привършвало виното в котела, толкова градусът се повишавал, а висок градус значи големи хвалби. С всеко целуване на котела хвалбите се вдигали. Когато достигнали тавана на кръчмата, лозарския майсторлък на Кото достигнал европейско равнище. Хванал полупразния котел и клатушкайки се казал със забавен пиянски глас:
— Те сега, ако ми донесете пепел от изгоряла лозова пръчка, шъ познаа от какъв сорт е!
Един мюзевир от компанията излязъл, взел едно сухо кучешко лайно от палашите на Вълчин. Стрил го на ситно и го увил в парче вестник. Внесъл го и го подал на Кото с думите:
— Познаеш ли сорто на пръчката дек, съм изгорил, а шъ та признаа за най-големио пепенерис и шъ черпа котел вино!
Взел Кото парчето вестник, развил го, помирисал, стрил между пръстите си „пепелта“, положил я на дланта си и я лизнал с език. Лизнал веднъж, лизнал дваж, примляскал с уста и отсекъл:
— Ромощинке, Ромощинке, колко съм те позобал я!
Дали от Ромощинката, дали опиянен от славата си, или от памидовата жидкост, това е неизвестно на автора, на Кото му призляло. Той излязъл навън, приседнал и бавно на порции започнал да връща почерпката заедно с недосдъвканите парчета пастърма. Острото обоняние на палашите моментално ги отвели при Кото. Приклекнали „в стойка“ до него, те светкавично поглъщали всяко показало се от Котовата уста парче пастърма, след което с умиление облизвали с език лицето му. Разнежен от вниманието, Кото промълвил:
— Трий ма, бай Вълчине, трий ма! Я съм казвал на целио град, че ти си най-добрио кръчмар, а я най- добрио пепенерис.
След, което отново се унесъл и преселил в царството на Дионисии.
От този Зарезан до края на дните си градът е приятелите му го знаеха като Ромошинката.
ЛУМПАТА
Името му беше Ангел, а прекорът Лумпата. Това беше купешка дума Лумпен, взета от библията Мордохаева. Професията — воденичар, а имотното му състояние — една воденица-караджейка с два камъка. На единия мелеше жито, а на другия кукуруз. Като всеки воденичар, той беше хитър сиромах с голямо сърце. Облагодетестван беше от Бога, защото в онова купонно време той не изпитваше нужда от насъщния, а покрай мливарите гледаше много перната стока. Тя се плодеше и угояваше сама. Риба имаше също в изобилие. Вино сипваше в достатъчно количество, защото лозето му беше голямо. Като всеки воденичар слабостта му бяха чуждите булки и многобройните му приятели от махалата. Почти не минаваше ден да не се съберат във воденицата на червено винце, дебело мезе и сладки раздумки. Особено близки бяха с махленския фелдшер, който също се казваше Ангел.
На един Банго Васил Лумпата събрал приятелите си да празнуват. Поканил танцьорката Зорка Циганката и циганина кларинетист Щронго. Започнала веселбата, обаче фелдшера го няма. Почакали, почакали и когато търпението им се изчерпало, а градусът се повишил, Лумпата извикал ратая си Вачо Плашипутарнико и му заръчал:
— Тичи у фелшеро и му кажи да доде веднага! Ама да си земе чантата оти имаме болен човек!
От лошите очи, празната паница и питането косите и Пристига запъхтян Плашипутарнико в дома наа фелдшера и още от вратата му казва:
— Чорбаджията рече да си вземеш чантата и веднага да додеш, у воденицата, оти има много болен човек! Връцнал се и беж обратно.
Фелдшера грабнал чантата и колкото му сили позволяват тича след Плашипутарнико. Когато влиза във воденицата, наред с кречеталата чува и музика. Отворил бързо вратата на стаята и що да види? Голямата софра отрупана с ядене и пиене. Щронго стъпил но един стол, навирил кларинета към тавана го надува, та очите му ще изкочат като на варен косат. В ритъма на музиката Зорка, само с един пещимал на срамо, си, бие дайрето и хвърля гюбеци, придружени със сластни погледи.
— Дек е болнио? — запитал разтревожено фелдшера и се заозъртал.
— Те го те! — казал Лумпата и посочил един от софрата, който с пълни уста пляскал с ръце в такт с дайрето на Зорка.
— К’во му е бе? Не видиш ли че врато му е червен като берковски ибрик! — възнегодувал фелдшера.
— Как да не е болен? Зорка фърга гюбеко от два саата, а на тоа не може дда му стане онаа работа. Т’ва не е ли болен човек? А сега остави чантата и седай да ядеш и пиеш к’во Господ дал! — казал ухилен Лумпата.
Знайно е, че всички воденичари са фаталисти. Лумпата не беше изключение. Имаше ли „лоша среща“, или попиташе ли го някой къде отива, той се връщаше немедлено.
Веднъж махленската клюкарка Мица с деветте езици тръгнала рано за воденицата, та да свари там Лумпата да й Даде паница брашно. За зла врага той бил тръгнал по важна работа. На улицата го среща Мица с празна паница в ръце и го запитала:
— Ангеле, дека рано, рано си пошел? — мустаците му настръхнали като кемерски котарак. Погледнал Мица и ядосано казал: — Отваам у фелшеро!
— К’во ти е бре? Да не си болен? — съчувствено го попитала Мица.
— Отивам на операция! На онаа ми работа е изкарал голем нокът и много убива. Та сакам да го отреже!
— У-у-у да те убие Господ! Ти не си за фелшеро, а си за налбатино Амекията. Он да ти отреже пустиняко със сантрачо, дека обрезва копитата на магаретата.
След тези думи Мица ядосано се фръцнала и тръгнала с празна паница за дома Лумпата си свалил калпака, изтрил си челото с мръсното чевре и клеф, клеф, та обратно във воденицата.
ТУРАШКО
Дребен, слаб, с юнашки мустаци, хитрец, който близо седем години е воювал по бойните полета с 35-ти пехотен полк. Пословичната храброст му беше донесла множество медали, с които бяха накичени пилешките му гърди. Геройството му го бе издигнало до полкови адютант. Злите езици говореха, че е бил кашавар. На военния парад за Гергьовден обличаше овехтялата си военна униформа, върху която увисваха толкова медали, че всеки съветски пълководец би му завидел. Като вървеше медалите го изгьрбваха и дрънчаха като кастанети на испанска танцьорка. Вечна тема на кръчмарската софра бяха подвизите и геройствата му, които не даваха покой дори и в съня му. Обикновено на юзче вино, поръчано от някой селянин балканджия надълго и нашироко разказваше на лековерния си слушател за тях.
Онази нощ пак сънувал битката при Дойран, където благодарение на храбростта си спасил полковото знаме. Ето разказа му:
— Англичане, Французе, Гърци, Арапе и Сърбе са фърлиа върху назе. Почна съ юта битка. Я съм до полковио командир, а до мене знаменосецо. По едно време гледам он изрева, гътна съ на земята и изпущи знамето. Оние като видеа, че знамето падна съ фърлиа у атака. Наш’те като разбраа, че знаменосецо е убит, започнаа да съ огъват. Тогава я грабнах знамето, изкочих от окопо и тръгнах срещу враго. Чу съ мощно „ура“ и целио полк тръгна „на нож“. Те тиа медале съ от тогава.
Та, те това отново сънувах онаа нощ. Ама кога тръгнах у атака, един шрапнел мъ удари у гърдите. Отвори съ дупка и кръвта почна да тече Тогава я започнах да кина от знамето и да затискам дупката. Кина и гньета, кина и гньета…
По едно време са събудих. Жена ми ме дърпаше и викаше:
— К’во праиш бе, Турашко? Пусто знаме да ти остане! Съдра ми ризата и ми напълни заднико с парцале!
