нищо и дядо му не бил арестуван.
По-късно при всеки удобен случай дядо Цоцо не пропускаше да очерни евреите, като разказваше за зверското убийство на десетгодишното момче на Георги Мокърпиляков. След като то е изчезнало безследно от града, полицията намира следите му към евреите в града. Минават десетина дена и трупът му е намерен от един козар в местността „Зимевица“. Установява се, че малтретирано, мушкано с нож и умъртвено. Доказва се, че евреи са го затворили в една къща, като са го хранили със силна храна и захар. Предполага се, че фанатици евреи са взели кръвта му за религиозен ритуал. Завежда се шумен процес, при който са подведени под отговорност братята Бенбаса и Хаим Леви. В резултат на този процес всички евреи се изселват от града.
Версията на дядо Цоцо за разкриването на това престъпление е друга. Още от първия ден дядо Цоцо се усъмнил в Хаим Леви, или както той го наричаше Левчо и непрекъснато го следял. Един ден го видял, че слиза от „Зимевица“ и веднага отишъл там да провери. Не се учудил много, когато видял трупа на момичето в сипея под „Ицов камък.“ Веднага отишъл при кмета Цено Леонкев, който му бил приятел и му разказал всичко. Така били открити злодеите и после наказани.
От цялата Цоцова версия истината е само в това, че сипея в „Зимевица“ се намира срещу Баждарницата.
Изминаха няколко години от войната. Оста „Рим, Берлин и Токио“ губеше по всички фронтове. Пресекна гласът на дядо Цоцо и той вече не пееше песента за тази ос. Започна да си припомня руския език и обръсна мустачките си. Когато дойдоха руските войски той беше пуснал големи мустаци и нахлупи сталински каскет. Стана преводач на руските солдати пиещи в кемерските кръчми. Сега пееше песента „Катюша“ и играеше казачок. Стана бравия солдат Цоца.
При едно разливане той обидил с нещо пиян руски солдат, който в яда си извикал:
— Ть! не Цоца! Тъй вольшая пъ-зда!
Кемерските мюзевири веднага го кръстиха Пиздо. Това срамно име, подарък от братята освободители, остана до края на живота му.
ЗОГРАФИТЕ
„Митрополитът, Духовният клир и Църковното настоятелство на Врачанската митрпополия забраняват на мирянина Петър Зограф да зографисва в храмовете, манастирите и параклисите в споменатата епархия! Амин! Мирянинът ако желае може да каже нещо!“
Тези думи бяха произнесени в приемната зала на Врачанската митрополия от нейния говорител отец Георги.
Зографът, на когото забраняваха да зографисва, стоеше смирено, чинно скръстил ръце на гърдите си. Той беше висок, строен мъж на средна възраст с красиво лице, гарнирано с чуплива дълга черна коса и мустаци като лястовичи опашка. След обявяване решението на духовния съд, той трепна, изправи се почтително и каза:
— Ваше Високопреосвещенство, почитаеми духовен клир и господа църковни настоятели, аз съм съгрешил пред Бога, за което приемам наказанието наложено ми от Вас. Цял живот ще се моля Богу да ми прости за извършеното грехопадение. Моля Ви да ми разрешите да довърша изографисването на храма. Чрез довършване на храма искам да изкупя част от греховете си.
В залата настъпи леко раздвижване и лек говор. По лицата на хората в залата Петър разбра, че може би молбата му ще бъде приета. Тогава стана самият Митрополит, който каза: — Светотатството е извършено в Божия храм И САМО Господ може да ти прости. Всевишния е този, който всеопрощава. Моли се, Петре, Богу! Амин!
След тези думи Митрополитът напусна залата, а след него и всички останали. В залата остана прав вече бившия зограф и клисаря дядо Тоно. Нисък, главата му светеше като калайдисан тиган, той държеше в ръка клисарската си фуражка и стоеше като парализиран пред високата фигура на Зографа. За да компенсира малкия ръст и плешивостта си, дядо Тоно беше оставил мустаци, пред които Тарас Булба би свалил казашкия си калпак. Тези мустаци му придаваха свиреп вид, макар че всъщност имаше мек характер. Той беше връстник и приятел на бащата на Петър. Заедно отидоха на фронта, където бащата на Петър загина, а дядо Тоно се завърна жив и здрав. Като всеки добър християнин, той се чувстваше гузен пред баба Неда, майката на Петър и пред него самия.
— Петре, каква стана тя? Защо бе, сине, се остави на Сатаната да те прелъсти? Учен човек си! Златни ръце имаш. От библията знаеш, че Ева е прелъстила Адам, за което бог ги изгонил от Рая. Сърцето ми се къса като те гледам. С какви очи ще погледна майка ти? Непрекъснато ще ме гризе съвестта и все ще си задавам въпроса: Тоне, защо не помогна на Петра? Да знаеш, Петре, че още утре ще се срещна с Негово Високопреосвещенство и ще го моля да ти опрости греховете!
— Дадо Тоне, този грях го извърших в Божия храм, но той не беше осветен. Така кажи на дядо Владика! Дано ми прости греховете! — рече Петър и си тръгна с наведена глава.
Какво всъщност се бе случило? Каква бе причината за такава сурова присъда?
Петър бе най-добрия зограф във Врачанската митрополия. Нямаше новопостроена черква или параклис да не са зографисани от него. Завършил рисувалното училище като степендиант на св. Синод, той изцяло се отдаде на изографисването. Добър зограф, когото търсеха и от другите епархии. Отначало не пиеше и не пушеше. С течение на, дали от тържествата при освещаванията, дали от компанията на своите приятели, започна да си попийва и стана един добър пияч. За това му помогна дадения му за ученик Любен, когото всички наричаха Цифьо. Той беше бояджия по професия, не можеше да рисува и никога нямаше да се научи. Беше много мързелив и единственото му качество беше това, че неговите лъжи бяха цяло изкуство. Един артист по рождение. Благодарение на него, където и да отидеха Петър и той, никога не оставаха гладни и жадни. Цифьо си разбираше отлично работата. На вид не беше някакъв хубавец, по-скоро беше гроздоват, но много сладкодумен. Това го правеше симпатичен на събеседниците му, особено на селските моми.
По това време в село О, започна строежа на нова черква. Селото се намира в Искърското дефиле, там от където беше якият корен на Врачанския Митрополит. Миряните от това село разчитаха много на Митрополита и то с основание. Когато строежа бе завършен, той извика Петър и му възложи да зографиса черквата. За храна задължиха всяка къща от селото да ги храни по един ден. Храната, а и пиенето се носеше в черквата. Знайно е, че балканджиите са гостоприемни хора, така че храна и пиене имаше в изобилие.
Петър работеше от тъмно до тъмно и работата напредваше бързо. Цифьо му помагаше само при издигане на скелето. После беше свободен, пиеше и гонеше селските моми и невести.
Към края на третата седмица олтара беше изографисан и Петър премести скелето в черквата, а спеше в олтара. Един ден храна му донесе една засукана балканджийка — млада невеста, чийто мъж беше войник. Обади се тя на Петър и той от скелето й каза да остави яденето в олтара.
— Зографе, слез и си изяш яденето, защото трябва да прибера съдовете! Свекърва ми така заръча? — рече невестата.
— Повъртя се Петър, но като видя, че тя не си тръгва и стои в олтара, той слезе от скелето. Знаеше много добре, че в олтара е забранено влизането на външни хора. Невестата постла пещималчето, нареди му храната и седна на сламеника, който служеше за легло на Петър. Той се изми, седна до нея, отпи глътка ракия и започна да се храни. Хем яде, хем очите му в препълнената пазва на невестата.
— Какво гледаш? Харесва ли ти елечето? Сама съм го обшивала и бродирала — рече невестата.
— Елечето ти е много хубаво, ама още по-хубава е плънката му.
— Че е хубава, хубава е, ама няма кой да й се радва. Цяла година вече мъжът ми е войник.
Това беше явна покана. Изведнъж Петър като че го удари гръм. Причерня му пред очите, обърна се и я повали по гръб. Започна се една бурна любовна игра, която беше приятна и на двамата, но невестата беше срамежлива и не смееше да отвори очи. Тъкмо в сублимния момент, тя отвори очи и изведнъж изкрещя:
— Спри! Гледат ни!
Петър скочи от нея и се заозърта, но не видя никой.
— Кой ни гледа?
