клепалото за утрината служба, отиде до портата и попита:
— Кой си ти, човече Божи? Какво те води толкова рано в божията обител?
— Брат Аверикий, аз съм Любен Зограф. Много те моля, отвори ми бързо портата!
Аверикий захвърли чукалата и разтревожено се втурна към манастирските порти. Когато ги отвори, в краката му падна немощното тяло на Любен Зограф. Аверикий отначало се уплаши, но бързо се съвзе, грабна го и бързо го занесе в килията му. Остави го на одъра, зави го с одеялото й бързо се затича към клепалото, защото закъсняваше с биенето му.
Игуменът отслужи утрината служба, разпредели работата на всички и се запъти към килията си за закуска. Тъкмо всичко беше готово и масата наредена, когато се почука на вратата.
— Влез! — каза Игумена.
На вратата се показа смутеното лице на Аверикий.
— Ваше Преосвещенство, преди малко се прибра Любен Зограф. Ама нещо не ми харесва. Сигурно е много болен.
— Къде е?
— В килията си. Лежи и не може да стане.
— Добре! Ще закуся и ще ида да го видя. Ти отивай да навадиш зеленчуковата градина!
След като закуси добре, той стана, оправи се и с горда осанка тръгна към килията на Любен Зограф. Почука на вратата и отвътре се чу немощен глас:
— Влез!
Когато влезе вътре, Игуменът се стъписа. Пред него на леглото лежеше Любен Зограф с прежълтяло лице и зачервени очи.
— Стани и ми кажи какво ти е!
— Ваше Преосвещенство, моля да ме извините! Бог да ми прости, ама немога нито да стана, нито да седна в леглото! Болен съм и Вие трябва да ми помогнете! Умирам!
Игуменът се прекръсти, обърна се насам, натам, погледна през прозореца за някой калугер. Видя, че всички са по работа, вдигна одеялото и смъкна панталоните на Любен Зограф. Като разбра каква е работата излезе. Отиде в магерницата от където взе топла вода и я наля в легена, който стоеше в ъгъла на килията. Зографа се подми, колкото можеше, сложи си една кърпа и си вдигна панталоните.
— Ще се оправиш! Довечера, като се върне послушника Пахомий ще му наредя да се грижи за теб. Сега отивам да направя мехлем, за да оздравееш по-бързо. А утре, след утринната служба ще дойда да се изповядаш! — рече Игумена и излезе.
Вечерта дойде послушника Пахомий, който се грижеше за манастирското стадо. Донесе една кутийка мехлем, почисти, намаза Зографа и си отиде. На другия ден след утринната служба Игумена дойде при Любен Зограф на изповед.
— Изповядай се пред Бога! Нека той ти прости греховете и ти помогне за бързо изцеление! — каза Игумена.
— Виновен съм, Отче, греховен съм! Сякаш дявола влезе в мен и ме тласна към този грях. Знаеш, че селото ми носи храна. Преди няколко дена беше ред на Мара. Тя е жена на Цено Спирача. Женени са от няколко години, ама нямат деца. Та, донесе ми тя храната, седнах да обядвам и тя седна заедно с мен. Пийнахме по няколко глътки ракия, ха по още малко и накрая довършихме павурчето. Хапнахме, каквото Бог дал, събрахме софрата, а тя не си тръгва.
— Отивай си, че ще ти се карат у вас? — рекох аз.
— Няма на къде да бързам. Мъжът ми е на работа и ще се върне след два, три дни. Деца нямам. Свекър и свекърва също, а стоката съм си наредила. А сега ми е мъчно, много мъчно, защото деца нямаме. Няколко години сме женени, а нищо не става. И как ще стане, като той все пътува, а когато се върне спи като пребит. Вярно, такава му е работата.
— Това е Божа работа! Не можем да насилваме Бога! — рекох аз.
— Че е Божа, Божа е! Ама човек може и сам да си помогне! — рече тя и ме погледна дяволито.
Разбрах какво трябва да й помогна аз. Договорихме се на другия ден, вечерта на здрач да отида у тях. Ама да не се качвам направо горе, а да влеза в мазата, където ще ме чака. Времето до другата вечер ми се видя цял век. С нетърпение дочаках леко да се здрачи и поех за тях. Стигнах по живо по здраво, предвкусвайки хубава вечеря и бурната любовна нощ, в която щях да помогна на Мара по повелята на Бога. Ама не ми е било писано. Рогатият ми е бил отредил друго. Та влизайки в мазата ми направи впечатление, че е тъмна. Помислих си, че гя още не е дошла и затова извиках тихо:
— Маро, Маро, къде си?
— Тук съм, тук съм, ела! — чух нейния тих глас от дъното на мазата, която тънеше в мрак.
Изправих ръцете си напред и пипнешком се запътих към Мара. Почти бях стигнал до нея, когато няколко чифта ръце хванаха яко моите. Извиха ги на гърба и ги завързаха.
— Дайте качето! — чух познат мъжки глас.
Тръпки ме побиха, защото си помислих, че ще ме убият, сложат в качето и хвърлят в Искъра. Само след секунда светна лампа. Един едър мъж донесе едно каче от тези дето слагат зеле за зимата. Грабна ме като Гергьовско агне и ми сложи краката в качето. То беше високо до коленете ми. От страх езика ми се беше сковал и не можех да извикам.
— Къде е Марко? Тук ли е? — чух класа на друг непознат мъж.
— След секунди Марко влезе. Мара я изгониха. После ми свалиха панталоните и… резултата е на лице. Цяла нощ се влачих от селото до манастира.
От време на време слизах до Искъра, където си потапях задника във водата, за да премине този огън, който ме гореше.
Любен Зограф завърши изповедта си, седна на крайчеца на стола и болезнено изпъшка.
— Господ чу изповедта ти! Моли се ден и нощ да ти прости прегрешенията! Много си решен, защото си нарушил седмата Божа заповед — „Не прелюбодействай!“ и десетата „Не пожелавай дома на ближния си, нито живота му, нито роба му, нито робинята му, нито вола му, ни осела му, нито някакъв негов добитък — нищо което е на ближния ти!“ Ако опрости греховете ти, той ще ти прати хабер, така да знаеш! — рече Игумена и си тръгна.
Една сутрин, след утринната служба Игумена се отби в килията на Любен Зограф. Когато Игумена влезе той се изправи и смирено застана пред него.
— Отче Игумене, искам да ти се изповядам. Нощес на сън ми се яви Рогатия. Седна до мен и ми каза, че иска да ми помогне и повече да не ми се случват такива неща. Надяна ми един пръстен на средния пръст и ми каза, че докато този пръстен е на пръста ми такива работи не могат да ми се случат. Каза това и изчезна.
— Къде Е този нечестив пръстен? — попита Игумена.
— Там е дяволската работа. Когато се събудих пръстена го нямаше, а средния ми пръст беше в болното място.
— Анатема! Трижди анатема!
След това с горда осанка напусна килията.
Благодарение на мехлема и грижите на прислужника Пахомий, Любен Зограф бързо се възстановяваше. След около седмица си стегна багажа и тръгна за Черепишката гара. Пахомий му носеше багажа и непрекъснато цъкаше с език. Това направи впечатление на Любен Зограф и той го запита:
— Пахомий, защо непрекъснато цъкаш с език? Какво толкова се чудиш?
— Чудя се Любене Зограф, защо трябваше да съдереш един чифт обувки от ходене по такава работа. Могло е да си запазиш обувките, да си си седял в манастира, а аз да съм свършил работата на Марко.
След тези думи двамата замълчаха и замислени, всеки по своему, продължиха пътя за гарата.
РОМОЩИНКАТА
На един Зарезан, след добро разливане във Вълчиновата кръчма, започнали хвалбите. Всеки хвалел стоката си. Вълчин си хвалел палашите, Тошо Бакьовото — конете и фаетона си, Марко Бошнако — чифтето си. Сиромах Кото, който нямал с какво да се похвали, решил да блесне с възможностите си. Похвалил се, че е голям лозар и даже след един котел вино може да познае всяка лозова пръчка от какъв сорт е. Колкото се
