— Светиите от олтара.
Бързо Петър взе баданарката на Цифьо и за минути вароса всичките светии.
— Аз съм ги рисувал и пак ще ги изрисувам! Щом те е срам, че ни гледат, така им се пада! — рече Петър и започна отново любовната игра.
Бяха привършили и невестата събираше посудата да си върви, когато в черквата влезе Цифьо с група селяни, начело с кмета. Бяха се почерпили доволно и Цифьо ги беше поканил да видят зографисания олтар.
Останалото вече е известно.
Махалата, в която се роди и израсна Петър бе най-старата в града. В нея живееха хора с вековни традиции. Животът им бе поднасял всякакви изненади и благодарение на боголюбието и задружността си бяха надживели всичко хубаво и лошо. Почти всички къщи имаха дюкяни. На площада около Джамията имаше няколко кръчми, бакалници и занаятчийски работилници — обущари, шивачи, бакърджии, бръснари, столари и други. В махалата съществуваше традиция в съботен ден месаря да отреже безплатно едно пееле (гърдите и гердана на телето) и да го даде на хлебаря. При последния стоеше един огромен пръстен негледжосан гювеч. В него се правеше касапския гювеч, като останалите продукти донасяха мъжете от махалата. Слагаше фурнаджията Георги (когото всички наричаха Свети Георги по името на фурната му) готовия гювеч в пещта. Там заедно с хляба се печеше до обяд. Към 12,00 часа всички дюкяни са затваряха и мъжете отиваха в кръчмата „Куцио пес“. Свети Георги донасяше гювеча и няколко самуна топъл хляб. Евреина Нисо донасяше сирене от бакалницата, а останалите — каквото Бог дал, вино, ракия, пастърма, сланина. Така завършваше всяка Божа събота работната седмица на махалата.
Тази събота в кръчмата от рано бе по-оживено и напрегнато. Клисарят на черквата „Св. Възнесение“ Стефан, едно дребно, гърчаво и кьосаво човече, което бе и черковен певец-дискант, разпространи мълвата за Петър Зограф. Гювечът беше прекрасен, но на тях не им беше сладко. Кръчмарят Вачо бе поставил на пост едно махленско момче Ицо да наблюдава за Петър Зограф, срещу една лимонада.
Гювечът беше на привършване, когато Ицо извика:
— Чичо Вачо, Пету иде! Дай лимонадата!
Пътят на Петър минаваше през цялата чаршия. На него не му се прибираше. Какво ще каже на майка си? Как ще я погледне в очите? С тези мисли той вървеше към дома, когато от вратата на кръчмата се показа Вачо и каза:
— Петре, сине! Влез да пиеш едно вино и да си поприказваме!
— Петър нямаше голямо желание, но не можеше да чупи хатъра на Вачо, който бе връстник и приятел на баща му. Той наистина го обичаше като син, защото нямаше такъв. Жълтата гостенка го беше покосила като невръстен юноша.
Петър влезе в кръчмата, поздрави всички, огледа се и седна на една маса близо до тезгяха. Настана гробно мълчание. Кръчмарят наля един юз вино и му го подаде с думите:
— Пийни, пийни, дано ти се душа отпусне!
Пръв наруши мълчанието Вачо Италианецо, книжен човек, който бе работил като строителен кондуктор при строежа на жп линията от Черепиш до Роман. Викаха му Италианецо, защото знаеше италиански и бе работил с италианци при строежа на линията.
— Петре, чичов! Бог не ме дари със син и знаеш, че ти си ми като син! Не слагай нищо на сърце! Аз познавам това село и жените му. Вярно е, че си съгрешил, но вината не е твоя. Никой не може да устои на изкушението чортово. Тези жени са чортови създания. На времето една изкуши и така оплете майстора италианец Чезаре, че той се ожени за нея и не пожела да се върне в Италия. И сега живее в това село. Всички сме грешни!
— Бай Вачо, прав си! Всички сме грешни, ама Петър е съгрешил много. Неговото не грях, а светотатство. Да мърсуваш в олтара на Божия храм. Боже, сохрани! — изписка с тънкия си глас клисаря Стефан.
— Стефане, грехота е да съдиш Петра толкова жестоко! Ти не знаеш какво е женско изкушение и до къде може да доведе то! — рече дядо Липчо, заможен човек с осанката на Мойсей.
— Какво толкова е направил? Всички го правим! Мигар поповете не го правят? Правят го и то навсякъде, където им падне. Не помните ли Дели Папаз? — допълни хлебаря.
— Я, Петре, да се чукнем и наздраве! — продължи той. Петър вдигна юза и цялата кръчма се изреди да се чука с него.
За всички Петър беше не грешник, а герой, на който трябваше да му се помогне някак, защото оставаше без препитание.
Пръв даде пример фурнаджията.
— Петре, тук до някой ден ще искам да ми освежиш фирмата. Ето ти 200 лева капаро!
Веднага след това, като пролетен дъжд заваляха поръчките и капарото. Джобовете на Петър се напълниха с пари. Това беше израз на единството и топлите човешки отношения, царящи в махалата. Тя не остави своя любимец. Помогна му по-най човешки начин, без да накърни достойнството му.
Естествено е, че поръчките трябва да се полеят. Почерпката завърши в късна доба. Баба Неда караше вече втори сън, когато Петър се прибра. От продължителното пиене беше много огладнял. Реши да не буди майка си и се наяде с каквото Бог дал. Бог този път бе на негова страна. В котела над огнището застиваше едно грамадно телешко шкембе. Взе Петър ножа и така направо от котела режеше парчета от шкембето и лакомо ги гълташе без хляб. Беше много вкусно, въпреки че му се струваше неорулено и малко недоувряло.
На сутринта, когато баба Неда стана, се хвана за главата. Пуловера на Петър, който тя му бе оплела и боядисала в котела с осенови кори беше в окаяно състояние. Някой бе рязал безмилостно големи парчета от него. Бяха останали един ръкав и половина, целия гръб, а от предницата — колкото бебешки лигавник.
Петър стана около обяд, изми се, оправи се и каза на майка си:
— Ето ти тези пари, иди купи едно телешко шкембе от касапницата! От днеска нататък не съм Петър Зограф, а Петър Графо! Така да знаеш, мале! Пари имаме много и ще живеем по графски!
При тези думи той обърна джобовете си, от които изпаднаха Цял куп смачкани банкноти.
Сега да оставим Петър Графа с неговите мъки и неволи и да видим как се развиха по-нататьк събитията. След анатемата и забраната над Петър Зограф, Цифьо остана в селото да пази скелето и когато дойде нов Зограф да му помага. Той веднага си даде титлата Зограф и никой не можеше да го нарича по име.
Владиката беше затруднен в търсенето на Зограф от други епархии. Той знаеше, че за това е нужно време. Затова реши дапремести временно Цифьо в Черепишкия манастир, където да помага в подръжката на манастирските сгради. На Цифьо това не му харесваше, но нямаше как. Въртя, сука и накрая се премести в манастира, който не беше много далече от селото. Понеже беше изкусен комбинатор, успя да убеди кмета, че чака помощник и веднага ще започне изографисването. Кмета нареди да продължи изхранването му. Така се нижеха ден след ден. Цифьо ядеше и пиеше в село, а вечер за вечерня се прибираше и нощуваше в манастира.
При едно поредно разливане Цифьо разказваше за своите похождения и митарства из епархията, повечето от които бяха измислени. Един едър, як мъж на име Павел му рече:
— Зограф Любене, много си ходил по тая грешна земя. Много неща си видял и много си помагал.
— Павле, това което казваш е самата истина. Така е. И да знаеш, че много семе съм посял, та цял живот не ще мога да го събера — рече Цифьо.
— Ти си постъпил като Божи човек. Знаеш да правиш само добрини. За семето е казано: „Който не сее, не жъне!“ Бог ще ти помогне и ти ще го събереш двойно и тройно. Бъди сигурен! — рече Павел дяволито. Ха сега наздраве!
— Чул те Господ! От твоите уста в Божиите уши! — каза Цифьо.
Една вечер той не се прибра за вечерня. Призаран, преди утрината служба, на манастирските порти, които се заключваха след вечерня, се захлопа припряно. Калугерът Аверикий, който се готвеше да бие
