по лозята. Нашето лозе се намираше в местността „Ветрен“ близо цо „Пиперката“. Къщата ни беше на пъпа на Ветренската могила и покрай нея минаваха всички врачани, чиито лозя бяха в „Лешкиното“, „Джамбазки връх“ и „Каров дол“.
За теферича възрастните се подготвяха старателно. Заклаха едно яре сугаре. Отделиха месото за кебапа, а от останалото направиха чорба и печено с картофи. Няколко авджии — Коло Бакърджията, свато Петър и Мито юначето тръгнаха сутринта да разходят палашите си и да ударят нещо. Щяха да идат в Каров дол до чичо Коцо (също авджия) и на връщане да вземат Цено Тасков от Джамбазки връх. Докато авджиите ловуваха, кебапа и туртата се печеха, а виното и ракията се студеха в дълбокия геран. Около обяд се чу кучешки лай. Пристигнаха палашите, а след тях и авджиите. Въпреки големите достойнства на палашите, заек не бяха вдигнали и стопаните им пристигнаха с пълни патрондаши и празни торби. Завързаха палашите, изпразниха пушките, сволиха патрондашите и ги закачиха на голямата круша, под която се стягаше богородишка софра. Извадиха гърнето с кебапа от огъня и го сложиха настрана. Насядаха на прляната и започнаха със студената ракия. Ние, децата седнахме на синията под навеса и очаквахме чорбата. В това време започнаха авджийските шеги и закачки. Потърпевш бе чичо Коцо, защото палаша му още не беше дошъл. Едни предполагаха, че е видял заек и се е уплашил, та ако се прибере да му баят от страх. Цено Тасков предложи като свърши теферича да направят хайка за палаша. В разгара на шегите се чу кучешки лай от към дюлите. Чичо Коцо каза:
— Това е Лишко ( така се казваше палаша му) и лае на заек.
— Лишко е видял Коло Заеко. По него лае, — шеговито рече Цено Тасков.
Още не изрекъл последните думи от дюлите излетя голям сив заек, а след него Лишко. Вързаните палаши се разлаяха, а авджиите скочиха за чифтетата. Настана една суматоха, в която заекът се втурна направо върху мястото, където бяха седнали авджиите. Блъсна гърнето с кебапа, паници, юзчета, шишето с ракия се разхвърчаха, а заекът-хала профуча като стрела и изчезна в корията.
Лишко се спря, погледна виновно чичо Коцо и започна да му ближе ръката, като че ли искаше прошка. Авджиите събраха какво бе останало от неначенатата трапеза и унило продължиха теферича. Всеки един от тях мислено се закле да отмъсти на сивия заек за поруганата авджииска чест.
В тези тежки военни години ние живеехме волни и свободни в своя детски мир. Тъмна сянка върху волните детски игри и свободен живот хвърляше страхът от шумкарите. Всички се страхувахме и всеки миг очаквахме да се срещнем с тях. Създадохме антишумкарска дружина. Целта на дружината беше охраната на могилата от шумкарски набези. Разузнаването ни бе доложило, че шумкарите нападат най-вече мандрите. В могилата всяка къща беше мандра, защото нямаше къща без кози, овци или крава. Производството не беше толкова, че да изпращаме на фронта за германците, но не знаехме какво знае разузнаването на шумкарите.
За тези срещи бяхме подготвени морално и най-вече материално. Всички момчета от най-малкото до най-голямото бяхме въоръжени. Носехме големи криваци и обезателно хладно оръжие — нож запасан на кръста. Ножовете на малките бяха дървени, а на по-големите разнообразни по вид и калибър. Всеки си хвалеше ножа, стоманата от която е направен, острието и големината му. Много често ножовете на по- малките ставаха за присмех и подигравки. Наред със забиването на ножовете в земята или в дърво играехме следната игра:
Собственикът на ножа го забиваше вертикално в земята. Някой от по-големите започваше да го прихваща с пръсти от основата на острието до края на дръжката. При това прихващане той наричаше — нож, ножага, корми жаба, стържи гащи, муши говно. Редът на наричане беше произволен и почти винаги ножовете на по-молките се квалифицираха като корми жаба, стържи гащи или муши говно.
Независимо от квалификацията всички ножове бяха готови за неравен бой с шумкарите. Юли, най- малкият от нас, запита дядо ни защо им казват шумкари.
— Вие толкова време ходите по корията и можахте ли да ги видите?
— Не, не сме.
— Те така умело се крият, че и под шумка да ги търсиш не можеш да ги намериш. За това им викаме шумкари.
Ще си позволя да разкажа как завърши последното участие в неравната битка на момчетата от нашата фамилия.
Един от чичовците ни работеше като полкови сарач в 35-ти пехотен полк. Много ни обичаше и ни майстореше каквото можеше. В деня на описания злополучен теферич той подари на всички момчета по един плетен кожен голяма радост, голуямо нещо! Никое момче от могилата нямаше такъв колан. Особено красиви бяха токите. Железни никелирани, с изобразен змей, от чиито ноздри излиза огън. Токата не изискваше дупки, а се затягаше само от опъна. С нетърпение дочакахме да се съмне, за да запашем ножовете на новите колани и да видим изненадата по лицата на другите момчета от могилата. След обилна закуска, запасали на новите колани ножовете, поехме със стоката за Дъбника. Радостта и гордостта ни, която предизвикваше завист у другите момчета, не трая дълго. Физиологичните нужди, даже и на такива с нови колани и блестящи токи са едни и същи. Дали от ярешкото печено, дали от прясното мляко, това и до ден днешен не се разбра, но стомасите ни започнаха да клокочат като вулкан. Лавата напираше да излезе. Един по един започнахме да се присвиваме и огъваме като тръстики. Стиснали кълки правехме отчаяни опити да разкопчаем коланите и свалим гащите. Но, уви! Колкото повече дърпахме коланите, толкова повече се затягаха. О, героичен миг! Въпреки отчаяната геройска съпротива лавата напъна и се стече по кълките ни. Само след секунда зехме позиция в Дъбника. Изтърсихме доколкото можахме лавата във водата, което дойде като десерт за рибата, защото, около нас за секунди стана гъмжило. Веднага събрахме стоката и поехме за дома. Най-напред пристигна най-големия, на които чичо ни му беше подарил войнишки брич. Яхнал коня той пристигна с напълнен брич а след него рояк мухи съблазнени от миризмата. Чичо ни още не бе разкопчал колана му, когато започнахме да пристигаме един по един с новите колани, ножовете на тях и мокри панталони, от които по кълките ни се стичаха ручейчета непокорна лава. Бързо бе сложен големия котел на огнището да се топли вода. Изкъпани и преоблечени след голямата битка, ние седнахме на софрата. Чичо ни обясни, че коланът се разкопчава не като се тегли, а напротив като се разхлабва и се изтегли буренцето. Разбрахме грешката си, но беше много късно. Противошумкарската дружина беше изкарана за известно време от строя. Това бе разбрано и от съветското командване, което спокойно след няколко дена отвори война на България и я окупира. Три или четири дена след това ветренските шумкари завзеха властта. Вече не бяха шумкари, а народни партизани.
И досега не мога да си обясня някои неща. На 9-ти септември, а и след него се явиха толкова много шумкари, че Стара планина не може да ги скрие, камо ли Ветренската могила. В крайна сметка дядо ни е бил прав. Те са били под всяка шумка и шумкар. Сядам да пиша сценарии за нов филм, ама не „На всеки километър“, а „Под всяка шумка и шумкар“. Чудя се кой ще изпълнява главната роля, защото Ламбо остаря. В песента ще се пее „Ние сме под всяка шумка!“.
ТРИФОН ЗАРЕЗАН
Друг християнски празник, тачен от врачани, е Трифон Зарезан. Отдавна битува мнението, че във Враца виното е повече от водата. Рязането на лозята се е смятало за облагородяване. То има хилядолетна история. Още в древността рязането се е смятало за религиозен акт.
В гръцката митология се разказва за това как при пътуването си из арабските страни Дионисий седнал да си почине под една лоза. С няколко грозда той утолил жаждата си и добил много сила. Гроздето много му харесало и той изскубал една малка лозичка, за да я занесе и посади на родния си остров Наксос. За да не изсъхне, той я посадил в череп на птица и я засипал с малко пръст. Пътуването му било дълго и той прехвърлил лозичката в череп на лъв, но след време и той се указал малък. Затова я прехвърлил в по-голям череп — на магаре, така я донесъл на острова, където я посадил.
Философски погледнато прехвърлянето на лозичката в различни съдове има алегоричен смисъл.
Птичият череп значи малко пиене на вино, което прави човека весел и волен. Веселостта го кара да пее, а волността — да лети в мислите си като птица.
