете си. Той се хвана за стомаха и се струполи.
— Къде падна?
— Падна върху гювеча, счупи го и си опари гъзо. Лицето на съдията станало мораво червено и той казал със съкрушен глас „Тюх, язък за хубавия гювеч!“ — при което махнал с ръка и си изпуснал молива, с който си водел бележки. Веднага извикал на разсилния бай Петко:
— Петко, молива!
Бай Петко, който бил задрямал на стола си до вратата, се сепнал, отворил вратата и извикал гръмогласно:
— Да влезе свидетело Петко Моливо!
ПРАЗНИЦИТЕ
Нека да оставим служителите на Темида и де се върнем към корена врачански!
Врачанинът уважава християнските празници, но не са му чужди и друговерските. От християнските празници е избрал няколко, които празнува типично по врачански. Един от тях е Голяма Богородица (28 август), който е известен с врачанските теферичи.
Ще си позволя с няколко думи да опиша, какво представлява един врачански теферич. Това е типичен врачански празник, който става във време, когато майката земя е дала всичко, трапезата е отрупана със зеленчуци, плодове, дини, любеници, грозде-ранозрейка и естествено домашна ракия и вино. Основно ястие е Богородишки кебап. Той се прави от агнешко или ярешко месо (сугарета). Рецептата му е следната:
На огъня се пекът чушки (големи и малки). Опечените чушки се обелват, цепят се на тънко и се поставят в голям глинен съд (негледжосан) с капак. В него предварително е нарязан кромид лук, малки парчета от сърмата и подправките чер пипер, чубрица, магданоз и други). Може да се сложат обелени печени червени домати. Месото се нарязва на късове (пряко на дължината на мускула), които се набучват на дрянов шиш. Последният се поставя над хубава жарава. Заостреният му края се опира на желязно конче, а другия се държи в ръката и непрекъснато се върти за да се опече месото равномерно и добре. Когато месото е опечено, се сваля от шиша с ръка пръстите трябва непременно да се оближат) и се поставя в глинения съд. Избърква се добре с чушките, лука и подправките. Глинения съд се заравя в пепелта непосредствено до огъня, за да бъде топъл.
Но кебап без врачанска турта е нищо. Туртата се замесва с квас. Добре измесена, тя се оставя да втаса. Докато втасва се подготвя подницата за печене. Тя представлява голям дебелостенен глинен съд, наподобяващ тепсия, обкован с желязна шина. За целта се запалва силен огън, встрани от който се поставя желязно конче. Единият край на подницата се опалва добре, а това се разбира по цвета й — тя става кафяво бяла. За проверка задължително се плюва върху нея и ако плюнката цвърчейки бяга, опалването е завършило. Втасалото тесто се размесва на дървен кръг с големина на подницата. Последната се снема от кончето, избърсва се с мокър парцал и суровата турта се слага в нея. Изпичането може да стане по два начина: под връшник и без връшник.
Когато е под връшник (железен похлупак, малко по-голям от подницата) той захлупва подницата, а върху него се поставя гореща пепел и жаравина.
Когато е без връшник, горната част на туртата се покрива с липови листа, които равномерно се засипват с гореща пепел и жаравина. Изпечената турта се изважда от подницата, изтупва се с овлажнен парцал и се увива в дебела кърпа „да си обиколи нивата.“
Ще си позволя да разкажа как съм запомнил врачански теферич на 28 август 1944 година и случката на другия ден.
На 24 януари 1944 година в 13,15 часа Враца бе бомбардирана. За няколко дни врачани се евакуираха
