кучкарницата не бяха виждали почистване и варосване още от настаняването в нея на дядо Цоцовия дядо. В предверието стоеше една брадва и един колесар с дървена ос и две колела. Зли езици говореха, че този колесар са го изоставили турците заедно с покъщнината при бягството им от града. Кучкарницата служеше като хотел на дръгливото прасевце, което по цял ден ровеше около къщата. Прехранваше се само, като пасеше наоколо или издебваше задрямалите мливари, разкъсваше някой чувал с мливо и ядеше до насита. Често пъти се чуваше жално квичене, резултат на това, че злосторника биваше наказан от мливарите или кучетата им.
Поминъкът на дядо Цоцо беше разнопосочен. Най-често беше гост на мливарите. Сладкодумен и хитър, той им разказваше разни небивали истории, а ако станеше въпрос за нещо винаги беше насреща. Според него всички големци и чорбаджии били негови хора, даже много често си пиели кафето и му искали акъл за това или онова. Знайно е, че мливарите винаги си носят ядене и пиене. Развържат торбите! и като добри християни поканят и „божият човек“ дядо Цоцо. Отначало той се дърпа под предлог, че бабата и децата го чакат, но нали е блага душа не им отказва, за да не ги обиди. „Никой не е по-голям от хляба“ — казваше той. Хапне, пийне, напълни; си луличката, благодари им и си тръгне като не забравя да ги покани да му гостуват. Те пък от своя страна го поканят да им гостува на събора. Прибере се дядо Цоцо хапнал и пийнал, легне на лесата и заспи здрав ориенталски сън с прекрасни видения. Като стана дума за селските събори, трябва да отбележа, че те бяха стихията му. Обичаше да казва „Няма нищо по-хубаво от събора. Отиваш, честитиш и сядаш на софрата. Няма никъв масраф.“
За съборите си имаше специален каяфет. На главата си слагаше фуражка с широка червена околожка и герб на нея. Обличаше бяла аладжена риза, отгоре куртка, а през рамото преметваше чифт кожени ботуши. Фуражката, куртката, ботушите и други атрибути са му останали по наследство. Според него, руски генерал Кото (сигурно има впредвид генерал Клоте), който освободил Враца, лично подарил униформата и медала на дядо му. С течение на годините от нея бяха останали само медала, фуражката, куртката и ботушите. От елека на куртката към лявото джобче се провличаше лъскаво синджирче за часовник ( това синджирче той го беше намерил на Берчовата воденица), а на самото джобче беше закачил някакво подобие на медал. Като тръгне за събора, до края на селото ходи бос. Там спира, навие си партенки, обуе ботушите и набута крачолите на панталоните в тях. Понеже ботушите му бяха големи, то кончовете и крачолите се набираха като кървавица. Когато вървеше из прашните селски улици, след него се вдигаше облак прах поради това, че кончовете на ботушите и крачолите ставаха на цигански мех. Обикновено пристигаше, когато гостите вече са дошли. Домакините веднага му намираха представително място, а той честитеше събора на всички и се извиняваше за закъснението. Най-често причината за това беше повреда или закъснение на превозното средство, с което е дошъл ( кабриолет, файтон или рейс). Вдигне наздравица, пийне от ракията, замези и похвали домакините за хубавата ракия и вкусното мезе. Когато започнат да слагат печеното агне, той скромно иска да му сложат съвсем мъничко от вратняка, защото много обичал да гризе кокалчета. Ядат, пият сборяните и току виж се мръкнало. Дядо Цоцо е изпуснал превозното си средство.
Ядосва се защо не е взел яздитния си кон, но понеже не е искал да вкарва любезните домакини в излишен масраф се е отказал. Пренощува дядо Цоцо, а на другия ден на „патерицата“ хапне, пийне и се кани да си тръгне, защото невестата и децата ще се тревожат много за него. Домакините му напълнят една торба „за из път“, той упорито отказва, но в края на краищата я взема ей така „да не им чупи хатъра“. Тръгва си като най-учтиво се сбогува с тях и ги кани да му гостуват на събора, който ставаше на Симеон Стълпник. Когато излезе от селото, си събуе ботушите, преметне ги през рамо и леви, леви, та в баждарницата. Там с нетърпение го очаква изгладнялото семейство. Сядат, хапват, пийват и се отдават в обятията на дървената леса, с пожелание съборите да са всеки ден.
За петък, когато е пазарен ден, дядо Цоцо предварително се обръсваше с един бръснач, който бе останал спомен от войниклъка и войната и от тогава не бе точен. Ангел Берчов, който беше воденичар и истински мюзевир, разказваше, че един ден нямал мливари и отишъл у дядо Цоцо да се почерпят и поговорят. Извадил Ангел пльоската с ракия, сложил на масата малко сиренце и поканил дядо Цоцо.
— Почекай, Ангеле, да съ обръсна, оти заран е петък и шъ ода на пазар!
Подръпнал веднъж, подръпнал дваж Ангел от плоьоската, а дядо Цоцо се бръсне и пъшка.
— Ангеле, дай ми каишо си да го заглада таа пущина, че неще да откине!
Ангел свалил колана си и му го подал. Цоцо загладил бръснача, върнал колана на Ангел и продължил бръсненето. Ангел не спирал, продължавал да си замезва и попийва от пльоската. По едно време пъшканията се превърнали в охкания. Погледнал го Ангел и видял Цоцо изправен пред парчето огледало от газената лампа с изподрано и окървавено лице.
— Какво бе Цоцо, какво направи? Боли ли те? — попитал Ангел.
— А на тебе смърди ли ти? — отговорил Цоцо и бръснат, недобръснат затичал към реката, свалил панталоните си, подмил се и започнал да ги пере.
Върнал се от реката мокър, седнал при Ангел, и от приказка на приказка стигнали до любимата тема на дядо Цоцо — войниклъка и пленничеството му в Русия. Тази история Ангел беше слушал хиляди пъти в различни варианти. Независимо от варианта дядо Цоцо винаги се изкарваше голям герой. Ще разкажа накратко варианта, който дядо Цоцо с голям патос и въодушевление разказваше.
— Ти, Ангеле, — започна той — тоа бръснач ми е скъп спомен и за нищо на свето не бих съ разделил с него. Ти знааш, че служех у кавалерията. Бех ескадронен командир (в някои варианти адютант на полковия командир, или на самия генерал. Истината е, че е бил гробар, но нейсе!) Имах си ординарец, който ми беше десната ръка, ама го раниха тежко и останах без него. А ти знааш к’во е войска и дисциплина. Требва секи момент да си бръснат, оти не знааш кога шъ доде онаа с косата. Не можеш да съ явиш небръснат пред Свети Петър. Като раниа ординарецо ми я останах без бръснар. Мислих, мислих и накраю измислих — шъ са бръсна със сабята си. Сабята ми беше френгия. У кавалерията казват „Раванлия кон, остра сабя и босчата жена!“ Т’ва му требва на кавалеристо. И така, додека се върна ординарецо ми, съ бръснах със сабята, ем по-убаво, ем винаги сабята е с мен. При една юта битка дружиннио командир, който се биеше заедно с мен, бе улучен от шрапнел и падна от коньо. Я рипнах от моьо и му се притекох на помощ, ама въпреки всички мои усилия умре в ръцете ми. Успе само да ми рече „Земи моята кутия за спомен и награда. Ти га заслужи!“ Качих го на моьо кон и го откарах У лазарето, след което го погребахме с военни почести. От тогава ми е тоа бръснач и никога не съм се делил с него.
— Цоцо, Бабачията ми е разказвал, че тоя бръснач си го взел от един убит войник, когато си прибирал умрелите от бойното поле — рече Ангел.
— Ти го не слушай него! Он приказва врели, некипели. Верно е само т’ва, че он беше по гробарската част, а не я! — рече ядосано Цоцо.
Спря за момент, дълбоко въздъхна и посегна към плоската. Отпи една глътка и продължи:
— С тоа Бабачи съм брал големи ядове. При една юта и неравностойна битка, коньо ми беше убит под мен, а я ранен на много места. От раните и изтеклата кръв съм паднал у несвес. Кога се свестих, чух около мене чужди приказки. Отворих очи и видох, че съ намирам у руски лазарет и тогава разбрах, че съм пленен. Раните ми бързо заздравявай, оти тогава ти знаш, че я бех богатир. Непрекъснато мислех и кроях планове кък да избегам. У мен беше влюбена една самарянка. Она ми помагаше да избегам. Т’ва не стана оти мъ преместиа у един лагер за пленници. Там беше пленен и Бабачията. Русняците мъ уважаваа много оти знаеа, че съм голем командир и храбрец. В знак на почит и уважение ми дадоа Бабачията за ординарец. От тука почна теглото ми с него. Понеже я бързо научих езико, наместо он да ми е ординарец, я станах на него. Он не знаеше бъкел руски. За сичко трябваше да съ разправям язе. Ако не бях яз, там да съ му останали кокалите. Ама он стана „Рани куче да та лае“. Дядо Цоцо въздъхна, изтри устата си с ръка и посегна към пльоската. Взе я, облиза се и отпи една голяма глътка, след което си отчупи парче сирене и замълча. Ангел също помълча, па рече:
— Добре де, Цоцо! Вярно ли е онова, дето Бабачията го разправя за бълхите?
— Те, само тука не лъже! Дако си приписва некои работи…
— Добре! Ама я ми разкажи тази история! Каква е истината?
— Шъ ти разкажа самата истина! Ниа седееме дълго време у лагеро. Понеже руснаците немаа пари да ни ранат и охраняват, не полагаа никакви грижи за назе. Затова ние с Бабачията решииме да бегаме и съ върнем у България. Избегааме през пролетта. Тръгнааме из широката руска пустош. У таз деревня, така викат руснаците на селата, ни дадат лебец, у друга преспим и така лека, полека съ придвижвааме към България. У една деревня фанаа Бабачи у чужда градина и ни заведоа при Голова ( така викат на кмето).
